Иван Енчев

100 години от рождението на писателя Антон Михайлов /30.09.1916 - 18.10.1993/

На 30 септември тази /2016/ година се окръглиха 100 години от рождението на писателя Антон Михайлов. Всички литературни творци в Хасково го наричахме Бай Антон не само заради възрастта му, а и с искрено уважение. Той се завърна от Стара Загора в родния си град през 1976 г.

И още дошъл-недошъл се разтича за създаване на хасковско Дружество на Съюза на българските писатели. Организаторските му усилия се реализираха на 7.10.1977 г. и заслужено оглавяваше новоучреденото  дружество до 1982 г. Впрочем неукротимият Бай Антон преди това е бил и основател на Дом „Литературна Стара Загора”.

Животът на писателя е преминал основно в Стара Загора и Хасково и той често споделяше, че се смята гражданин и на двата града. От 1953 до 1990 г. е издал 20 и няколко книги с множество разкази, повести, новели, романи и др.

Аз съм свидетел на неговите творчески усилия при създаването на последните му няколко книги, сред които са романът „Селяни орат града” /1987/ и сборникът с новели „Жена в снега” /1990/.

С Антон Михайлов се запознахме наскоро след като пристигна да живее в Хасково. Неусетно си допаднахме и станахме семейни приятели. Разменяхме си гостувания вкъщи. Съпругата му Стефка и моята жена Мария си приказваха главно за децата, за плетки, бродерии, сладкиши и по други ежедневни битови теми, а ние - за писателски истории, но без никакви интриги.

А когато бяхме насаме, той ми споделяше своите нескончаеми творчески планове. Въпреки възрастта си, кипеше от енергия! Отнасяше се към мене едва ли не като към свой липсващ син.

Аз също изпитвах към него не само уважение, а и почти синовна обич, защото беше от поколението на родителите ми. /С по-голямата му дъщеря Емилия сме връстници/. Сигурен съм, че тъкмо той, Антон Михайлов, беше моят най-добър и безкористен приятел в града!

Някога малцина научиха, че и аз имам „пръст” /макар и куриерски/ в създаването на първото хасковско Дружество на Съюза на българските на писатели. Истината е следната.

По средата на юли 1977 г., когато подарих на Бай Антон първата си стихосбирка „Хубав ден се случи”, той неочаквано ме запита: „Иване, ти нали минаваш с колата си през Балкана за твоето село?” Кимнах утвърдително. А той: „Кога смяташ да пътуваш?”

Отговорих: „Към средата на август.” „Късно е! - рече той. - Имам една молба към тебе. Ще можеш ли да тръгнеш по-рано?” След малко ми поясни, че ако пътувам през Шипка и Габрово, ще мога да се отбия в с. Боженците.

Селото беше обявено за архитектурен резерват и се ползваше за творческа база от доста столични писатели. Там живееше известният писател Станислав Сивриев, председател на габровското Дружество на Съюза на българските писатели.

Трябваше да му занеса писмо от Антон Михайлов, който го молеше да ми предаде копия от всички документи за учредяване на тяхното дружество, за да се ползват като модел за бъдещото писателско дружество в Хасково, осмо по ред извън София. Бях доста поласкан от доверието, с което ме удостояваше. Тръгнах за моя роден край още на другия ден.

Срещнах се със Станислав Сивриев в неговата вила. Беше изключително сърдечен и отзивчив. Получих, каквото той сметна за необходимо, и след три дена предадох папката с документи на Бай Антон. Нямате си представа с каква радост я сграбчи бързешката и започна да я разлиства. Лицето му сияеше. Сякаш държеше в ръце букет от първи пролетни кокичета!

Такъв беше Антон Михайлов. Захванеше ли се с някоя нова идея, спиране нямаше! Той беше инициатор и за създаването на хасковския Дом на литературата през 1984 г.

Пак той беше и сред най-ревностните радетели за прерастване на местния литературен сборник „Кръгозор” /1973-1979/ в литературен алманах „Юг” /1980-1991/ като издание на Съюза на българските писатели и хасковското дружество на СБП.

Навремето Бай Антон ми преотстъпи поради заетост написването на документална книга, която му бяха предложили да напише за революционното движение в Харманлийската гимназия около 1930-1935 г. Така аз създадох повестта „Хоро сред пламъци” /1984/.

Антон Михайлов има косвена заслуга и за моята повест „Кървав пелин” /1988/. Тъкмо той ме посъветва да опитам силите си. Това ме зарадва. Дълго време обмислях какви ли не планове, но не се осмелявах да започна действителното писане. Опасявах се дали ще оправдая очакването на поръчителите - ръководството на Тракийското дружество в Хасково.

Бай Антон току ме подпитваше, дори ме окуражаваше да продължа.  Одобряваше работното ми заглавие „Тракийска балада”, но аз търсех нещо по-експресивно.  Не съм го молил да чете никой от ръкописите ми, хем от стеснителност, хем защото беше твърде зает със своите нови книги.

Но той така ме поощряваше с ентусиазиращи думи, че аз се чувствах окрилен. Слава Богу, „Кървав пелин” се прие изключително възторжено от читателите. Наложи се хасковската печатница да допечатва заявения тираж през януари. /Затова на част от екземплярите е записана като година на издаване 1987, а на друга - 1988/.

Никога няма да забравя онези пет дни през топлата есен на 1979 година, които само двамата с Антон Михайлов прекарахме в неговата скромна вила в с. Пряпорец, Старозагорско. Той носеше поолющена пишеща машина, а аз - голяма тетрадка и две химикалки.

Така и не сколасахме да се съсредоточим, както се бяхме заканили в Хасково. Бай Антон се трудеше над някои разкази, които по-късно бяха включени в сборника му „Насаме с есента” /1986/. Аз пък записвах хрумванията си за лирични стихотворения. До обед един-два часа имахме творчески занимания, а след пладне се разхождахме в околностите на китното средногорско селце.

То сякаш ни се усмихваше гостоприемно с пъстроцветните си есенни градини, из които овошките полюшваха клони с червени и златисти ябълки. Денем ухаеше на топла селска погача, а нощем - на зреели дюли и здравец!

Ех, как дъхтеше на истинска есен! Особено в лунните вечери, когато до късните часове Бай Антон ми разказваше отминалите си творчески перипетии по редакции и издателства. Изповядваше ми дълго таени преживявания и ергенски спомени от младежките си години.

С особена носталгия ми споделяше доста интимни подробности как е написал романа „Гореща година” /1968/, пребивавайки известно време в един завод в гр. Николаево, Старозагорско. Тогава той ми показваше купчина книги, тетрадки и папки със свои стари чернови, планове, писма, изрезки от вестници - цял един огромен творчески живот!

Този  богат писателски архив заслужаваше след кончината на писателя да се съхрани в обществена институция. „Но гроба безследен днес никой не знай!” - ще си послужа с перифраза на тъжните думи на поета Пенчо Славейков. Не смея да осъждам строго близките на писателя, но за нехайните чиновници не съм снизходителен.

Плод на лиричното ми усещане от моето незабравимо преживяване в „писателското гнездо” на Антон Михайлов са няколко стихотворения. Сред тях най-скъпо ми е носталгичното „Селце”, което поместих в стихосбирката си с избрана поезия „Не бързай, ден” /2012/.

Антон Михайлов помагаше на по-младите автори. Правеше го отзивчиво. За съжаление някои от тях общуваха с него лицемерно - домогваха се до щедрите му идеи и пресметливо ги обсебваха, преследвайки само своите користни цели.

След 1990 г. през варварския преход не само в обществено-икономическите отношения, а и в духовния живот на Хасково, всичко, за което радееше Антон Михайлов, беше овъргаляно в най-мръсните пелени на демокрацията и захвърлено в кофите за смет.

Няма го вече онова дружество на СБП, няма го алманах „Юг”, няма го и Домът на литературата. Мир на праха им!

Писателят-ентусиаст Антон Михайлов озари духовния небосклон на Хасково като някоя ярка комета, каквито ни се явяват твърде рядко.

Скоро ще се навършат 23 години от неговата смърт на 18.10.1993 г. Такива възрожденски личности вече едва ли ще срещнеш в сегашното увълчено общество, разяждано от алчност, завист и злоба.

Днес малко писатели от Хасково и Стара Загора, а и мнозина други литератори, едва ли знаят къде е погребан Антон Михайлов, защото по здравословни, битови и други причини той прекара последните си години отново в Стара Загора.

Припомням: гробът на Бай Антон се намира в Хасково. Сгушва се в самото южно начало на централния гробищен парк, до оградата вляво, недалече от главния вход. На скромната паметна плоча няма снимка на писателя, но все пак името му се чете някак си по милостиня „между редовете” на безсърдечната плесен.

По-нататък думите са безсилни срещу гръмогласното мълчание на тревата…

Хасково, 2016