БЪРДУЧЕ
Намерих го на тавана, потънало в прах. Мъничко, подобно на стомна, изваяно от глина. Избърсах го и го напълних с вода. Реших да си припомня детските години и духнах в отвора му встрани
- Пи-у, пи-у-у-у! - изписука нежно бърдучето. Брей, толкова години и не е забравило песента си, учудих се аз и го оставих на масата. Но някакъв звук, подобен на този, който издаде преди малко бърдучето, ме накара да се обърна към него. Огледах го, но то си стоеше както го бях оставил на масата.
- Пиу-у, пиу-у-у-у! - зачух отново звука. Той идваше зад мен, от съседното дърво. Обърнах се и що да видя. На отсрещната клонка бе кацнало едно славейче и гордо се разхождаше по нея, спря се срещу мен и ми заговори с човешки глас: „Ти защо разваляш песента ми?”
Усмихнах му се и посегнах към пръстената играчка. Духнах в нея и записуках срещу славейчето. А то подскочи на по-горна клонка и отвърна на закачката ми, като майсторски заизвива песента си. Изведнъж прекъсна и отново ми заговори: „Човече, я спри да писукаш, а се научи да пееш като мен и тогава ела да направим дует.” - рече ми и литна към близкия храсталак.
Дълго писуках в неговата посока, но то изглежда ми се бе обидило и не отговаряше на закачката ми. Отчаяно оставих бърдучето на масата и тъкмо поседнах, когато славейчето отново долетя.
Разходи се по клонката пред мен и ми извика: „Човече, от всяко дърво свирка не става, а и само с мерак доникъде не се стига! Дарба, дарба ти трябва, но тя трябва да идва само отвътре!” - рече ми и литна в небесата.
И сега често вземам старата пръстена играчка в ръце, но само я вземам, без да писукам и си повтарям неговите думи. Дарба, дарба ти трябва, но тя да идва само отвътре.
