Кольо Севов

НА ГОЛАТА ЗЕМЯ

Лежа на голата земя с ребра
забити във пръстта.
Лежа такъв, какъвто бях,
и такъв, какъвто ще остана.
Дъхът на младата трева
в кръвта ми влиза неусетно
и аз съм стрък,
и аз съм цвят,
и аз съм корен.

След мен остана океанът
с люлеещото се небе.
И страшната умора от вълните
закотвена в моите нозе.
Сега лежа освободен
от тежестта на моите мисли.
На голата земя съм гол.
Но днес сърцето ми е богато.
Като узрял невиждан плод
земята в себе си го приюти.
Земя, земя.

Ти, която сътвори
Адам и Ева.
И народи и плод, и мъка,
и дяволи, и богове.
Кажи, земя, защо не мога
от себе си да се освободя.
Не е ли по-лесно
всичко да заровя във твойта
пръст
като гробар, който смъртта
измерва в метри.
Какво ме кара всеки път да
мисля
(дори когато аз съм цвят,
стрък,
корен,)
да бъда струна,
лъч
и песен.

Какво ме кара хлябът да
възпявам.
За всичко да страдам и скърбя,
когато няма нищо постоянно
и всичко се променя всеки ден.
Защо от дрехите се освободих,
от олелията на дните,
от подлостта на всеки ден,
но от себе си не мога.
Не мога да изкупя мойта мисъл,
от детските ми дни до днес сме
като присъда - на затвор.
Не ме напуска.
Няма ли от всички мисли
да натежеем някой ден
и да настъпи страшен съд,
затуй, че ние не умеем
от себе си да се освобождаваме,
че се стремим себе си да
надминаваме.
Земя, земя.

Не искам нищо в повече.
Проклет да бъде този хитър цвят,
който спасил човешкия ни род.
Създавал ни добри и честни.
И вземал ни, когато станем зли.
Бъди добра, когато тежка буря
като половин мачта ме изхвърли
на твоя бряг (морето укротил)
да стана цвят,
да стана стрък
и корен.
И да съм гол
на голата ти гръд.
За да долавям тихите удари
на моето сърце.

СТАРА ПЕСЕН ЗА ЛОВ НА ДЕЛФИНИ

Преди да тръгнеш за делфини,
покай се пред свети Никола -
че всеки ден в морето синьо
делфините за милост молят…

Ловецо стръвен, пощади ги:
не чувстваш ли, че ти са братя?
Защо ръка коварна вдигаш -
как ще се върнеш на земята?…

А пушките гърмят в морето -
кръвта делфинова се лее:
и само птиците в небето
прощална литургия пеят…

МОНОЛОГ НА БАСНОПИСЕЦА ЕЗОП,
КОЙТО ЧУХ, КОГАТО МИНАВАХ ПРЕЗ КОРИНТ

Най-уязвим от всички смъртни.
Това е моята награда от господарите.
Път - от робската роба до безпогрешния гроб.
Не лекувам кървящите рани със змийска отрова.
Смешник по кръстопътища и пълни площади.
От глезените си отсякох опашката на веригата.
Ядох корени през дълбоките зими и спах по кошарите.
През най-крехката пролет поведох планините
като керван, натоварен със смях.
Птиците удряха с човки по самарите
и ме молеха да ги забравя,
небето бе глухарче в очите ми,
реките - някаква лудост, пресичаща пътя ми.
Всеки ме питаше; накъде си потеглил, Езопе?
- В божия свят! - отговарях така точно, че се учудвах.
В този зрим свят ослепях и това бе моето проглеждане.
Видях ближния да подарява своята риза,
робът да пие от чашата на господаря,
с обкованите щитове да пекат хляб…
Но дойде една тъжна овца
и ми каза, че вълкът изял агнето.

1969 г.