Денчо Владимиров

След спускането на завесата на фестивала “Сцена на кръстопът”

Отзив за  представения спектакъл на фестивала “Сцена на кръстопът”, драматизация на Александър Секулов и Иван Добчев, по романа  “Възвишение” на Милен Русков

Представете си следната картина: млад, с бабаитско поведение мъжага се хваща безцеремонно с шепа отпред на панталоните, там, където му е “мъжкото достойнство” и прави характерни сексуални движения отзад-напред пред очите на министър на културата, кмет, ръководители на европейски град, пред множество от костюмирани  мъже, дами във вечерни тоалети, пред срамежливи девойки и… пред деца.

Ако това се случи на улицата, бабаитът може и бой да  отнесе заради просташката сцена, а може и да го “закопчаят” униформените за нарушаване на обществения морал и приличие. А, знае се, дори само за показване на среден  пръст на стадиона, съдията на мача гони и декорира с червен картон.

Но това, което не може да се толерира на улицата, на футболния стадион,  на тенискортовете, то може да се повтаря и сто пъти от… българската театрална сцена!

Както бе в случая и на премиерата на римейка на представлението “Възвишението”, с което се откри тазгодишният  пловдивски театрален фестивал “Сцена на кръстопът”.

Не знам тази безпардонна просташка сцена, показана от високата сцена пред очите на дошлите на театрален празник да се “возвисят” хора, дали е “по автор” на странния роман написан не на български книжовен език, а на котленски диалект.

Може би е така пък по драматизацията на драматурга на пловдивския театър? Или по хрумване на режисьора? Тайната ще потъне във вековете…

Явно е обаче, че на такива пиперлии простотии, което се ръсят вече четвърт век слободия и малокултурие от объркания от реформи български театър, се залага доста от съвременните постановчици.

В това представление “Възвишение” на няколко пъти бе експлоатиран без резерви и спирачки на въображението и ресурса от сексуални намеци като се  разиграваха пред очите на мало и голямо в салона невиждани до този момент пантомими с изразителни движения със… среден пръст. Сюжетът: сексуално мъжко проникване от различни места на пространството.

Според създателите на  представлението това било част от конспиративния бит на революционерите - тайнствени пароли, поднасяни метафорично с “чукащи” средни пръсти.

Звучаха на това сценично “възвишение” и сочни цинизми и псувни, изглежда, извикани пак на помощ да подсилят природно романтичните образите на  “революционерите” от предосвобожденската борческа епопея в България.

Пред изисканото множество драматичните артисти с лекота и с опит илюстрираха места от текста даже и с характерни плътни еротични клатушкания на поборник… зад поборник.

Явно, това бяха”звездни моменти” от действието на сцената, които навярно целяха освежаване на вниманието на публиката, възпрепятстване да не заспи или да се измъкне навън вследствие дългите цитати - монолози от романа и неясните дълги тиради на текстове, рецитирани като в някакво подобие на античен хор от артистки в национална българска ритуална носия.

Е, донякъде “еротиката” от сцената имаше отзвук в публиката - от време на време се чуваше в тъмното приглушен кикот…

А  този “освежаващ текста” подход се ползваше с широка ръка и  в други българските постановки в двадесетгодишната фестивална история на “Сцена на кръстопът” .

Веднъж дори, в някаква американска пиеса, прелестната, царствената романтична българска актриса Мая, изиграла някога незабравимо Йовковата Боряна, извика високо от сцената, навярно по волята на режисьора, дума, с която е широко известен женския полов орган сред широките народни маси.

Защо бе извикана тази дума, не стана ясно, но се досещам как са се чувствали родителите, дошли на представлението с поотрасналите си деца. Може би вече трябва да се появят надписи по афишите и за кои представления на българските театри могат да се допускат деца до 18 години?

И дали няма да дойде време да се извика от българска сцена в модерен  режисьорски прочит съвсем краткото немедицинско наименование и на мъжки полов орган? Ей тъй, за еманципация? И ей така - “за освежаване” на действието  на сцената.

И веднага правя едно уточнение: показателно е, че през цялата история на пловдивския театрален фестивал “Сцена на кръстопът” нямаше нито една изпусната пошлост и като език, и като жест от… гостуващите чуждестранни  театри. Включително и от последно гостувалия академичен театър от Лвов, Украйна, показал четирите любови на Айседора Дънкан без нито едно даже и загатнато еротично движение!

О, представям си как би била показана тази постановка с четирите любови на балерината от съвременен български театър, какъв ли коктейл от интернационален “театрален секс” би бил представен пред очите на малки и големи. И с какви ли приходи би се поздравил  впоследствие такъв театър от последвалите представления с “образователна цел” пред любознателната училищна  публика.

Опитах се да си спомня за “просташки артистизъм” в извайването на образи на героите от артисти като Кръстю Сарафов, Константин Кисимов, Апостол Карамитев , Любомир Кабакчиев, Георги Гец, Таня Масалитинова, Гинка Станчева, Емилия Радева, Ружа  Делчева? Да сте чули или видели  в такава артистична светлина и  Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова? Да порят сценичното пространство със средни пръсти и да радват окото на публиката с “еротично” въртене на задници и прочие?

Не мога да си спомня за такъв случай. Не мога да си спомня и поне един показан артистично среден пръст на българска сцена в годините до “демократизирането” и “риформите” в българския театър. А камо ли някога да е била изигравана от българска театрална сцена някаква еротична пантомима със среден пръст или с пози  като на възкачени магарета.

И едва ли липсата на такива авторски, актьорски и режисьорски “творчества” от “додемократичното време” може да се обясни само с потискането от страна на социалистическата  власт, която, в интерес на истината, е бдяла съвсем правилно срещу такива простотии от сцената и екрана…

В рекламни материали на пловдивския театър, постановката “Възвишение”  е обозначена като “великолепна”, с претенции да разсмее публиката до сълзи и да я “возвиси”. Нещо, което обаче е твърде съмнително да се получи като резултат.

Особено по отношение на “возвисяването”. И романът, и драматизацията по него, и постановката едва ли водят до духовно “возвисяване”. Водят най-вече до напъни по катурване от пиедесталите им и на истински борци за народна свобода през турско робство.

Бавно и сигурно се налага тенденцията, и от сцената, и от екрана, и от книжовните съчинителства, поборниците срещу тирана да бъдат представяни като… “малко бунтовници, малко разбойници” /както е по определението в рекламните писания за “великолепната постановка” на пловдивския театър “Възвишение”/.

Така, по тази логика подрастващите българи и българки ще ги осени /може би очаквано от някои стратези/ внезапно прозрение:

“Ами че то и Ботев, и Левски, и Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Бенковски, Каблешков, Волов, Васил Петлешков, Капитан Петко войвода и те май са били  такива - малко бунтовници, малко разбойници? А? “

И на фона на появили се и появяващи се на български език, субсидирани с небългарски пари романи като за “великолепния държавник Митхад Паша”, на фона и на изглежда управлявания задгранично потоп от атлазени турски филмови сериали по българския телевизионен екран, то колко му е да се завие финално като чалма и другото мащабно внушение за подрастващите българи -

„Ами че то… дали  пък не са били грешка и Априлското въстание, и комитетите на Левски, и походът и саможертвата на Ботевата чета, и… Освобождението на България от турско робство?”

Нека не бързаме с изводите, но времето ще покаже все пак дали  в “оркестрацията” по нихилистична оглупяваща подмяна в историческото самосъзнание на българите, не е включен като послушен хоноруван изпълнител и съвременният ни “български театър на кръстопът”.

За ролята в това отношение на нароилите се легион частни издателства, които за пари са готови да издават почти всичко, вече се досещам…

За да не бъда обвинен в самотно персонално черногледство за бъдното на българския театър на основата на впечатленията ми и от последните  фестивални покази на български театри, то “ще дам думата” и на двама български театрали.

Първо - на артиста Иван Танев, който навремето изигра великолепно ролята на Ромео в Пазарджишкия театър, заедно с Янина Кашева като Жулиета. Тогава, явно че репетициите и представленията се бяха отразили благотворно на двамата млади випускници на ВИТИЗ, които станаха първият случай на щастлив край на Шекспировата трагедия: Ромео /Иван/ и Жулиета /Янина/ минаха под венчило!

И ето какво казва сега за съвременния български театър талантливият  Иван Танев в едно интервю във всекидневника “Знаме” пред журналистката и експерт по култура Димитрия Бойчева:

“…Аз това не го признавам вече за театър… Всичко е много далеч от онова, на което са ни учили във ВИТИЗ. Ние бяхме здрави артисти… И сега, може би съм спечелил, че не съм участвал в такъв вид театър - лековат, комерсиален, глуповат…”

И още едно мнение на… директор на театър. На Народния театър.

“Театърът не е заведение, в което се печелят пари и дето се забаликва  публиката с безцелни безмислени монолози. Театрите са културни учреждения,  за които се само харчи като и за университета, библиотеките и училищата… Изобщо целта на театъра не е забавление, забавата не е култура. Театърът е висш културен институт, най-висшият за живота на художественото слово на един народ. Държавите, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра…”

Сигурно сега някои ще попитат -  а бе, Мариус Донкин, новият директор на Народния театър ли е казал това, кога и къде ?

Не е Мариус Донкин. Но съм сигурен, че и той ще се съгласи с казаното от неговия колега, далечен предшественик на стола на директора на Народния театър.

Защото този директор се е казвал Пенчо Славейков.

И с неговите думи сега трябва да се съобразяват и всички, които с държавно безхаберие са оставили  българските театри “всеки да се спасява сам” и по финансова неволя да “забаликват  публиката с безцелни безсмислени монолози…”.

Защото, прочетохте, нали, според поета-театрален директор от миналия век, “театрите са културни учреждения, за които се само харчи, като и за университета, библиотеките и училищата” и “държавите, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра”.

Днес аз обаче, на основа от впечатления по онова, което се шири по съвременните български театрални сцени, не виждам сред държавите, “които знаят какво правят и затова поддържат театрите си”, нашата днешна българска държава.

Която, иначе както е известно, дължи възкресението си от зловещото   петвековно робство и на пробудилия роба български възрожденски театър от времето на Васил Друмев и Добри Войников…