Галена Воротинцева

НОВОГОДИШНО ЛЮБОВНО ПИСМО

Пиша ти от оня ред, отдето
пак започвам всичко отначало.
Подмених си в кухнята пердето.
Беше тъмно. Вече стана бяло.

Ако гледаш в мене като в книга -
само черни точки, думи остри.
Но сервирам щедро, за да стига.
Като на разгул след дълги пости.

А снегът се сипе на парцали.
Всъщност на парцали ми е всичко.
Нощите ми като папагали
ми повтарят подир теб: „Обичко!”

Гостенинът вляво ми намига.
(Няма нищо вечно, скъпи гости.)
Всичко е от миг до два-три мига.
Трупа се излишък от въпроси.

Между другото - и таз година
зимата не е сезон да скиташ.
Гледай само покривче да имаш.
Щом се позатоплиш - да излитнеш.

И като се стоплиш - бързо сменяй
стари дрипи, стари пометалки.
Сменай всичко. Започни от мене.
Правилно е. Даже ми е малко.

После гаргите да се препират
горе по високите балкони:
как така те няма, а простирам
накакви си мъжки панталони.

ПРИВИЖДАТ МИ СЕ…

Привиждат ми се коледни снежинки.
Привижда ми се бяла тишина -
като в албума с детските ми снимки,
в които още има доброта.

Да хлътна пак сред преспи до колене,
да няма път от никоя страна.
И бяла да съм много дълго време -
на хиляади сезони от калта.

С око от въглен снежното човече
да види в мен приятел светлокос.
Когато тръгнем много надалече
пред нас да няма сянка от въпрос.

И, бяла чак до точка на топене,
намеря ли се в нечии ръце -
да свие някой длан и да ме вземе.
като късметче в празно портмоне.

РАЗКЪСВАНЕ НА ОБЛАЧНОСТТА

Защо се сърдиш, мой внезапен дъжд?
От теб не съм си взела даже капка.
Нагазих само в цъфналата ръж -
eдна разходка - тъничка и кратка.

Чух - семето се стресна призори,
наостри стрък и плахо се огледа.
Удари град, наместо да роси.
Това за теб е сигурно победа?

Ти можеше да бъдеш и добър.
Повиках те с крило на пеперуда,
захвърлих романтичния чадър
и минах под сачмите като луда.

Навярно съм се сгъвала на две,
но стигах все по-близо до земята.
Прибирах се с мечта за синове,
и тази мисъл подреди нещата:

и камък от небето да вали -
момчетата нали ще се потрудят,
ще вземат Маргарити за жени -
от всеки гръм до цвят да се събудят.

Не ме е страх, че ще убиеш ти
ни семето, ни времето, ни хляба -
родилни ще са идващите дни.
Виж, този слънчев лъч го потвърждава …

БРЕГОВЕ

Искам здрави брегове
да ми съберат живота,
хукнал в чужди светове
все надълго и широко.
Плисната като вода
от бъкърче на късмета,
съхна бързо - затова
не полях дори и цвете.
Как да стана хладен вир,
като все съм тъй разляна.
Шарении - панаир…
но дълбокото го няма.
Казват, че е свобода
тъй, без бряг да се разплискаш,
но не знам защо така
бреговете си ги искам -
между тях да събера
всяка моя малка капка,
и по жадната земя,
като съм дошла за кратко -
да ме пазят под око
и в дълбокото му дъно
хвърлят ли по мене зло -
като камък да потъне.
Пътят да завърши с праг
и когато го прекрача,
да усетя моя бряг
и да знам, че нещо знача.

ТИ СИ МИ ТАЙНАТА КЪЩА

На Спаска Гацева

Изобщо не зная какво си ми, скъпа, поезийо.
Буквалната проза при тебе, изглежда, ме връща.
На тяло му трябват два метра. Какви ти безбрежия!
Но духом все скитам - и ти си ми тайната къща.

В теб влизам ту с чехли, ту с тежки парадни одежди.
И с теб се заклевам. И с теб се отричам от клетва.
Добре, че си ти - да ми храниш с надежда надеждите.
Че хлябът е зърно и плява. И кривата сметка.

Скрибуцам след теб - стар вагон съм. И ен-та-та класа.
А ти си царица. Така ще те помня - голяма.
Две моички стихчета сипнах за твоята маса.
Какви водевили! Какви хуморески и драми!

Не зная какво си. И даже не искам да зная.
Защото човек, щом научи, си тръгва от всичко.
Дай капка поезия в прозата - чак до безкрая.
На всичките дай. И за мен запази нещо лично.

СТОЙ, НЕ МЪРДАЙ, ЖИВОТ!

На Ники Комедвенска

Стой, не мърдай, живот! Стой така!
Аз сега ще изляза на светло.
Ето, махам ти с гола ръка -
хвърлих вече отдавна чифтето.

Стига вече, живот, дай ръка.
Който колкото стреля - до тука.
Ти не знам, но със мен е така.
Прицели се във мен - не ми пука.

Ти нали си ми слабост, живот,
много пъти от теб съм гърмяла.
Но препусках на бърз оборот
и все близо до теб съм стояла.

Да замахнеш - ще ме повалиш.
Знам че твоя е тежката дума.
Ти си дръж печелившия фиш,
но към мен, ако пратиш куршума -

нека той да не идва във гръб.
Като стреляш ме гледай в очите.
Аз стоя на ръба. И съм ръб.
И си нижа гердан от сачмите ти.

НА НОЩТА В ОКОТО

Както всяка вечер,
гледам през стъклото -
дебне отдалече
на нощта окото.
Тя ме понаглежда
все така през пръсти
и от куп надежди
почна да ми втръсва.
Почнах да сънувам
калпави сюжети -
примерно - пътувам
някъде, където
вече няма зима
там да ме тормози
и където има
рози и мимози,
и където чака
някой като мене -
все изпуснал влака
в сбърканото време.

И като заседна
вечер пред стъклото,
и като погледна
на нощта в окото -
питам се - защо ли
още сън сънувам
и с надежди голи
дните си обувам,
вместо да си стегна
в сакчето душата,
да река последна
дума пред вратата,
и да я отворя
също като книга,
с дявола да споря,
той да ми намига,
но да стигна влака
и да отпътувам.
И какво ли чакам,
и какво умувам…

ОБЯСНЕНИЕ

Нямам връзка с никого -
все се скъсва нещо.
Няма общо никакво
вчерашното с днешното.
Нямам връзка с главния.
Ни с второстепенния.
Цял поток незнание
ми тече по вените.

И се люшкам… ща-не ща.
Свободата, братче!
Връзвам всичките неща
с мисъл за канапче.
То е тънко като страх.
На живота косъм.
Кал под мен. Над мене - прах.
Точка по въпроса.

Ще потърся за въжето
клонче. Вместо конче.
Ще се вържа за небето,
за да виждам повече.
Няма даже да умра.
Както съм на ниското
просто ще си излетя
в облаците - истински.

ГРАНИЦИТЕ

На Ирена Панкева

Границите винаги ги има
и като съм била все оттатък -
чудя се - за толкова години
как съм оживяла без реката.
Имам брегове и бариери -
дума-къмък, труден праг и синор.
Но реката не тече от вчера,
знае, че на дъното се свирам -
нейно криво раче-осмокраче.
Мога и под камък да се сгрея,
а, ако с водите й заплача -
после търся вятър да запея,
търся да намеря някой скитник,
който бряг и граници не знае,
„Хайде, тръгвай с мен!”- да ми подвикнe
точно във началото на края,
точно пред началото на всичко.

Чисто, без стени, без бариери -
като кажа сто пъти: Обичам те! -
знам, че с този свят ще се намерим.

ЗА УПОТРЕБАТА НА СЧУПЕНОТО

Счупеното настрана -
грънците строшени
няма да държат вода
сто пъти лепени.

Удари кънтят по тях -
белезите помнят
и сега събират прах
шарените стомни.

В най-дълбокото кьоше
съм ги наредила,
за да ме подсещат, че
никакво лeпило

няма да прeвърне пак
счупеното в цяло
и каквото в тях налях -
то се е разляло.

Казвала съм си дори
много пъти вече:
ако времето реши
да запълни теча,

или някой с мен рече
пак да ги налее
и животът на парче,
ако оцелее -

ще изцеждам моя ден
в сухото им гърло,
и на другия до мен
ще му кажа първо:

Белегът е за това -
няма да се махне,
но ще укроти ръка,
преди да замахне.

КАКВОТО И ДА МИСЛИШ…

Каквото и да мислиш,
животът се разложи
на време да ме искаш
и време да го можеш,
на ден - да ме обичаш
и вечност - да ме мразиш,
на сън към мен да тичаш,
наяве - да се пазиш
от мъничките грешки
на куп големи думи,
от камъните тежки
на пътя помежду ни,
от зрителни измами,
от светли хоризонти,
от клюките, събрани
по горните балкони.

Каквото и да казвам -
животът се разпръсна,
но съм събрала в пазва
кураж - като ти втръсна,
да ти посея скришно
не семе на раздора,
а белоцветна вишна
в сърцето, вместо в двора.
А облак затъмни ли
пътеките към мене -
по сок от лудо биле,
по вик на крайно време -
ще ме откриеш, зная,
че вечност мина вече.
По-близо съм от рая
и път съм ти, човече!

ОПТИМИСТИЧНО

Сега ще заживея и без теб,
тъй както заживях без всичко друго,
макар, че в мен пак нещо ще умре -
и хубаво, и слънчево, и лудо.
Вземи си хляб и сол в една торба,
от хляба запази троха за птиче,
че птичето от края на света
ти каза колко много те обичам.
Дали защото всичко „на ухо”
го чува първо дяволът - той бързо
размаха кол от жилаво дърво
след песента на птичата ми дързост.
Сега, нали е вече тишина -
развей перчем - не съм ти крайна спирка,
и пътят ти е прав като стрела -
да си въртиш синджир, и да си свиркаш.
И днес, ако от мъка не умра,
и времето след теб ако ошета,
ще сипя пак на някого вода
в любимата ти чаша на цветчета.

ПРОСТИ РАБОТИ

Едно се запомня от гръмката дума -
след нея е тихо. Ни дума, ни ума.
Копче не струва нещо, което
се е родило далеч от сърцето.

Тъпанът все се редува с камбана.
Мразиш, обичаш - драма до драма.
Накрая героите са уморени.
Накрая зарязват трибуни и сцени.

Дълго живеене, миг се умира.
На крак поменуват умрелия с бира
и си приказват - или за житата,
или за почвата под краката.

А почвата, свита на рохка могила,
ядене, пиене - всичко е скрила.
До нея животът с байраче от лайка
ме сеща да викна на майка ми: „Майкооо!”

Другите думи замръкват на двора.
Кучето лае: „Тук ли сте, хора?!”
Тук сме. Нещата са толкова прости:
отваряш - и всички крадци са ти гости.

ОЩЕ ЕДНА ПЕСНИЧКА

Каква ли си станала
време е да ми кажеш.
Спаска Гацева

Eй, с тия редки пръсти,
Животе ми, Обичко,
посях, вършах и пръснах
каквото имах - всичко.

Но пак геройски крача
след морните кошии.
Медали ми окачат
като въже на шия.

Дори да ми се смееш -
не ми тежи имане.
Щом сладост в мен узрее
забравям всички рани

и като се разплискам
на някого в сърцето,
под светлата ми ризка
е радост до небето.

Изтупвам прахоляка,
калта си позабърсвам,
превързвам колената,
изправаям се и бързам

отново да подкарам
изпятата си песен.
по всичките ти гари,
Животе ми, отнесен…

СКОРОСТ

От живота - голям панаир
се научих на въртележки.
И на хората за сеир
все въртя допотопни грешки.

За цената не казвам гък.
Ако гъкна се чувствам дребно.
Мой любим омагьосан кръг!
Мое пито, скъпо платено!

По виенските колела
беше пълно с въздушни срещи.
И под тая височина -
издребнелите земни вещи.

И човек, ако би могъл
от високо да види всичко,
да изправи гръбначен стълб
над афери и над игрички,

би разбрал, че и пот, и кръв
са му нужни едно да стори -
като иска да стигне пръв,
първо с мравка да поговори.

НОВ ЧОВЕК

Това, че щях да ставам нов човек
си беше пак една самоизмама -
да рина със лопата грехове,
да имам малко време и за мама,
да кажа в понеделник сутринта:
„Добре дошло при мен, работно време!
Ще изработя всички времена,
ще изработя всичките проблеми!”
И тъй като съм пръснала навред
къде каквото Господ ми изпрати -
далеч ми е и седмото небе,
и много от нещата на земята.
В тунела често виждам светлини -
човек нали съм - лъже се окото.
Така си насъбрах безброй лъжи,
додето ми просветна зад челото.

И в този светъл час си казах: Стоп! -
ще ставам нов човек, това е ясно,
животът ми ще стане чисто нов -
събрах боклука, клечката ще драсна.
Но чувам - Прометей кори Нерон:
„Не си играй със огъня, човече!”
И господ от небесния балкон
ме смъмри: „Да не си посмяла вече!”
И пак така - сега седя нащрек.
Добро или пък зло е на вратата…
И ставам, ставам все по-нов човек
додето си отивам от земята.

РАЗТОЧИТЕЛНО ЗИМНО ПИСМО

Четете този стих като писмо.
Напълно вярно - пълна съм със грешки.
Но тръгвам да ви пиша за добро -
дано ми е по силите човешки.

Не съм светица - и опазил бог!
Човече - точка. Светове големи.
Сълза по вас в едното ми око.
А в другото - смехът от детско време.

Стоплете ме със чай и с маргарин.
(в сърцето знам, че често е студено.)
За поглед с цвят бадемов или син
съмнявам се дали остана време.

Но пак посягам - даже и от тук
да ви погаля с малкото си име.
Бях наковалня. Била съм и чук.
Но, боже, с ум и разум надари ме!

И той ме надари. Благодаря,
че още мога писъмца да пиша.
Че мога да съм като тишина,
в която зад гърба ми някой диша.

Понеже в тази моя тишина
посяха много гръмогласни думи,
вместо сърдечно - топля се с дърва.
Без малко виж, че огънят ще лумне.

Сега обаче пиша в кучи студ.
Писмо ви пиша - дума като шума.
Да вярва в думи вече кой е луд,
преди да станат думите куршуми.

Но аз прибрах чифтето. И с перо,
и с пачи пух, със благо и със меко
сега ви пиша ей това писмо.
Обичам ви. И някак ми е леко.

ПРЕВЪЗНЕСЕНИЕ

Тук е моята пръст.
Също - мойто небе.
Тук пораснах на ръст,
тук подвих колене.
В детство, яхнало прът,
си измислих коне.
След житейския път -
също - тук ще се мре.

Тук научих какво
значи грешка. И грях.
Но във чуждо око
не съм хвърляла прах -
ако някой рече
да погледне към мен -
да ме вижда добре
и през нощ, и през ден.

И ми секва дъхът.
Но животът тече.
И добре, че върхът
се редува с дере,
но си мисля сега -
не научих за век,
че във капка вода
се удавя човек.

И така - аз съм тук.
Газя моята пръст.
На живота напук
нося моя си кръст.
Кой ще дойде със мен? -
чакам мойто небе
някой тих слънчев ден
да ме превъзнесе.

ЛЮБОВ

На Любов Алипиева

Все ходиш безпътна, а уж си любов -
къде да те скрия?
Приличаш ми вече тих послеслов.
До гроб залисия.
Замръкваш набосо - дори пукнат грош
за тебе не дават.
Сълзиш от окото на лятната нощ
и все вън оставаш.
Защото за тебе е тясно, любов -
такава голяма!
Та кой ще те пусне във общо легло
да спиш между двама -
нали си все тежка, себична и зла,
и камък на шия.
Но аз те приемам - не стой сам-сама.
Ела да те скрия.
Защо ти е дом? - хайде в райския кът -
там прагове няма.
Ще минем направо по Млечният път.
На Господ кервана
ще ни натовари - не питай къде
ще стигнем. Не зная.
Земята убива. А там е небе.
И там е безкраят.
Знам само, че в кръчмата някой пиян
по теб ще заплаче.
Ще псува. И после ще тръгне пак сам
като сираче.
Ела да ти сипя две шепи звезди -
небесни бонбони,
пък нека на тази земя й горчи.
И да те помни.

ПИСМО ДО МОЯ ЧОВЕК

Зимата не ме затрупа.
Дишам. (Как не ме е срам!)
Ако питаш - все съм тука.
Всичко си е „сан шанжман”.

Без да влагам грамче поза -
питам кратко: как си ти?
Хей, оная жълта роза
още в жълто ли цъфти?

Трябваше да е червена.
(Трябвало е, ама на!)
Че без багра в сантимента
работата ни зазля.

На един комшия в двора
гръмна оня ден хоро.
Беше кръг от много хора,
омагьосани с добро.

Аз сега се блъскам с друго -
боднах в две лехи картоф.
Е, не е голямо чудо,
но го правя със любов.

Розата да я подкастряш.
Няма кяр от зли бодли.
Хем голяма да порасне,
хем да се опитоми.

Знам, че малко прозаично
ти звучи това писмо.
Но след теб така подтичвам -
с листче, стихче и с перо.

Тук при мен - дълбока проза.
При това - на диалект.
И съм вън от коловоза.

Аз,
навеки твой човек.