МОЯТ ГРАД
Разхождах се по улиците на града и не вярвах на очите си. Аз в Хасково. След четиридесет и петгодишно отсъствие, след като отдавна ми е отмилял, след като нищо не ме свързва с него. Какво имам в този град, какво ми е дал той?
Освен гробовете на тате и на мама, на брат ми Петър, на баба и дядо в Кенана, друго нищо нямам. На какво се надявам за в бъдеще? На моите приятели от детинство или на детските спомени? Моите приятели от детинството!
Тук ли са те и ако са тук не са ли остарели като мене и от паметта им е изчезнал моят образ? А спомените от детството! Какво могат да ми дадат те? Човек винаги се стреми към новото, за да притури нещо към това, което има. Какво мога да притуря аз, какво?
Разхождах се, воювах със себе си, а очите ми жадно разглеждаха всичко, покрай което минавах. Това ли е моят град, това ли е моето старо, потънало в прах Хасково? Къде са старите магазини, бакалите с издути кореми и с препасани през кръста тъкани престилки, симитчиите и гостилничките с миризми на яхния?
Нищо не е останало от тях, всичко е друго. Нови магазини, асфалтирани улици, десетки високи жилищни блокове, нови квартали с весели градинки, кокетни като млади жени!
Има нещо неразбираемо в човека. Цял живот странствува, не се сеща за родния си край, за бащината къща, а ето дойде ден, нещо го заяде, затъгува, става му непоносимо тежко и очите му, през девет морета и през девет царства търсят родната стряха.
Душата закопнява, нещо го дърпа. Старостта, изглежда ни връща в детството, примамва ни и ни кара да търсим онова, което отдавна сме загубили и забравили.
Добре, да се върнем в детството, но къде е то, къде са старите улички, моите съученици от Кирковото училище, бакалите и фурнаджиите, при които пазарях, изпратен от мама с онова незабравимо дръвче, върху което фурнаджията Чанков отбелязваше с нож взетите в заем самуни хляб, а бакалинът Атанас Мерсито - ориза и захарта…
Все пак съм тук. Какво ме призова? Дълг, синовна обич, гражданска отговорност? Трудно ми е да отговоря.
Имах среща с читатели и една жена ме запита:
- Кажете, защо се завърнахте в Хасково след толкова години. Нямате никого тук?
Какво да й отговоря? Помислих малко и й отговорих със следните думи:
- Мисля, че никога не съм напускал Хасково. Ако аз не съм бил в него, той е бил в мен, носил съм го в сърцето си. Човек не може да избяга от родния си край. Той живее в него чрез спомените от детството. Той е вписан в личния ми паспорт. Където и да съм бил, все ще се намери повод той да възкръсне в главата ми, ще зърна къщата, в която съм израснал, старата круша, градинката с акациите… Да, никога не съм напускал Хасково. Градът и аз винаги сме били заедно!..
Веднъж мама направи чудесно сладко от кайсии. След като поизстина, още докато беше в тавата, тя видя как ние, трите братчета, стоим наблизо и преглъщаме и преди да го прехвърли в пригодените за тази цел консервени кутии на всички даде по лъжичка да го опитаме. Харесах го много и поисках повторно да ми даде.
- Стига ви толкова - отказа мама, - друг път ще ви дам пак.
Затвори внимателно кутиите и ги скри в дядовия долап, висок два детски боя. Ала аз все за него мислех и един ден, останал сам вкъщи, се изправих пред долапа, огледах го подробно и завъртях очи из стаята.
Зърнах един стол, притеглих го към долапа и се качих върху него. Уви, оказах се къс, не можах да стигна сладкото.
Излязох на двора и от лятната кухня взех друго, по-малко столче. Поставих го върху големия и сладкото след малко се оказа в ръцете ми…
Не ме ли привлича днес Хасково като маминото сладко? Когато човек започва да остарява, миналото за него се превръща в сладко и го дразни по своему.
Иска му се на всяка цена да го опита, тоест да преживее отново своето минало, колкото и абсурдно да звучи.
И ако днес съм тук, в моето ново Хасково, то е навярно затова, че силно ми се иска да вкуся от сладкото на моето детство.
Всичко е хубаво, когато не горчи. А спомените, дори и най-лошите, свързани с детството ни, никога не горчат…
