НАЙ-МЪЧНОТО
НАЙ-МЪЧНОТО
Не е най-мъчното да почнем…
Най-трудно е да продължим,
предвестник-цвят да посадим
в безплодна,
камениста почва -
за да поникне подир време.
Не е най-мъчното да спреме.
Най-трудно е да устоим
на ветрове, които духат -
да ни отвеят като дим,
и на затишията душни,
които бавно ни поглъщат
и ние бавно в тях се давим.
Най-мъчно е да построим
не свой квартал и своя къща -
а себе си да отстоим.
1970
ПОТЪВАНЕ
Потъвам във съдби и във сюжети
навярно като капка дъжд в пръстта.
Вместо звезда, една сълза ми свети,
в която се оглежда, цял света.
Годините отнемаха години.
Умираха звезди и цветове.
Замлъкваха оратори и химни.
Защо написах тия стихове?
Запрегнат съм във тая дълга проза
на делника
със тежки колела.
Не беше моя път постлана със рози.
Не сложих
розовите очила.
Но в драмите и яростните схватки
на образи, възвишени и зли,
все тая вяра - романтична, сладка,
която все нагарча и боли.
И тишината между две съмнения,
и отдиха на късния ми час -
родиха късните стихотворения.
За себе си ги писах.
И за вас.
Дано във тях не съм допуснал поза -
в живота си до днес позьор не бях.
От стихове извира мойта проза -
и може би
се влива пак във тях…
1978
МЕТАФОРА
Намери за душата ми билка и лек.
Дай ми глътка,
дай ми троха от нафора.
В тоя век само кучето е човек -
и това не е само
тъжна метафора…
1986
ШЕСТОДНЕВ
Сложи трапезата.
Ще седнем…
Вечеря в събота… Сами.
Не сме богати, нито бедни,
но пак огнището дими.
Аз всички гозби ще опитам,
които сготвила си ти.
Бъди ми ангелът-хранител,
и моята жена бъди.
Над нас - звездите и небето.
Зад нас - отминал шестоднев.
И твоите ръце ми светят
като две риби от седеф…
1987
АЛТЕРНАТИВА
Изтекоха водите пролетни.
И летните…
Сега тече
реката черна и отровена…
Но ний да посадим дръвче.
Останаха назад годините,
огледани в една сълза.
Дали ни причестява виното?
Но нека посадим лоза.
Оттатък портите отворени,
под светлината на деня -
земята чака нови корени.
Да хвърлим в нея семена.
1989
ПАСТОРАЛНО
Воловете пристъпваха така,
че будеха земята.
А небето
крепяха те на своите рога.
Воловете ги няма.
И сега
въздишките им скитат из полето.
И се събаря върху нас
небето…
декември, 1989, Медковец
ЯНУАРСКА СЪЛЗА
Черна беда на вратите ни хлопа
и хлопа -
дори новороденото посред нощ се събужда.
Кой ще заплаче за нас?
Европа?
Но за нея нашата съдба е далечна и чужда.
Ако нещо направи,
то е колкото да покаже
някакъв жест, символично роднински.
Ако пусне сълзичка, то ще е
колкото да размаже
своя грим,
който ние познаваме от конгреса Берлински!
Европа си гледа своите интереси…
Заплака
побелелия мой приятел академика,
осведоменият ерудит историка:
- Стефане,
ново робство ни чака…
С тия думи старият учен заплака…
януари 1990
ХРОНИКА
Днес не става дума за жито или просо -
малко по-друг
е днеска случая:
тая страна е къс живо месо,
от което ръфат всички балкански кучета.
Где е Гоце,
где са трите сестри -
Мизия, Тракия и Македония?
Слънцето наше зад облак се скри.
Кукумявка прокобя под небосклоните.
Толкова разпри…
Балканът ечи
от гласове на неразума и омразата.
Как ще се гледаме очи във очи?
Бог ли ни изостави? Ние ли се самонаказваме?
Утешете ме, за да се утешим.
Задължете ме, за да съм длъжен.
Над България се вие не орел, а дим.
Не ми е весело.
И съм тъжен.
март-юни 1990
КОТА
Достигнах ли последната си кота?
Във своя залез
виждам лъч от изгрев…
Тъй ден след ден излизам от живота,
във който
може би не съм и влизал…
декември 1990
ПОЛИЧБА
Небосводът над нас се разполовява -
КРЪСТЪТ
ли залязва?
ПОЛУМЕСЕЦЪТ
ли изгрява?
декември 1990
