МОЖЕ БИ ЗАТУЙ, ЧЕ АЗ ЗАГУБИХ…
***
Може би затуй, че аз загубих
своята предишна доброта -
всяка моя стъпка тътне грубо
като камък паднал из нощта.
По нивята срещам хора кротки,
и след мене шепнат с болка те,
че не могат в моята походка
да познаят кроткото дете.
Мили хора, с вечна чистота в душите!
Не скърбите капка вий за мен,
а за нашта тишина разбита
погледа ви днес е просълзен.
Аз и сам не жаля свойта кротост,
за какво е нужна днеска тя?
Колко срещнати беди в живота
разпиляха мойта чистота.
Ако тоя груб живот бе куче,
камъка ще хвърля в него пръв.
Но наместо аз да го науча,
ето той направи ме такъв…
И на ваште поздрави когато
отговарям нежно: добър ден!
глас като кълвач кълве душата ми:
ти ли си предишния младеж?
Мили хора, всички днес сме други,
няма вече онзи тих живот…
И в полята колко теменуги
е премазал тракторът жесток.
Тъй живота тъпче днес душите ви,
както трактор полската ви шир -
затова за мене не скърбете,
а за ваште стъпкани души.
——————————
в. „Съвременник”, г. 1, 24 декември 1930 г.
***
Тази вечер неусетно бе
сняг засипал всичко по земята.
Сняг валеше - сякаш чистотата
падаше от самото небе.
В улиците селско куче спре
и зави. Дойде стражар - и гръмна.
И потече кръв и хрипкав рев,
топла кръв сред улицата стръмна.
Ех, ти, братко! Свърши своя път.
Но защо насам сега изтича?
Или ти не знаеш, че в градът
нашта селска волност не обичат?
Тоя град не вижда как блести
погледа и колко бавно гасне -
сякаш искаш пак да видиш ти
равнини и вечери прекрасни…
Нищо, братко! Тъй ще свършим тук,
всички ний - израснали в полето;
за живота - груб като ботуш,
ний сме чужди, чуждо е сърцето!
Ах, света!… Не е виновен той!
Ний сме днес виновните със тебе,
че живеем само с чист възторг,
който тук е капка непотребен…
Каруцар със образ загрубял
спря и хвърли кучето в колата.
Сняг валеше - сякаш чистотата
падаше от самото небе…
——————————
в. „Съвременник”, г. 1, 18 февруари 1931 г.
