Недялко Чалъков

Прочетох публикацията „Писателю, къде си?” на колегата Светлозар Казанджиев, която силно ме развълнува. В нея той изтъква много сериозни проблеми, свързани със Съюза на българските писатели, с ролята и мястото на неговите творци, в защита на българската нация и култура. Свидетели сме на какво ли не? Простащината, цинизмът, вулгаризмът не слизат от телевизионния екран и вестникарските издания. Всеки пише и говори, без да се съобразява с граматичните форми на българския книжовен език. Нивото е паднало до такава степен, че не се различава от уличната разговорна реч. Прав е г-н Казанджиев, когато отбелязва, че „глупостта е норма - за удобство я наричат „нов прочит”, а посредствеността, мошеничеството и имитациите - завоевание на времето”.
Както е объркан животът ни, така и културата и цялото ни общество. Струва ми се, че опростяха хората в България. Умните, интелигентните, в това число и писателите, се отдръпнаха от мерзостта на злокобното ни време. Изглежда, че не се включваме активно в борбата да защитим достойнството на своя народ. Понякога ставаме мълчаливи свидетели на трагични неща, без дори да изпитаме болка, когато наши сънародници се самозапалват на площадите, когато се хвърлят от високите етажи, когато пред очите ни стават зверски убийства… Защо писателите не потапят перото си в сълзите на своя народ, стигнал до пълно отчаяние и самоубийство?
Писателят е доказал своя висок морал и достойнство през стогодишната история на Съюза. Жертвал се е във войните, лежал е в концлагерите, разстрелван е, горял на клади.
Имах шанса да контактувам с много известни поети и писатели в своята редакторска и журналистическа дейност, да се докосна до техния свят, да почерпя от техния творчески опит. Колко огромен труд е необходим, за да постигнеш майсторство на словото! Писателят Иван Давидков изтъква: „Пиша само тогава, когато жизненият материал стане моя съдба.” Георги Алексиев, дългогодишен главен редактор на сп. „Тракия” в Пловдив, ми разказа как е написал романа „Кръстопът на облаци”. Усамотява се в една стая, взета под наем край Пловдив. Шест месеца пише и хвърля ръкописи в кошчето за боклук. Накрая го осенява магията на словото. Всяка машинописна страници преработва по шест-седем пъти. А поетът Павел Матев всяко лято ходи в малката си виличка, където остава сам. Написва по тридесетина стихотворения и се връща през есента в София. Заключва ги в едно чекмедже на своето бюро. И след няколко месеца се връща към тях, за да им направи поправки. (Припомням си думите на Толстой, че „ само истинските писатели обичат да поправят”.)
Много точен отговор даде поетът Павел Матев в едно мое интервю за днешното състояние на Съюза на българските писатели и на неговите членове. Когато го попитах защо българските творци се оказаха най-бедните хора, живеещи в мизерия и нищета, той ми отвърна: “Абсолютно сте прав. Нямат пари за хляб, за транспорт. Едва си плащаме данъците… Закрепостени сме. Не получаваме хонорари.” А на моя въпрос „може ли една нация без култура?”, той отговори: “Обяснявам си го с целите, които са си поставили: да обезличат, да обезродят, както казваше Хайтов, българската нация. Да ликвидират държавата ни. И България да не съществува.”
Не е ли срамно и позорно в днешна демократична България, псевдоанализатори да се опитват да извадят от учебниците Патриарха на българската литература Иван Вазов, на когото книгите са преведени на 60 езика по света. Да се отрекат от поета Никола Вапцаров, чието име стои наравно с тези на световните поети като Лорка, Петьофи и Еминеску. Да направят корекция на стиховете на гениалния Ботев. Да хвърлят сянка върху романа „Време разделно” на писателя Антон Дончев…
Искам да подчертая някои проблеми, свързани със Съюза. На първо място е прекъсната приемствеността между старото и ново поколение. Натрупаният жизнен и творчески опит на изтъкнатите майстори на словото не се предава и възприема от младите автори. Повечето от тях имат компютърни познания, но не са се сблъскали с реалния живот, не са изстрадали и пролели поне една сълза. Липсва им култура, толерантност, мислейки себе си за велики и недостижими.
На следващо място бих поставил липсата на достатъчна трибуна за изява - алманаси, сборници, списания, вестници, телевизия… Тиражът е твърде малък - 100, 200, 300 екземпляра, които се подаряват на авторите, станали неволно читатели на публикуваните творци. Няма кординационно централизирано разпределение на българската книга, за да намери по-широк прочит от читатели. Почти липсва и литературната критика.
Що се отнася до конфликтите в Съюза между неговите членове, „жадни за административна слава”, те не водят до нищо добро. И все пак аз вярвам в достойнството на българския писател, в неговата честност и преданост към Отечеството, които нeвeднъж е доказал.