Климент Цачев

Над мъртвец разбрах, че се мълчи.
Думите излишни са, ненужни.
Вдигнем ли един към друг очи -
студенеят празни, вече чужди.

Може би това е то смъртта?
Може би и в нас се тя засели?
Някаква невидима черта
вече безпощадно ни разделя.

Но не е черта, а страшен ров -
за мъртвеца изкопана яма.
Тъй наречената ни любов
в дъното й ще положим двама.

Вместо шепата последна пръст
своето проклятие ще спуснем.
Накипялата в сърцата мъст
ще напука сухите ни устни.

Над мъртвеца като знамена
изрусените коси се свеждат.
И помръква всяка светлина,
всяка болка, всеки вик, надежда.

От цигарата ми синкав дим
се извива - нямаме кандило.
Ти мълчиш - и двамата мълчим.
Нищо на света не ни е мило.

Зная, че протегна ли ръка -
твоята на нея ще поставиш.
Никой над пресъхнала река
мост не е и мислил да направи!