Драгни Драгнев

Старецът беше на около шейсет и пет години, а и не е за чудене, ако ги бе надхвърлил. Момчето май нямаше и четвъртина от неговите. Той го намери преди две недели на самия бряг, кажи-речи, заровено в пясъците. Зърна го на трийсетина крачки от къщата си и му се видя ни живо, ни умряло. Прибра го, нахрани го и с козе мляко го напои. Сетне намаза с разни мехлеми изподраните и кръвясалите му ръце и нозе и запуши раните с листа от див лапад и киселец. Прилежно ги обви с бели кърпи… Гледаше раните да не загноят и да не стигнат до кокала, че тогава, за проклетия, може без ръце и крака да остане момчето.
Избягало от кервана на българите, тръгнали от сливенските села Твърдица и Козосмоде. Керванът се повлякъл подир войските на Иван Дибич Забалкански по обратния път към Русия. Бягали българите от турците, опасявали се да не им турят ярема наново, да не ги колят и бесят. Нагледало се на злодеяния момчето още като пъдпъдък, от педя човек, дето се вика. Само че най-страшното станало напоследък, когато внезапно от гората изскочил срещу кервана башибозук, неговата мамица, и захванал да гърми по хората и да размахва ятагани.
Убили баща му и майка му и още неколцина мъже и жени. Керванът се разпръснал на разни страни, а момчето хукнало да се крие из гората, къде другаде. Нямало желание, нито кураж да остане с кервана без баща и майка, понеже селяните ги погребали намясто, в общ трап. Дори попът ги опял и тогава оцелелите продължили пътя си подир войските…
Скитало се момчето ден-два, докато накрая го мернал и спрял един турчин от Провадийската кааза. Турчинът го разпитал това-онова и го завел при мюдюрина на Провадия Абдуллятиф ефенди.
Случило се тогава, че гост на ефендията бил балчишкият мюдюрин Мехмедаа Харачеиолу, с когото ходели заедно на лов из горите на каазата. Като го видели такова едно здраво и ербап момче и разбрали, че е останало без баща и майка, Мехмедаа поискал да го вземе. Абдуллятиф ефенди се дръпнал, но като сръбнал няколко едри глътки ракия, на драго сърце го отстъпил.
По пътя от Провадия към Балчик Харачеиолу се отбил при своя дост Кадир ага, мюдюрина на Хаджиоглу Пазарджик и заедно с него начесал крастата си из тамошните гори…
Момчето хич и не смятало да напусне новия си господар и да бяга, където му видят очите. Мислело си, надявало си, по-право, че ще го настанят за добро, за единия хляб, дето се вика, в чифлика на мюдюрина. Ясно било, че на мюдюрина му трябват здрави момчета българчета за всякаква работа. Ще изкарва на паша овцете и биволиците му, ще гледа конете, ще ги храни и пои, ще ги впряга и разпряга, ще чисти оборите… Колкото щеш работа от съмнало до мръкнало.
Понеже израснало покрай турчета, момчето разбирало що-годе езика им. По пътя от Хаджиоглу Пазарджик за Балчик чуло какво си приказват гавазите на Мехмедаа Харачеиолу, които го съпровождали. Чуло тогава да разправят, че като минеш Балчик и оттам яздиш все по брега на морето, ще стигнеш Карвуна. Продължиш ли от Карвуна нагоре, все на север и все по брега, ще намериш български села. Българско е и последното, най-голямото, Айше абла му викали. Кръстено било на една кадъна, понеже сега нали навсякъде е Турско, въпреки че гяурите си го знаели другояче. Вярно, живеели някога в туй село траки и римляни, турци и гагаузи, и мокани, и казаци, и не знам още какви, дало ухо момчето. От памтивека българите все таки били най-много и с най-здрав корен - затуй първом е българско село. И нали пътищата на войната (а не са две или три войните на Турция и Русия), военните пътища, ще рече, минават постоянно през Добруджа, както се досети старият човек. Тъй че голяма челяд от няколко рода заседнала в Айше абла.
Като чуло какво си бъбрят турчулята, момчето моментално решило да офейка. Наближавали първите къщя на Балчик, смрачавало се, когато скочило, по-право, изхлузило се от талигата уж да пусне една вода и да отиде по голяма нужда незабелязано…
Скрило се зад един храсталак от лявата страна на шосето, постояло, колкото постояло, и хукнало да бяга през къра. Никой не разбрал какво става. Никому не дошло на ума да го подгони или пък нарочно го оставили да върви на майната си…
Момчето бягало все на изток, все към брега, към българските села. По някое време стигнало до Гяур куюсу, както се досети старецът. Познавал друмищата, които криволичат на няколко километра от морето и се вият от село на село като дълга змия. Както се лутало насам-натам, малко на север, повече на изток, момчето заобиколило Сеид Ахмед и още две-три села, дето една българска дума не ти идва до ушите. Тъй се дотътрило до Язлъ ючорман, най-близкото до Айше абла, както се досети за втори път старецът…
Разправяше момчето, а старецът го слушаше, когато раните му горе-долу заздравяха, живна и се изправи на крака. Накрая, в деня, в който седяха на брега и той нижеше каквото му теква за морето, момчето внезапно попита що за човек е старецът. От водата ли се е пръкнал с глава, ръце и крака или Господ го е спуснал на земята, щом е толкова добър и милостив.
- Аз съм свещеник, момчето ми, от Бога нося име Теофан - отвърна старецът и в очите му светна умиление, а по устните му се разля усмивка. - От майка съм роден, като тебе…
- Значи, не си излязъл от морето и не те е спуснал на земята Дядо Господ, тъй ли?
- Тъй… А ти кой си?
- Гроздю! - натърти момчето. - Тъй съм записан в черковната книга… А ти като разправяш за морето, сякаш четеш по книга…
- Чета, чета, особено книгите, които ни е дал
Господ, нашият Исус Христос… Познавам Библията… Зная историята на много светци и светици… Някои ги зная на памет…
- А пееш ли като поповете по нашия край?
- Пея… Сигурно по-добре от тях пея… Само че на
смърт не пея… Бягам от смъртта… Крия се… Не искам да опявам мъртъвци… Пея за живите, уча ги да вярват в Бога, кураж им давам, надежда и сила за живот…
Гроздю се позамисли и се обърна с лице към дядо Теофан:
- Ами нали Христос е разпнат на кръста и умрял на
кръста… Защо пеем и се молим за него?
- Той е жив… Възкръснал е и ни гледа от небето… Знае всичките ни радости и неволи… Трябва да вярваш в Господа наш, Исус Христос… Понякога той слиза от небето и ходи по земята…
- Също като нас ли?
- Като нас ами… Ходи и по водата… Ей тъй, върви, върви по водата, без да залитне, нито да потъне… Може да стигне до средата на морето и оттам да се възвиси в небесата…
Гроздю се изправи на мястото си до дядо Теофан, премести очи над морето и рече:
- Аз знам Господнята молитва! - После изви лице към стареца, прекръсти се, отново премести очи над морето и продължи с напевен глас: - Отче наш, който си на небесата… Да се свети твоето име, да дойде твоето царство, да бъде твоята воля, както на небето, тъй и на земята, насъщния ни хляб да ни днес и прости дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия… Амин!
Последната дума Гроздю изрече високо, с вдигната глава, като че искаше да го чуе целият свят и най-вече дядо Господ, който седи на небето и оттам ни гледа и чува…
Момчето пристъпи напред по брега. Взе едно плоско камъче и го запрати по гребена на вълните, които идеха до
пясъците. Камъчето подскочи веднъж-дваж по водата, накрая цопна на десетина-петнайсет крачки и потъна…
Дядо Теофан стана от мястото си. Отиде при момчето.
Сложи ръка на рамото му.