ЗВЕРОБОЙ
ЗВЕРОБОЙ
Кънтят очите ми - пропуквам се отвътре.
Не се завръщам, нито си отивам -
пухкава летяща риба в топлото небе.
Не ме търси. Раздадох всичко.
Изтръгнах си езика, вече само слушам -
в плен на Името, което ме зове.
МЪНИЧКАТА ЕЛИ ГОВОРИ*
… да се присъниш на мама,
татко да не го боли оттатък;
да пазиш сегашните ми бащи;
да пускаш звездите нощем,
да духаш топъл вятър,
да ми изпратиш жълти круши;
да си дойда обратно при теб -
да ти подържа ръката,
да стана твой спомен;
И не искам подарък, Господи
за рождения ден -
само ти не умирай.
———-
* Мъничката Ели умря тази пролет от рак.
Беше на 7 г.
СМЪРТТА НА БАЩА МИ
- Събира се така кръвта в телесните пространства…
Почти не е разбрал какво се случва, не извикал.
Сестрата казва, имало е страх такъв един в очите му,
но тя следяла приборите най-внимателно, а той не позвънил …
Завързвахме го здраво за леглото - знаете, че буйстваше наоколо…
Да, вие като идвахте кротуваше - ядеше, пиеше, но после плачеше…
Не ми крещете! - туй е болница, тук живите пристигат на талази и умират.
Каквото искате правете! Не, не мога повече, веднага напуснете кабинета ми!
- Ще ти покажа после как да ме убиеш, но не ме оставяй на такива копелета -
ми прошепва мама.
БОР В ПОЛЕТО
Шумят под него тръни, храсти -
подплашени от здравата сърцевина.
Въздигнат, сам и не на място
превръща той бодличките в крила.
Посоките познал, забит в пръстта;
сближава ни със гаснещото слънце.
Но грейва вятър и изригва тътена:
Не сме ний мъртви!
Още не!
ЗАПОМНЕНИ ДУМИ
НА НЕЗАБРАВЕН ПРИЯТЕЛ
“… И все така
пещта на твоето сърце
топи метала и го лее
в новата ти форма.
… И лавата му -
свято бяла
и кипяща -
застива причудлива.
Откакто те познавам, брате,
не смогва да кове тела за теб
Ковачът
на Железния театър.”
***
вчера е нищо
утре е само идея
тук съм само сега
ела или умираш
СТРАХ ОТ ТЪМНОТО
- Спомних си детето ми,
което се удави.
И как станах мравка тогава
и събирах ухания,
и как умрях като кърт,
изпечен на слънцето;
и не губя надежда.
- О, зъзнещ,
докога ще се луташ
и ще имаш надежди?
УТЕШИТЕЛЯТ НА ВСИЧКИТЕ НЕЩА
Огнен поема от въздуха,
ефирен издиша -
огнен помита,
ефирен въздига.
Дишам.
***
Владетелят се приближава.
Измива се във селското корито,
докато овцете пият. Бос в калта
запалва фас
и тръска пепелта във шепа.
Премрежва поглед,
вдишва като стогодишен дънер
и бавно свирва,
вдигнал сопата над свойто стадо.
Без повече напомняне поема то
по следите му,
които се отдалечават.
***
В три започва славеят да пее. В пет престава.
С първите бодли на слънцето
се прекратява музиката поучителна.
Не ще я чуеш никога отново.
