Иван Есенски

ВЕЧЕРНИ СНИМКИ

Разотиват се градините.
Затваря
своя стар акордеон денят.
В калъфа, пълен с мрак,
проблясват уморено
белозъбите клавиши.
Отваря се врата - прибира се жената,
която всеки вторник своя мъж
удостоява
тайно с чифт рога.
Жената носи люляк.
Търси ваза.
Пълни я с прегръдки и целувки.
Докато реже свежата салата,
докато търси жадната ракия
и масата подрежда,
тя с кожата възбудено си спомня
ръцете,
които преди малко е оставила
до следващия вторник.
С това събитията свършват.
Започват новините.
Двамата отпиват от навика на глътки.
Удобно е: седят си на дивана,
държат се за ръцете - ужас,
какви неща се случват само по света!
Накрая лягат и мъжът разтваря
желанието й като калъф.
А то ухае
на цъфнал люляк. И на нещо друго.
Бедрата й белеят уморено -
приличат на клавиши.
Той засвирва без да се замисля.
Но тя отдавна тази музика не слуша.
Заспиват.
И по навик идва сряда.

ГНОМИКА

Клисаво време. Пъшкат дюшеци
в панелените държавици -
творят жлезите с вътрешна секреция
трактати по размножаване.
Влажно е от демографските влогове.
С яростни камъни в пазвите
хлъзгат се моите нощи оглозгани
по пътищата към Пазарджик.
Време е да си разчистят сметките.
Време е да си изпатим -
като две миди сме в епруветката
лепкава на кревата.
Пристъпват - призрачни,
с жад отмъстителна,
отгоре ни се надвесват
и късат с туберкулозна решителност
плащениците ни есенни.
Дишат, пробиват с пръсти жестоки
тайните ни черупчести
и мачкат с остри, корави нокти
белите ларви на чувствата.
Не е за хора с мека фантазия
техният пукот крехък.
Но е ужасно да не опазим
камъните от дрехите.
И подир бягството ни паническо
се втурва ехо стократно…
Няма любов да не е платоническа,
щом краят й е сократов.

ВЕРЛИБРИ

Така непоносимо е красива
жената на кварталния бакалин!
Чак от селата идват тук.
Тълпим се
какви ли не мъже. Навън преливат
несдържани потоци възхищение.
А тя не спира и подобно риби
ръцете й се стрелкат: милват хляба,
загръщат сиренето, мамят, мамят…
Преглъщаме,
адамовите ябълки подскачат.
Скърца сладострастно подът
под нозете й изваяни.
Гласът й е нанизан на камбанки -
тънем
в гибелния му сироп с отмала…
И преди съвсем да ме погуби
тая жажда,
пипва ме за рамото мъжът й.
и подвиква:
- Я пуснете слепия отпред,
че е с предимство!

ДЛАН

Наивен сняг
по устните ти свети.
Топи се.
Върху него пада друг.
Топи се.
А в дланта ти неусетно
топи се
моят сговорчив юмрук.
И става длан.
И нищо не остава.
И само киша
и разнежен мрак.
И вече чувствам
как ме сполетява
съдбата на един
наивен сняг.

ЛЮБОВНА БАЛАДА

Предупредителният трус
бе като всичките предтечи
преди Аллах, преди Исус.
Градът се мислеше за вечен -
брониран с чехли и халат,
в мъгла от кулинарни нрави -
между вечеря и обяд
той беше се самозабравил.
Тревожно като преди дъжд,
предчувствието го подучи,
че скоро - двете наведнъж -
пришествия ще му се случат.

В началото бе светлина.

След нея през души и сгради
премина ударна вълна
и всичко взе да се разпада.
И занадничаха глави.
И закрещяха с пълна сила,
когато ти се появи.
Но вече беше се явила.

Сияеше околовръст.

И както никога задружен,
градът ковеше дървен кръст
за еретичния си ужас.

АДАЖИО

Жена ти се прощава с любовта
край синия прозорец на октомври -
тъгува и не чува как шуми
започналия вече листопад.
Тя още е в прегръдките на август -
замайва я задъхания шепот
и сладък стон в ливадите се носи
сред стъпки на прокудени щурци…

Жена ти се прощава с любовта.
Не забелязва, че си се завърнал,
ни как се правиш, че не виждаш как
самотните й рамена потръпват
край сините стъкла - и не от студ.

Жена ти се сбогува с любовта -
с отчаяни очи за кой ли път
се втурва към онази празна гара,
а после дълги часове стои
край синия прозорец на октомври…

Банално е, но вече ще боли.
И най-добре е да излезеш тихо
и да потънеш в листопада сам.
Такава нощ е дълга като смърт,
но ако те пожали - прибери се.
И не поглеждай силуета горе
край синия прозорец на октомври…
Жена ти се прощава с любовта.

АМОРОЗО

Беше просто любов - незаконна, обречена, няма.
После звънна в нозете ми пръстенът с лунна пчела.
И затихна страстта, и спокойно по твоето рамо
заваля светлина - високосният сняг заваля.

Тази музика! Как изведнъж ни обсеби - вълшебна,
с нежен полъх край нас серенадата снежна звъни.
И ти вече разперваш ръце за прегръдка последна -
като птица, която отлита към топли страни.

Отлетя - силует, похитен от лисичата шуба,
от семейния кръст, от ревнивите сухи слова.
После дълго рида подир теб безутешният Шуберт -
да тъгува, щом толкова лесно прощава това!

Не простих. Досега седем пъти снегът се завръща.
Високосният пръстен в нозете ми още звъни.
А животът успя - синовете ти вдигнаха къщи,
народиха деца дъщерите ми в чужди земи.

Не плътта, боже мой, - и съвсем не от жалката шума
на протритите речи, които по навик мълвим -
а душата умира от тази неказана дума,
пред която в предсмъртния час на колене стоим.

Стисках зъби. Мълчах. Забраних на езика да моли.
Забраних на сърцето - на тоя неук птицелов,
да разтваря врати на гнездото си празно напролет -
по-добре да умре в тоя сняг. И умря - от любов.