Инна Учкунова

АКО НЯМА ДЪЖД…

долина Ал-Джиуа, Саудитска Арабия

В Ал-Джиуа, Саудитска Арабия има един камък, който лесно може да пропуснете, ако не знаете невероятната история, свързана с него. Тук в миналото често е оставял коня си Антара ибн Шаддад (525 - 608), чакайки да зърне своята любима Абла. Антара бил син на племенен вожд от чернокожа робиня. Самият той имал черен цвят на кожата и понеже баща му не го признал за свой син, Антара имал статут на роб. И робът се влюбил в Абла, негова братовчедка, която била принцеса.

“О, дом на моята възлюбена,
Ако облаците спрат да ти носят дъжд,
вземи моите сълзи,
защото те са много…”

Антара бързо спечелил уважението на племето като се проявил в битка. Окуражен от този факт, той решил да поиска ръката на любимата си от нейния баща, но той отказал. Самата Абла гледала с насмешка на бедния си ухажор, но Антара започнал да пише стихове, които й изпращал и сърцето й се смекчило.

“Тя е толкова красива,
макар и далечна,
че идвам тук нетърпелив да напоя камилите си
и си тръгвам щастлив, че съм я зърнал…”

А баща й, който имал опасни врагове от съседното племе, решил да се отърве от Антара като го прати да се бие с тях, защото смятал, че ще го убият. Затова му обещал, че ако победи в битката, ще получи ръката на Абла. Какво било учудването му, когато “черният рицар”, както Антара станал известен, се върнал победоносен, за да получи обещаното съгласие. Побеснял, бащата казал, че никога няма да му даде дъщеря си за жена и че тя вече била сгодена за друг.

За да теши мъката си, до края на живота си Антара пишел стихове за своята Абла. Той се превърнал в един от най-значимите ранни арабски поети и дори негов стих, заедно с още шест други, някога били поставени в Каабата в Мека като символ на преклонението към поезията.

“Тя завинаги ще остане моя любима
и нищо не ще накърни любовта ми;
аз няма да спра да мисля за нея
и ще мисля с такава обич,
че дори камъните ще се размекнат
и нека Абла бъде щастлива,
макар и далече…”

——————————

ЗАЩО ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ ПОГРЕБВАТ ПОЕТИТЕ РЕДОМ С КРАЛЕТЕ?

гр. Лондон, Обединеното Кралство

Уестминстърското абатство в Лондон е забележително с това, че тук са се извършвали коронациите, бракосъчетанията и погребенията на голяма част от английските крале и кралици. В абатството се съхранява Тронът на Крал Едуард, изработен през около 1300 г., на който оттогава до днес се извършва коронясването на британските монарси. До 1952 г. в основата му бил положен и т.нар. “Камък на съдбата”, на който пък са били коронясвани шотландските крале, но Едуард І го заграбил от Скоун като военен трофей и поискал да бъде поставен под специално изработения трон. Интересното е, че на камъка е изписан следният текст:

“… Където се намира този камък,
там ще владеят шотландски монарси.”

Това пророчество се сбъднало, след като Елизабет І, наричана още “Кралицата Дева”, се влюбила в своя приятел от детинство Робърт Дъдли, но тъй като не можела да се омъжи за него, отказала да вземе друг за съпруг, поради което не оставила наследник. Така шотландския крал Джеймс І от династията на Стюартите се възкачил на британския престол.

Израз на най-висока държавна почест е човек да бъде погребан в Уестминстърското абатство - затова последен дом тук са намерили монарси, министър-председатели и хора като Исак Нютон и Чарлз Дарвин. Но освен крале и кралици в абатството са погребани и… видни английски поети и писатели в т.нар. “Ъгъл на поетите”, защото един народ не може да съществува без култура.

За съжаление, повечето от поетите, чиято вечна памет се пази тук, не са били оценени приживе. Показателен е случаят с поета Бен Джонсън, смятан за по-талантлив дори от самия Шекспир, който завършил живота си в крайна бедност. Той нямал дори пари, с които да си купи място за гроб, затова когато разбрал, че ще му окажат честта да бъде погребан в абатството, той се пошегувал, че може да си позволи само място с размери 18х18 инча и точно толкова поискал от краля. По тази причина бил погребан прав…

Друг поет, погребан в Уестминстърското абатство, за който бих искала да спомена, е Едмънд Спенсър, смятан за един от най-великите английски поети и създател на т.нар. “Спенсърова строфа”. След като домът му в Ирландия бил опожарен от въстаници против британската власт, Спенсър тръгнал пеша за Лондон (понеже нямал пари за конски впряг) за да помоли кралицата за помощ поради окаяното си финансово състояние. Стигайки в Лондон обаче, той вече бил напълно омаломощен от пътуването и глада, и умрял. На погребението на Спенсър присъствали много други поети, които се възхищавали на таланта му. В знак на почест те оставили писалките си в ковчега му.

Друг писател и поет, за когото си струва да се говори, е Томас Харди. Много е рядко човек да успее да създаде наистина велик роман, а Харди присъства в класацията за 100-те най-велики британски романа с цели две произведения - “Невзрачният Джуд” и “Тес от рода Д’Ърбървил”. Забележителен е фактът, че той е дори по-добър поет, отколкото прозаик. Когато вече бил на смъртния си одър, Харди повикал своята съпруга, за да й продиктува един стих и едва тогава издъхнал. Приживе той не обичал Лондон, защото когато работил там като помощник на един архитект, ясно усещал класовото разделение и как гледали на него като на човек втора категория поради това, че бил син на зидар. А ето, станало така, че синът на зидаря се превърнал в един от най-добрите писатели на всички времена.

Интересна е и съдбата на поета Самюел Джонсън, чието лице било обезобразено при операция в ранното му детство, а по-късно развил синдром на Турет, съпроводен с множество тикове, които го правели непригоден за постове, свързани с контакт с много хора, поради което Самюъл не могъл да стане учител, както мечтаел. Заради болестта си той се затворил и така започнал да пише. Освен поет, той е също и автор на речник на английския език, чието написване отнело цели 8 години. Не стигат тези усилия, ами през това време Джонсън трябвало да преживее и смъртта на съпругата си. Но речникът станал изключително популярен и дори Оксфордският университет удостоил автора за труда му с почетна диплома, което било негова мечта, понеже като студент не успял да довърши образованието си, тъй като не можел да доплати таксата. Джонсън така и не смогнал да изплува от бедността и дори на няколко пъти попадал в затвор за длъжници. Умрял от самота… от нея също се умира - ако прочетете биографията му, ще разберете какво имам предвид.

Представете си какво можеха да постигнат поетите, ако не трябваше да се справят с подобни перипетии. Или пък именно заради тях са станали това, което са?…

Впечатляваща е и историята на Уилям Блейк, който бил смятан от своите съвременници за ексцентричен и луд, а всъщност просто бил изпреварил времето си. Той не е погребан в Уестминстърското абатство, защото умрял напълно непризнат. Едва през 1957 г. в “Ъгъла на поетите” била поставена мемориална плоча в негова чест, защото днес Блейк се счита за най-четения английски поет.

Ако разгледате съдбите и на други автори от “Ъгъла”, със сигурност ще установите, че няма нито един с обикновена съдба - например Тед Хюз, Томас Стърнз Елиът, Ръдиард Киплинг, Дейвид Хърбърт Лорънс… Другаде съм разгледала историите на Чарлз Дикенс, Лорд Байрон, Елизабет и Робърт Браунинг, Оскар Уайлд, Пърси Биш Шели, Робърт Бърнс, Джейн Остин, сестрите Бронте и пр.

“Ъгълът на поетите” е място, което напомня колко значими са хората, които изграждат културата, затова ценете ги, ценете ги докато са живи…

И защото един народ не може да съществува без култура, затова ги погребват редом до кралете и кралиците…

——————————

СПОМЕНЪТ ЗА ЛЮБОВТА

гр. Кордоба, Испания

Принцеса Валада бин ал-Мустафки (1001 - 1091) била единствена дъщеря на халифа на Кордоба по време на Кордовския халифат и като негова наследница на престола тя можела да се отдаде на призванието си - поезията - във време, в което не било привично жените да се занимават с изкуство.

Валада толкова много обичала поезията, че дори поръчвала стихове да бъдат извезани със златни нишки по дрехите й. В двореца тя често организирала рецитали, по време на които поети се състезавали да довършват строфите, които други поети им давали. През една такава вечер в двореца дошъл младият поет Ибн Зайдун (1003 - 1071). Цяла вечер той имал очи само за Валада. Накрая я помолил тя самата да участва в състезанието и й дал две строфи, които да завърши.

Строфите били:

“Когато падне нощ,
ела при мен, луната ще пази тайната ни.”

Валада погледнала в черните му очи и дописала следния куплет:

“Защото те обичам,
днес слънцето по-рано ще залезе,
за да дойде бързо тази нощ,
в която да бъда при тебе.”

В тази нощ Зайдун и Валада се влюбили. Любовта им била бурна и неодобрявана, тъй като Зайдун принадлежал към клан, враг на Омаядите, от чиито род Валада произхождала. Но това не можело да сломи любовта й:

“Нощите, когато си далече са толкова дълги,
кратки са само тези, в които си до мен.”

Нищо не можело да попречи на силата на обичта й, освен… освен предателството на Зайдун, когото принцесата хванала в изневяра. Това можело да му струва живота. Вместо това, Валада го пощадила, но наредила да напусне Кордоба завинаги. На раздяла Зайдун й изпратил писмо-поема, превърнало го в най-известния андалусийски поет по онова време:

“Там, където преди стоеше нашата любов,
сега стои самотата
и ароматът на кожата ти избледнява в съзнанието ми
… но все пак разстоянието няма да ни промени
…аз оставам с тъгата си
и дори само споменът
ще ми стига;
в този свят не се видяхме повече,
но аз ще чакам срещата ни в другия
и тогава ще платя цената.”

(свободен превод)

Двамата не се срещнали никога повече.

През 1971 г. в чест на 900-годишнината от рождението на Зайдун в гр. Кордоба бил издигнат паметник, посветен на двамата влюбени, представляващ две ръце, протегнати една към друга, които не могат да се докоснат.

——————————

МОСТ КЪМ ЗВЕЗДА

р. Чарлз, САЩ

Мостът “Лонгфелоу”, свързващ американските градове Бостън и Кеймбридж, е кръстен на американеца Хенри  Лонгфелоу (1807 - 1882), славещ се като един от най-лиричните и добри поети в света. Той е и поетът получил най-висок хонорар за стих в историята.

А причината мостът да бъде кръстен на него е повече от симпатична…

Хенри Лонгфелоу отрано се запалил по литературата и искал да се посвети на поетическото изкуство, като първия си стих публикувал още докато бил 13-годишен. В училище се проявил като изключително даровит ученик, а след като сенатор Бенджамин Ор прочел негов превод на Хораций, му предложил да му отпусне стипендия, за да учи езици в чужбина, а след това да постъпи като професор в колежа “Боудуин”. Така Лонгфелоу започнал преподавателската си кариера и междувременно се оженил за своята ученическа любов Мери Потър. Мери обаче починала твърде скоро при усложнения от помятане. След тази лична трагедия, Лонгфелоу се преместил да живее в Кеймбридж и започнал да преподава в Харвардския университет. През 1836 г. той се запознал с Фани Епълтън и се влюбил безумно в нея. Фани сякаш не отвърнала на чувствата му, но Лонгфелоу не се отказал и всеки ден ходел пеша (преминавайки по моста) от Кеймбридж до Бостън, където любимата му живеела, за да я види поне за малко. Той не можел да си позволи да наема карета. Лонгфелоу посветил на Фани единствения си любовен стих:

“… О, моя обична, моя сладка Венера,
моя звезда, моя вечерница на любовта,
моя най-скъпа жена,
като тази звезда от небето
ти залязваш през нощта
и прозорецът тъмнее без твойта светлина.”

(”Вечерна звезда”, извадка)

Цели 7 години по-късно Фани го уведомила с писмо, че е съгласна да стане негова съпруга. Поетът така се развълнувал, когато прочел написаното, че направо затичал с всички сили до Бостън. Тази симпатична любовна история дала името на моста и вероятно в целия свят няма нито един друг мост, който да е бил преминаван по-упорито и с повече трепет от този. Неофициалното му название е “Сол и пипер” поради формата на двете каменни кули, разположени в средата му, които приличат на солница и пиперница.

Ако през някоя вечер се случи да минете оттам, погледнете към звездите…