БЕЖАНСКА MЪКА
Петър Габара се прибра в София при стария си приятел Андрея Поряза. Нищо не му липсваше, ала не е, както бе свикнал в златна Добруджа.
Дълго снова напред-назад из стаята си с оборена глава и пъхнати палци в ръкавите на жилетката си… Па изправи се пред прозореца, да погледа навън.
Пред него се открива изгледа на дълъг булевард с високи тополи от двете страни, а зад тях се редят високи къщи чак до полето, зад което се мярка Балкана със стръмни плешливи хълмове.
Нещо изгърмя в тополите и се разнесоха гракания на подплашени гарвани. Габара се загледа о гарваните: - тия чернокрили, тежки птици, сякаш бяха неговите черни мисли. Ръката му неволно се протегна към дръжката на прозореца и го отвори. Свеж въздух хлуйна в стаята и обгали челото на бежанеца.
След малко светнаха електрическите крушки; сияние затрептя по целия булевард. Големият град се вживяваше: изпищяване на трамвай; подсвиркване на автомобили; някакъв гъмжеш, непознат на малките селища и кой знае още какви недомълвки и звуци на онова, което се лута и дири нещо, което чезне и въздиша; вълнува се и замлъква: едни чакат нощта, други я проклинат.
В далечините се стъмни. Балканът се потули в спусналата се вечерна мъгла, а градът зарее в светлина.
Бежанецът не запалва лампа.
В здрача някак по-леко е на душата му: - спомените по-лесно се продигаха.
Наметна се с дебел шал и се вслуша в нощта… Къща на другар, а все чужд дом! Друго е своя дом, дето си отрасъл и отдето си свикнал да гледаш на света…
Мога ли от тук да видя Добруджа? - се пита бежанецът.
И замисли, се, увит в шала, за своя дом, там далеч в сянката потъмняла Добруджа. . .
Някога, когато мъгли запълзят по равните добруджански. полета, той обичаше да се прибере в ниската хашева с широката камина, край лумнал огън и да чака нощта.
Вън се свечерява; от небето ръми през комина; на огнището пращи буен огън и разлива наоколо мека, приятна топлина; старата черна котка се свряла в къта мърка, сякаш преде… Селото заспива; полята глъхнат във вечерен здрач на подранила есен; дъждът припръсква през комина; пламъците на езици се гонят нагоре в ниския комин и като че шепнат: есен, есен!
Есента пристъпва бавно, тежко и през тъмен лъх нашепва за наближаващи дни, кога целина ще се цепи за пролетни сеитби.
Бежанецът въздъхна, че обича да бъде на полето, кога целина се цепи за сеитба.
Какви лъскави бразди цепи тежкият плуг! Обърнатата сочна бразда, под златните лъчи на есенно слънце, почва да дими. Тя сякаш въздиша; лъхът от нейните гърди е е напоен с благоуханието на оная сила, която откърмя в недрата на влажната земя: жито, грозде и елей.
Напластените една до друга лъскави бразди светят като облени с лак; лъщят под слънчевите лъчи, благоухаят и мълком разказват в молебни приказки за златна жетва…
А после ще ги покрие сняг, с който зимните виялици си играят през мразовити нощи.
Бежанецът се замисли за ония зимни нощи, кога той по часове стоеше край топлото огнище, вслушан в задавения вой на вихри и фъртуни, емнали се по снежни полета и се сдавили над село…
Има нещо обайно във воя на фъртуната, кога вкъщи гори огънят и кога грижлив стопанин се е приготвил за люта зима. - Тогаз човек разбира колко е ценен трудът, кога с него си запасил себе си и близки от гнева на зимни стихии. Зимата учи хората на труд. Защото само онзи може да благува зиме, който лете не се е прозявал под хладни сенки.
Каква би била Коледа без шопар годиняк, без пълна возилница с руйно вино, без пълен хамбар, голям дръвник, без топла стая и дребна челяд вкъщи? Топла стая и току що проходила момчена рожба, която срича: ма-ма! ма-ма . . .
Не е ли песен сред зима. Не е ли пролетна надежда! А кога на празник стар къщовник, заобиколен от завидна челяд тръгне за църква и снегът закрипти под ситни стъпки!…
Топли спомени на самотен бежанец, далеч от роден край.
Спомените се редяха; а бежанецът се опиваше в миналото и гледаше как настъпва нощта…
в. „Завой”, бр. 3, юни 1939 г.
