Петър Ванчев

Тя е връстница на майка ми и кара осемдесет и деветата си година. Почти е грохнала, а е била една от най-богатите и красиви къщи на селото, загърбила студения север и с лице към сърцатия юг. На изток има един-единствен прозорец, защото откъм Харманли духат смразяващи североизточни ветрове.

Но това е било някога, когато през зимата е идвал Големият сняг, а сега Малкият сняг идва за десетина дни, защото Екваторът с бавни, но сигурни стъпки приближава към нас.

И след няколко десетилетия тук ще има истински палми, кокосови орехи , банани и пъргави българо-африкански маймуни. Засега тази примати ги няма, като изключим приматните отношения между самите нас…

Но аз започнах да Ви разказвам за старата пчеларска къща, на която станах наемател преди двайсет години по една единствена причина, че в нея не бе останал нито един от предишните й стопани.

Тя е в „Училищната махала” на селото, където още има училище, но няма ученици, на стотина метра от къщата на баща ми, която има малък двор и не можа да побере всичките ми кошери с пчели. Аз самият си мислех да имам седемдесет-осемдесет кошера, а те са двойно повече.

„Двойно повече кошери - двойни повече главоболия!” - казваше чичо ми Димо, от когото наследих пчеларския занаят. Той самият стигна до двайсет и седем кошера с пчели и се хвана за главата, когато моите станаха сто и двайсет, защото: „Тези кошери искат работа и как се оправяш не знам?” - дочувам и гласа на седемдесет и петгодишната ни „кака Стефка” - откъм пчеларските полета на Рая, защото тя „сто на сто” и там гледа пчели - инак какъв ще е този Рай, в който няма мед, няма пчелно млечице, нито цветен прашец или прополис - най-съвършеният антибиотик, изпратен от Господ. Но човеците се тъпчат със свои антибиотици и сами си скъсяват живота…

Та в „моята” Пчеларска къща /пиша я в кавички/, защото все още Натуралният й акт е на друго име и аз съм само наемател. Собствениците са от съседното село Криво поле, известно преди с възрожденеца Нестор Марков, а сега с онзи циганин, който спечели 7 милиона евро в Гърция.

Нашето село ни Нестор Марков си има, ни „гръцки” милионер. Затуй и къщите в него струват пет пъти по-малко, отколкото в милионерското Криво поле, където живеят моите хазяи. Те веднъж в годината я се мярнат тук, я не. Затова къщата е започнала да се руши.

На много места покривът е прокапал, откъм североизточната страна горният ъгъл наполовина е изяден от хищните харманлийски ветрове. Ако не се оправи навреме, цялата къща ще рухне. Собствениците й искат „някакви си” петнайсет хиляди лева , които са просто „джобни пари” за някой, но не са в моя джоб .

Като се прибави, че още толкова ще струва цялостният ремонт - в този вид старата къща е НЕ продаваема, а „здравословното й състояние” все повече се влошава. Когато дойдох тук, мазилката бе опадала, оградата почти паднала. Повиках майстори , постегнаха я малко, но пари за „основен ремонт” нямаше.

„Грехота е - си мисля - тази къща да рухне! От втория етаж като на тепсия синеят Източните Родопи и погледът ти стига чак до Маджаровските била със защитените орли. И понякога даже ми се струва, че виждам някой орел, но може и да се лъжа…

Освен мен засега няма друг „инвеститор” за тази „животоспасяваща операция”, „спешната” строителна помощ се отлага в неопределено време и не се знае кога къщата ще „вдигне високо „кръвно” и ще се срути. А нито тя, нито аз имаме застраховка „живот”. „То един живот български - ще каже някой - за какво да се застраховаш ?”

Всъщност аз не съм единственият наемател. Има още двама наематели „на аванта”, които дълго време се спотайваха, но един ден излязоха наяве.
Долният етаж има три стаи с голямо „фоайе”, което тук наричат “салон” . В едната стая е центрофугата, в другите - останалия ми пчеларски инвентар: кошери, рамки, сандъци, пушилки, пчеларски „була”, тенекии за мед…

Само в западната стая, където липсва осветление, аз нямам достъп и хазяите я държат „под ключ”. Веднъж все пак надникнах там, но освен вехтории друго май нямаше. А и не видях добре в полумрака - тук прозорец въобще липсва, защото тази стая преди е била селския зимник.

От вътрешността му понякога чувах някакво тропане и гонитба. Мислех си, че това е Вторият наемател на къщата - някой голям плъх, защото в един шкаф открих гнездо с пет току-що родени мишки, на които „кулинарно” се зарадваха всички котки в бащината ми къща. Така числеността на Втория наемател в къщата намаля…Но не напълно.

Един ден, след като центрофугирах меда, приготвих да измия голямата тава от разпечатките с пчелните пити. Оставах тавата в коридора и тръгнах към външната врата. Отворих я, без да поглеждам. И тогава отгоре ми падна Третият наемател на къщата.

Оказа се един добре охранен смок, около метър, макар че в Интернет стана два метра, но вие не вярвайте на всичко в Интернет. Змията тупна върху главата ми „за поумняване” /без да знае, че при мен това е почти невъзможно/, после се плъзна по лявото ми рамото и докато се усетя изчезна през една дупка на външната врата. Всичко стана за част от секундата.

Аз се дръпнах назад, извиках: “Мамка ти!”, но смокът не щеше да чуе ни за “майка си”, ни за „баща си” и вече го нямаше, преди да посегна към близката тояга. Ако ви кажа, че въобще не ми е трепнало окото - „най-юнашки” ще излъжа, защото случката бе неочаквана и ме стресна, но не чак толкова , че да не мога да спя , макар цяла нощ да сънувах смоци все по тавана…

На сутринта, щом се отърсих от съня , си дадох сметка, че змията бе по-мъдра от мен, защото както е известно „по-мъдрият винаги отстъпва” и не налита на бой. Вероятно от дълго време смокът се бе скатавал в зимника и не аз, а Той бе станал „сайбия”, сиреч „пазител на къщата”, както казват старите хора.

Е, мнозина мои приятели се впечатлиха, когато им разказах как смокът ме „короняса” за поумняване и изчезна, но човек не трябва толкова да се паникьосва.

Всъщност аз бях забелязал, че от доста време Вторите „наематели” - плъховете и мишките, рядко се вясваха - прогонени вероятно от Смока-сайбия. Сега не знам Той самият къде изчезна сред тревите - наляво или надясно. Ако е тръгнал надясно - добре. До Пчеларската къща има пристройка, в която съседите си държат чувалите с жито за зимата.

А където има жито, не може да няма и мишки. Така че ако Смокът се е настанил там, ще има с какво да закусва. Но ако е тръгнал наляво под старата смокиня, не се знае дали няма да срещне Големия таралеж, който пък да „закуси” с него самия.

Всяка вечер към девет часа таралежът идва и пие вода от една паница, която му пълня от външната чешма. Веднъж му сложих и бира, но той отказа да пие, защото: „Пияният таралеж - ми каза - е срам и позор за целия Таралежки род и ако срещне Смока, може да го види двоен и да се чуди с кой да се сбори! Затова таралежите са трезвеници.”

Но аз си мисля, че като по-умен Смокът е тръгнал надолу по Южния склон там, където са и кошерите с пчели, за да преследва безкрайната напаст на полските мишки.

Там от много години срещам две костенурки с големи коруби, потъмнели от слънцето. Тези костенурки сигурно да са връстници на къщата, а Смокът е невръстен младеж в сравнение с тях. Сега не знам къде е Смокът-сайбия на старата къща, но когато и двамата ми сина тръгнаха на гурбет преди време написах стихотворението „БАЩИНА РАНА”:

Замина в Швейцария Малкият син.
Големият също го няма.
И кой ли ще стъпи на моя пчелин
сред селската пустош голяма?
Затуй си говоря с пчелите, когато
ме жилят за греховете
или танцуват в туй циганско лято
и кацат от цвете на цвете.
Понякога срещам две костенурки
да спират от нещо смутени.
Те често край мен се замаяни щурат
посред тревите зелени.
Съзирам и дивата котка, която
се стрелна за миг и изчезна.
Какво ли й има ,че хукна припряна
край Смока на припек полегнал?
Ах, Смока - Големият Смок!
Светът от него се шашка,
пред мен се изправя - не смок, ами бог,
двуметров камшик със опашка.
„Ей, кротко! - му казвам: - Момче,
акъла ми чак ще изкараш!
Виж, слънцето змейско пече ли, пече -
сякаш земята е скара!”
А той си разплита камшика кълбо
и погва полските мишки.
Тогава си мисля само едно
с наивна дълбока въздишка.
Тогава си мисля, че даже и Бог
самотен е с бащина рана…
Затуй ще помоля Големият Смок
трети мой син да ми стане!”

Ето, това е моята, „Божията”, а може би и вашата „Бащина рана”, която не зараства до днес.

Но заради Силата, която носят думите - човек трябва да внимава не само какво си пожелава, а и какво пише, защото аз поисках и Той се появи - моят „трети син” в Пчеларската ми къща…

Надявам се на взаимна любов и разбирателство.