Коста Траянов

откъс от едноименната книга на автора

Да почнем от Източния Балкан! Знам, че мнозина го познават по-добре от мен, но на тях поне ще опресня спомена по изживените дни в планината, който не се забравя никога, защото е достатъчно силен да не се заличи през краткия ни земен път. Една стръмна пътека ще ни изведе от село Долен чифлик до Марин тепе, където е един от големите развъдници за сърни у нас.

След като сме пътували с влак или пеш, можем да останем на нощувка тук. Помещенията на държавното горско стопанство „Тича” са на наше разположение, но топлата лятна нощ ни привлича и ние запалваме голям хайдушки огън сред гората.

Нощта е тиха и светла. Луната ни гледа през клоните на дърветата, гледа ни и се смее дяволито, а звездите, пръснати по небесния свод като безброй кандила, трептят със своя свещен огън и сякаш ни намигат. Смеем се и ние с весел, безгрижен смях и при някоя духовита лъжа си намигваме помежду си.

Един от нас разправя весели случки из минали свои излети, а останалите го слушаме с голямо внимание, насядали около огъня. Червените му пламъци като змии се вплитат във въздуха и осветляват засмените ни лица! Рой искри се пръскат встрани и подобно светулки тутакси угасват. Става късно, но сънят бяга от очите ни.

На душата е радостно и леко, сърцето буйно тупти, а кръвта кипи в жилите ни като младо неприкипяло вино. Лежа по гръб и гледам звездното небе. Чудна нощ! Бледоликата луна ту се скрие зад облак с някаква тайна помисъл, ту пък се покаже обзета от слодостна нега. Тихо е!

Само от време на време нощна птица се обажда със своя зловещ крясък или щурци отронват сънни звуци от своя невидим оркестър.

Един по един другарите ми вече замлъкват, унесени в приятен сън. Отдаден на размисъл и съзерцание, аз съм още буден. Скоро луната залязва и мракът настъпва от всички страни. За миг звезда се отронва от небето и с блясъка на метеор полетява към земята. Пожелавам да имаме хубаво време и с това пожелание неусетно заспивам.

Хладно утро. Ясно безоблачно небе. Със скрита, тиха тъга се сви земята и стана загадъчна като жена. На изток небето заруменя от свян при огнената целувка на слънцето. Първите му лъчи ни свариха в път. Вървим из просторна дъбова гора за „Горска барака” - стан на трудоваците от горското стопанство.

Из гората е прокарана теснолинейка за нуждите на това стопанство, което най- разумно използува едно от големите богатства на нашата земя. В тая част на Балкана се издигат върховете Гулица и Градище. В подножието на първия връх се гуши малко ново селце със същото име, а от другия се открива омайна гледка към девствения Лонгоз, който е цар на горите у нас и на Балканите.

Там дебели кривоклонести и хралупати каваци са разперили стволи нашироко, а високи, кичести брястове и стройни осени се провират помежду им. По тях са се вплели повивни растения, които придават на гората тропичен вид.

И под сянката но тия вековни дървета река Камчия лениво влачи водите си към морето. При устието си тя се разлива и образува блата и тресавища, в които растат водни лилии и рози. Със своите нежни бели цветове те съперничат по хубост на лотоса. В тая гора като че ли живее Пан -забравеният бог на горите, а приказните феи и нимфи се срещат с морските сирени.

Но най-дивна е долините на Щерба със своите потайни места и дълбоки вирове с пъстьрва. Шепотът на малката река ту заглъхва, ту пак се подема, като че ли тя води някакъв спор, а зелената къдрава дреха на гората едва доловимо шуми при тихия ветрец, сякаш някой дебне по нашите стъпки.

в. „Завой”, г. 1, брой 26-27, Варна, май 1940 г.