Тихомир Павлов

Старинна хроника

Вятърът се спуща от клисурата като отвързан звяр, разтърсва буреняка всред развалините на Богданова кула и се разлива на юг в безкрайното поле.
Превива се и съска буреняка, и сякаш шепне старинно предание, записано в лето господне 1758 от стария монах Йоаким, живял в насрещния манастир.

Кула каменна, на много етажи, е имало на това място. Околовръст - тополи образували гиздава ограда. А кулата се издигала над техните върхове.
Надвили сиромашки плачове и клетви. Затова - само спомен останал за някогашни чардаци в изрезба, за чемшири и мраморни чешми…

Тъмен спомен за зъл и греховен господар.

Ноще, от провиснал под, тъжно пропищява кукумявка. Не било това кукумявка - то душата било на млада невяста, прегрешила с яден свекър… А из развалините като че още се прикрива призракът на нейния съпруг.

За него пише монахът от насрещния манастир, че са го виждали селяци от околността: окъсан до голота, изпит, с вглъбени очи, светнали от безумие. Дене се криел в затрупано подземие. А ноще се мяркал над стените. Излизал да прибере сухи коматчета, що милозливи жени оставяли по развалините.

През тъмни нощи, изпънат на корем, лежал той, отправил безумен поглед в далечината - като че искал да си помни нещо…

Отдавна изтлял трупът му. А полянците още разказват, че щом кукумявка пропищи от надвиснали греди, някакъв призрак изшумявал и пърхал из буреняка. И после нещо страхотно се размахвало над разсипани стени. затова закъснели пътници и днес още побутват коне и бързо отминават това злокобно място.

***
След зноен ден се връщали от полето изморени ратаи и работници от околни села. Те заставали боязливо пред кулата. И нерешително почуквали тежки порти. Вратите се разтваряли. Пред тях - вълни от цветя и зеленина.

А на трема стоял намръщен стар Богдан. Със зли тъмни очи и провиснали въси. Той ги дочаквал с ругатни и се разплащал, както сам отсичал.

По-рано ги посрещала, със скръбна усмивка, добра стопанка. Добра била тя, защото от младини била неволница, затворена всред каменни зидове. А когато господарят започвал да псува ратаите - тя навеждала засрамени и покорни очи и отминавала нататък, зад чемширите, със своя изплашен и разплакан малък син.

Но - стопанката починала. А старият станал още по-жесток. Често портите не се отваряли. отрудените дълго чакали вън. И най-после се прибирали отчаяни и безмълвни долу, в селата, при гладни челяди.

Годините минавали ведно с облачните кервани над равнината.

Израсъл синът. Снажен и левент израсъл Свилен. И поискал с радост и щастие бащин дом да насели.

Ала напразно молел яден баща снаха да доведе. Дълго се противял старият. А тръпнело от младост Свиленово сърце. И когато ноще Богдам заспивал, синът прехвърлял високи огради и прибягвал до тучни ливади. Там той яхвал най-добрия жребец от табуна на баща си - и литвал в далечината. Зад три села в четвърто. И спирал разпенен кон пред момини порти. Чакала го през тихи звездни нощи хубава Босилка. Бяла и румена била тя. Синеока гальовница.

Като чудна приказка минавала нощта… А пред зори с тъга се прощавал момъкът с хубава Босилка, оборвал глава и се връщал в мрачна кула.

Дълго молил намръщения си баща да го ожени. Дълго молил… най-после старият неочаквано се съгласил. но вече никой не видял хубава невеста вън от кулата: - отврътки майци да направи… А мълва се носела из селата, че стар свекър греши с млада снаха. Отдала му се, казвали, от страх. И получила скъпи нанизи…

Не видял радост младият жених. Блуждаел ноще той край високите чемшири в двора и план кроял - да бяга далеч с невяста. На воля да заживее. Далеч- далеч по белия свят… Той знаел тежък ковчег в зазидано скривалище: една шепа само да отнесе от скрито имане - и толкова волност, толкова щастие!…

А старият го издебнал над разтворен ковчег. И всичко разбрал. Озверен от ярост, той се спуснал върху му с тежки удари. Затворил го в тъмно подземие и всеки ден слизал с жилав бич и до умора го биел в главата: да не може свестен укор да му отправи…

***
Настъпило горещо лято с нечувана сушина. Още от пролетта - ни капка дъжд. Само чести градушки убивали надеждите…

Напразно лития устроил беловлас игумен и събрал селяни от околни села.
Всичко посърнало. Изгоряло. Надвесило се небо - жерава над попукана и тръпнеща земя. Пресъхнали всички околни реки. В герани водата се сравнила с дъното. Оредели храсталаци. Птичките далеко отлетели. Само нощем се слушали отчаяни, зловещи подсвирквания. Змей било това. В страшни години той излизал от тъмни и незнайни пещери.
Напразен труд на клета сиромаш.

Глад и нужда се надвесили над всяка челяд. И ходили жени с разбрадени глави по селски мегдани, с люти клетви на уста.
Понякога се събирали нерешителни селяци пред кулата. И размахвали сухи юмруци към притулени прозорци.
- Заради греховете му ни чака гладен мор! - думали едни.
- Бог не пощади нашия труд, а неговите хамбари са от лани пълни! -додавали други.
- О, само нас наказва Господ! - викали трети.
- Ще измрат от глад децата ни - клатили глави старците.
- Пораза да го порази… - плачели жените.
- А защо е толкова имане на тоз изедник - децата си похаби!
- Защо? Ни Бог, ни людски закон познава…
- Да разрушиме кулата! - се заканвали мъжете.
Но всички изглеждали, отчаяни и безсилни, дебелите каменни зидове - и още по-отчаяни се разотивали.

***
Настанала тъжна, тъжна есен.
Небето като с олово притиснало всички упования. Бесни ветрове разгонвали по полето сухи леторастия.
Боазът настръхнал.
Пред кулата се отново натълпили гладни селяци. Лицата им били сухи като пръст. А очите им светели като огън.
Те почукали боязливо портите.
Никой не им се обадил.
Тополите над тях превивали сухи вършини в глух оплак.
Дълго чакали гладни селяци стар чифликчия да пощади сироти челяди.
Напразно.

Ала зад тия стоели други; те стискали лостове и топори в жилести ръце - решени на всичко.

И ето - спуснали се тогава те. Ковани канати затрещяли и се заогъвали. А между процепи зърнали чемширите на гладкия двор. Натиск. Викове. Несмълкван вой. Портата се разлюляла и отпаднали настрани. Наежени сироти изпълнили двора и се отправили към пълни хамбари.

Изпискала млада невяста. Сепнал се стар свекър и насочил пушка през тесен процеп. И стрелял труп след труп.

На два пъти се втурвали и връщали живи вълни. Но трети щурм - и лостове били забити до каменния процеп.

Навсуе викал стар изедник своите ратаи: те се смесили в навалицата.

Камъните падали един след друг. Рухнала цяла грамада и зевнал широк отвор. Дигнал тогава пушка отчаян Богдан срещу изумяла снаха и тя се заляла в кръв. И несмогнал на себе си край да тури - един яростен замах на топор го повалил на пода като отсечен клон.

Не престанал скоро воят на отмъщението. Пламъци обгърнали чардака. Кървави езици се въззели чак до покрива.

Тогава, всред тълпата, рошав и потъмнял, се втурнал освободеният от подземието неволник. Той изгледал ужаса с тъпо спокойствие, после отишъл до двата изхвърлени на двора трупа и с безумно разширени очи се завзирал в кървавите локви, що обагрили плочите…

***
Вятърът се спуща от клисурата като отвързан звяр, разтърсва буреняка всред развалините на Богданова кула и се разлива на юг в безкрайното поле.
Подобно на чер спомен стоят развалините там, наляво от пътя, до планината.

Ноще, всред бурените, сякаш витае страшният призрак.

Милозливи жени още оставят сухи коматчета по разхвърлени зидове.
Все тъй печално вечер се обажда кукумявка от провиснали греди.
Затова и днес още, закъснели пътници побутват коне и бързо отминават прокълнатото място.

сп. „Хиперион”, г. 5, кн. 3, 1926 г.