Миролюб Влахов

На Румен и Миро

След два часа щяха да стигнат до гълъбите. Румен каза, че мрежите може да не свършат работа, но се сети, че на тавана има капандури и се успокои - успеят ли да ги затворят, после само ловят.
- Ще можем ли да ги поберем в багажника? - попита Миро.
- То дали ще напълним половината, ти за целия се тревожиш - прекъсна го Любо. Той беше скептик. Скептицизмът бе неговото заклинание срещу дявола.
- Ще има, гарантирам - засегна се Румен. Репликите бяха отправени към него. - Преди казармата изкарах година и два месеца там. Тогава вуйчо бе в Сирия. Целият таван е пълен с гълъби.
Любо беше луднал по преметачите и заради тях се съгласи да тръгне с „катафалката”. Миро се опъна на задната седалка и започна да пресмята на глас колко биха спечелили за една година от гълъбите, вървяха добре на софийските пазари. Тогава нямаше да крънка през ден пари от баща си и да се влачи до Горубляне, за да храни зайците му. Гълъбът е друго нещо, особено преметачът.
- Гледа ли ги някой?
- Никой. По-рано аз им давах по нещичко. Що кинтак потроших за зърно. Но сега едва ли. Бях им направил и сандъчета на някои клетки - да люпят на спокойствие.
Дотогава гълъбите живееха разпилени по покривите на квартала, но откак Румен започна да ги храни редовно, започнаха да се събират и мътят на тавана в тяхната кооперация. Запалиха се и хлапетиите от блока, особено Дидка - слабичко момиче с вечно ожулени колене. Румен се бе учудил, когато разбра, че била за осми клас, връстничките й вече теглеха към скритите пейки в парка, а тя тичаше подир гълъбите и метеше с плитки паяжините от полутъмния таван.
След Полски Тръмбеш спряха да похапнат. Румен започна за безкраен път да разказва за лупингите, които правят преметачите и как, когато някой се опияни от скоростта, не успява да се приземи и се разбива в покрива.
- Падаха във вътрешния двор, до кофите с боклук, а кръв няма. Остават като препарирани, нищо счупено не се забелязва. Всеки ден минаваше една старица и ги прибираше, да не ги разнасят котките. Не знам къде ги носеше…
- Дано не ги е яла тя самата - напомни за скептицизма си Любо.
- Ти пък! Кой ще яде мърша?
- Всякакви ги има. Може да е била някоя психясала бабичка.
- Не беше. Не изглеждаше такава.
- Може да не е изглеждала, но да е била. Колко откачалки изглеждат съвсем нормални, знаеш ли? Или пък просто като чешити, интересни са и дори приятни, привлекателни.
- Щяхме да забележим все нещо. Нормална си беше жената.
- Тъкмо това е било съмнителното, казвам ти.
- Стига дивотии - прекъсна ги Миро. Беше взело да му писва, отклоняваха го от сметките, които изискваха толкова много гълъби. Пък и гълъбарникът им още не бе докрай готов, можеше да се окаже тесен.
Тогава Румен си тръгна внезапно. Повиквателната бе пристигнала неочаквано и гласът на майка му трепереше в телефонната слушалка. Той веднага се качи на тавана, но не завари никого. Дида и хлапетиите бяха слезли да играят в парка. После мина да се обади на бабичката, която прибираше падналите гълъби и ги носеше бог знае къде, и тръгна към гарата…
Наближаваха Русе. Румен усещаше в джоба си ключовете от апартамента на вуйчо си, който сега бе на майка му, а скоро щеше да бъде на някой друг. Служеше втора година в Чорбаджийско, когато научи, че вуйчо му е починал. Румен никога не беше го обичал и ако не беше оная година и нещо с гълъбите, сигурно и сега нямаше да си спомни за него.
Москвичът все не можеше да набере скорост, изглеждаше по-стар от тях самите. Само дето те всъщност бяха млади, а той наистина стар и хриптящ. Така, едва кретайки, влязоха в града. Миро вече бе стигнал до извода - за кой ли път - че печалбите може да се окажат задоволителни, в София знаел едни италианци, които купували гълъби, всякакви породи, за долари. Наистина звучеше добре.
Лесно намериха кооперацията. Когато минаваха през вътрешния двор, Румен надникна зад кофите за боклук, но не откри паднали гълъби.
В апартамента беше чисто. Майка му бе идвала преди две седмици да го подготви за продажбата. Любо взе да разказва как, когато бил малък и живеели на Редута, имал шест гълъба и два от тях били преметачи. Страшни преметачи били, само че някой му ги откраднал. Съмнявал се в една гъзария от съседната улица, но нямало как да го докаже. Миро го успокои - техните няма да ги крадат, ще купят още железни клетки, ще ги заключват, пък и куче може да вържат, за по-сигурно.
Румен ги остави да допият виното и излезе. Реши първо да се отбие до тавана, а после да прескочи и купи нещо за вечеря. Стълбището над последния етаж бе чисто, а вратата заключена. Той постоя малко, заслушан в шума зад нея, гълъбите бяха тук. До вечерта трябваше да измислят как да влязат при тях. Пред входа на блока се отдръпна, за да направи път на една старица. Като го видя, тя остави в краката си чантите и се усмихна.
- Добър ден. Ти при кого беше?
- При никого. От София съм.
- Как от София! Ние нямаме софиянци.
- На Васил, дето… Той ми беше вуйчо…
- И той още ти е вуйчо, бог да го прости! Лека му пръст на човека…
Румен нямаше намерение да се среща със съкооператорите, можеше да се разкиснат, ако надушат, че са дошли за гълъбите, но след като намери тавана заключен, нямаше смисъл да се крие. Старицата се наведе за чантите, но осъзнала отговора му, се изправи и го погледна. В очите й приблесна ласка.
- Ти да не си момчето с гълъбите?
- Аз съм - съгласи се веднага Румен. Стана му неловко, че го познаха толкова бързо. Мислеше, че се е променил след казармата и трите години в университета.
- Момчетата пораснаха, даже някои се ожениха - продължи старицата, сякаш нямаше никакво значение дали той се радва или не на срещата им. Достатъчно бе, че тя се радваше. - Дида също порасна. Тази пролет завърши гимназия, но още не се отказва от гълъбите, все при тях стои. Страшни преметачи има, колко пъти се опитваха да ги крадат.
- Аз за гълъбите ида - каза Румен. - Исках да видя какво е станало.
- Тя сега е на работа. Почна в някаква агенция за недвижими имоти…
Той опита да си представи как изглежда сега Дида, но не можа. Сети се как, когато се върна от Русе, майка му се оплакваше, че гълъбите оцвъкали с куришки цялата тераса и первазите на прозорците - като нямало никой в апартамента да ги пъди или да я остъкли поне - и как това можело да не се хареса на купувачите. Може би именно агенцията, в която работи Дида, ще продава апартамента, помисли си той. Старицата отново се наведе над чантите и той понечи да мине край нея, но тя го спря.
- Чакай, искаш ли да видиш гълъбите! Имам ключ, резервен, ако нещо стане… Гълъбарката ми го даде…
Таванските прозорци бяха отворени. Когато влезе, няколко гълъба се вдигнаха от ъглите и изхвръкнаха на покрива. Слънцето вкарваше лъчите си на снопове през широките отвори и отразената им светлина някак странно и мистично се смесваше с гукането та гълъбите. Румен чуваше как ноктите им чаткат по ламарината на покрива. В нишите и под гредите висяха сандъчета и в някои от тях мътеха гълъби. Те усетиха присъствието на чуждия човек и настръхнаха в гнездата си. Ако затвореше капандурите, можеше да хване поне десетина и да ги занесе още сега на Миро и Любо.
- Здравей! - обърна го непознат глас.
Момичето стоеше до вратата. Очите му хващаха всяко движение на Румен, отскачаха към гълъбите и гнездата зад него и пак се плъзгаха към лицето му.
- Позна ли ме?
- Ти ли си, Дида? - съвзе се Румен и веднага усети колко наивно и изкуствено прозвуча, разбира се, че беше тя.
- Бях сигурна - не отговори на въпроса му момичето, - че ще дойдеш някой ден.
- Дойдох за гълъбите.
- Не си ли ги забравил? Станаха много. Сега са доста по-много от преди и повечето са преметачи.
- Нормално. Те се учат и увличат един от друг.
- Понякога идват и момчетата… Събираме се в склада и си говорим.
- Някои не порастват.
- Ти само заради гълъбите ли дойде?
- С приятели съм, на обиколка. Исках да видя и какво е останало тук на тавана.
- Хареса ли ти?
- Да.
- Оная кола долу ваша ли е?
- Да, на Любо. Баща му не даде кадета.
- Уплашиха ме. Идвам от стадиона и отдалеко гледам пред входа кола. Смъкват от багажника нещо, заприлича ми на мрежа, и се пъхат в задния двор… Гълъбите, сече ми ума, и хуквам. Настигнах ги пред апартамента на чичо Васил. Там влязоха. Тогава си казах, че и ти си тук, но не посмях да попитам. Те какви са?
- Никакви, студенти.
Всъщност пред него стоеше съвършено непознато момиче, по-скоро почти жена, и той не бързаше да повярва, че това е някогашната Дида. Беше в джинси и на Румен му се прииска да види дали коленете й са ожулени. Той пристъпи напред. Гълъбите, които мътеха, отново настръхнаха.
- Не те познават, малко останаха от старите.
- Забравили са ме - оправда се Румен.
Когато се прибра, Миро и Любо играеха табла в хола. Румен ги остави да се дърлят за нещо и влезе в кухнята, сложи чантата с продуктите на масата и отвори прозореца.
Отсреща в парка играеха деца. Над покривите на съседните блокове ято гълъби се къпеше в залеза. Той видя как един се отдели от ятото и започна стремително да набира височина. Три или четири се опитаха да го последват, но усилието им да го догонят се орони в устрема му. Изведнъж гълъбът пресече спиралата на полета си, застина за миг като сразен от невидим удар и започна да се премята в шеметни лупинги към покрива. Над самите цигли той се стрелна встрани, направи малък кръг на нивото на улука, сякаш за да си поеме дъх, и догони другите. Румен проследи полета му, докато го изгуби в ятото. Гълъбите направиха плавен завой в далечината и отново се насочиха към близките покриви.
Мислеше за гълъбарката. Тя чистеше гнездата, а той я следваше, подаваше й това-онова и не се решаваше да я попита за Хектор, най-добрият преметач, който имаха някога. Не вярваше да е забравила за Хектор и царствените му разходки по ламарината на уламата, но се надяваше тя сама да заговори за него.
В хола заровете отново затракаха. Румен се отлепи от прозореца и започна да нарежда бирата в хладилника. Гълъбарката го бе оставила да заключи, но той само превъртя напред и назад ключа и тръгна след нея. Притвори вратата на хладилника и мина край Миро и Любо. Те още не знаеха за ключа…
Не разбра какво го събуди. Одеялото бе паднало на пода. През отворения прозорец се чу пресипнала сирена на влекач, който пълзеше срещу течението на реката. Опита се да заспи отново, но не успя и светна нощната лампа. След час будилникът щеше да ги вдигне за утринния лов. Когато присегна за цигарите, нещо иззвънтя на паркета. Беше ключът от таванската врата. Проблясваше на светлината и Румен си спомни, че така приблясваха бронзовите криле на Хектор, когато набираше височина за лупингите си. Той стана и тръгна към кабинета на вуйчо си. Вуйчо му бе архитект и винаги имаше на разположение цветни моливи…
Пръв се събуди Миро и започна да каканиже как в началото ще е трудно да гледат толкова много гълъби, но тия, които са в повече, можело да заколят, ако не могат веднага да ги продадат. Пък и защо, като се приберат в София, да не си стъкмят една софра. Любо взе снопчето с телените клетки и започна да ги сглобява.
- Хайде, тръгваме! - нареди шепнешком Миро и махна на Любо.
Румен ги последва. Стълбището тънеше в сумрак, макар навън небето да избледняваше. Забеляза, че цокълът е кафяв - боядисвали го бяха, преди бе зелен, как не бе обърнал внимание вчера. Помисли, че както се е разбързал, Любо може да го одраска с телените клетки. Когато наближиха тавана, Миро светна с фенерчето.
На вратата някой бе забол с габърчета правоъгълен лист от блок за рисуване. Върху него същият този някой не съвсем умело бе нарисувал гълъб, който прави лупинг. Миро пристъпи нервно и натисна бравата.
- Ядец! - изплю се той - Цакнаха ни!
- Гълъбарката! Усетила ни е! - процеди Любо и погледна към Румен. - Твоята гълъбарка, дето нищо не била забелязала.
Румен приседна на последното стъпало и с облекчение си помисли, че приятелите му не бяха успели да одраскат цокъла.
- Да, моята е - съгласи се тихо той. - И се е усетила, не ми е повярвала.
- Затова сега висим тук с празни ръце. Тя и полиция може да извика.
Някъде по долните етажи хлопна врата, някой отиваше на работа или се прибираше след купон. Румен се опита да определи от кой апартамент излезе човека - излязъл бе, чуваха се стъпките му, докато слизаше към входа. Кооперацията нямаше асансьор.
Любо и Миро чакаха. Фенерчето бе угасено и те не виждаха очите си.
- Остави! - дръпна се от вратата Миро. - Да се махаме.
- Ама че премятане си направихме с тия преметачи - процеди Любо.
Румен понечи да ги спре и да им каже, че гълъбарката няма да се оплаче на никого, най-малко пък на полицията, но се отказа и за момент остана сам на стълбището. После ги догони.