Иван Енчев

Отзив за „Тристишия. Лирически дневник” от Георги Ангелов

Едва ли някой, който е съпричастен с поетичното слово, се съмнява в таланта на поета Георги Ангелов. Доказал го е с цялото си досегашно творчество. В едно от неговите стихотворения лирическият герой с огорчение изповядва:

Все едно ми е дали ще пишат
след смъртта ми бил ли съм поет.
Ще е, казвам ви, съвсем излишен
всеки закъснял прочувствен ред.

Горчива изповед! Добрата дума между хората никога не бива да се спестява. Тя трябва да бъде изречена в точното време на точното място. И не когато човекът е напуснал света или зад гърба му, а открито, право в неговите очи. За да го зарадва и окрили срещу многобройните изпитни на ежедневието. Да погали сърцето му, както слънчевият пролетен дъжд стопля полските цветя чак до корен.

Тук ще споделя няколко съвсем заслужени добри думи за лирическия дневник на Георги Ангелов „Тристишия” /2014/.

Истинският поет, за да твори, не търси никакъв аристократичен лукс. Достатъчно му е вътрешното вдъхновение, което не му дава спокойствие нито денем, нито нощем. Ето как го е синтезирал авторът:

***
За да пишеш, стига и прозорец -
с градина и небе,
и птица в него.

Това тристишие е само едно от многобройните метафорични хрумвания на поета. Но точно то е главният вход към същината на целия лирически дневник.

Прозорецът на поета е с невидима рамка. Той обхваща огромния духовен хоризонт на един чувствителен човек. А градината, небето и птицата са символ на вечния стремеж на човека за движение в пространството и времето.

Тъкмо затова лирическият герой се възхищава на всяка красива подробност край себе си. Става дума за вътрешна красота. За онова обаяние на предметите и съществата, които облагородяват душата на човека. За органически чувства и внушения. Затова още в началото на този съкровен дневник поетът споделя, че поезията е:

***
Ниагара
в капката
да опознаеш.

А поезията е навсякъде. Стига да имаш очи, сърце и душа да я почувстваш. Тя не е като афиш за евтино театрално представление. Тя е като извор с целебна вода. Призив за повече човещина и добродетелност между хората.

Поетът без капчица притеснение призовава творците да пренебрегнат битовия градски уют и кафеджийските си сплетни, ако искат да открият териториите за истинското творчество, с което да завладеят интереса на читателя:

***
Столичен писателю, ела
в Зетьово - Горчивата чешма
очите ти да излекува.

Горчилката на живота сред народа най-добре лекува духовния взор на поета, а не петмезът от ГМО писателски джанки в Столицата.

Твърде много ми е трудно да посоча всички тристишия, които ме впечатляват не само със своята ярка предметност, а и с естествената си метафоричност. Те внушават ту преклонение пред красотата на природата, ту болка от осакатената човешка чувствителност, ту жалба за повече близост между хората.

Няма как да не се възхитиш от светлината, която те озарява от тристишието, което дори като графичен израз прилича на заострена стрела:

***
Чурулика в гъстата трева
птица, а около нея -
слънце.

Тази песен не е като звънтеж, а като зарево от полския изгрев на слънцето. Какво по-свято от красотата на птица, която с песен се готви за полет?! Наоколо е пролетен цъфтеж! Цялата природа те кани да подмладиш сетивата си. Да освежиш чувствата си от слънчевия блясък на не една птича песен.

Премного са подобните поетични находки за детайли от природния свят, които внушават на читателя облагородяващото чувство за красота и неповторимост на лирическото мигновение.

Хайде да сменим поредния регистър на внушенията. Нали така правят талантливите композитори, когато изграждат някоя голяма симфония, за да поддържат буден интереса на публиката. В този откровен дневник лирическата симфония на поета Георги Ангелов е изградена от доста голям брой нюансирани съзвучия. Ето едно друго тристишие:

***
Чак отвън се чува
пукането на дървата в огъня.
Късна есен.

Как да не се стоплиш от такива слова в студения есенен ден?! Как да не ти замирише на топъл домашен дим от пламтящи дъбови цепеници! Как да не ти се причуе весела детска врява в уютна стая! Как да не усетиш уханието на горещи бели пуканки в тавата на някоя добродушна баба край палави внучета!

Все по-трудно ми става да споделя всичко, което ме впечатлява! Как да не е тъй, когато поетът разговаря с цветя, с щурци, с косове, с чучулиги, с врабчета, с пчели… Ще посоча само три от многото тристишия, от които струи хуманизъм и сливане с природата на естествения живот. Първото внушава съпричастност и доверие към присъствието на всяко същество заради неговото красиво проявление:

***
Не съм ви враг!
Защо внезапно млъкнахте,
щурци?

А второто тристишие не му отстъпва по добродушие и човещина, която трябва да владее нашите постъпки постоянно, където и да се намираме. Звучи оптимистично:

***
Да си разделим
филията, врабче.
Ще има и за двама.

Третото пък е тъжно и осъдително. То е стон срещу бруталното отношение към беззащитния. Все едно той дали е животно, растение, или човек:

***
Убиваш сърната,
дори и когато плаче.
И се наричаш човек?

Е, хайде и още едно изкушение! Към тази групичка ще прибавя и друго метафорично мигновение. Авторът тръпне за съдбата на една полска яребица, която лежи в гнездото си, приютила своите малки пиленца, без да подозира острата коса на човешката свирепост и бездушие. Откъм своя прозорец към света поетът сякаш се провиква към беззащитната птица през цялото поле:

***
Тревожна яребицо
в топлата трева,
косачът идва!

Много са темите, около които бих могъл да групирам тристишията, но пак няма да сколасам да обхвана, както ми се иска, целия поетичен сборник…

И все пак ще посоча две художествени находки, които взаимно се дебнат като словесни стрели на противници в полумрака на някоя нашенска междуличностна интрига. Нека ги припомня и тях:

***
Ето я, гарвани, бялата птица.
Да я нападнем
като един!

***
И един да остане
от всички приятели -
какво богатство!

Разбирам оптимистичното откровение на поета, но аз като читател бих могъл да тълкувам последния стих и по песимистичен начин. Животът е пренаселен от лицемери. Няма бивши живи истински приятели, за да остане само един. И то какъв спасител! Въпрос на човещина, опрощение и помирение.

Тристишията в сборника звучат приглушено като изповед в храма на чистата съвест, а не като кресливо обещание за безоблачно бъдеще. Те са откровени и свежи като мигновението от светлия пулс на светулката в жътвена нощ, а не като гръмогласния блясък на светкавицата посред тъмното облачно небе.

Детайлите са опредметени до релефност. Крехкият блясък на росата се усеща като звънтеж и жужене на пчели. Плясъкът на птичи криле, които летят на воля из простора, напомня за мелодия на песен без думи.

Впечатлителният поглед на поета постоянно е насочен към света, който ни заобикаля. Основно, към проявите на красота и човешки морал. Той само от време на време се поспирва при някои обществени недъзи, за да изрази своята тревога от тяхното съществуване.

Въпреки всичкото многообразие на живота, има едно свято нещо, което дава сили на човека да преодолява несгоди и лишения. То е внушено от стародавните православни добродетели. Достатъчно ни е да се задоволяваме от простите човешки радости, окрилени от вярата в доброто у човека:

***
В шествие вървят около храма
невидими свещеници
и пеят.

***
Църква във водата отразена.
Но около мене
църква няма.

Звучи доста многозначително! Дори и да не се вижда наяве, християнското чувство живее в душата на поета. Освен този духовен олтар, поезията е другият негов храм, в изповедалнята на който влиза всеки ден, за да се пречисти от досадните натрапчиви изкушения на битието. Защото:

***
Ври кафето в есенния сумрак.
Ще бъде дълга нощ,
писалко моя…

Или пък друго лъчезарно озарение от светлика на свежото поетично мислене:

***
Какво съседство!
Когато компютърът замлъква,
започва щурецът.

И още едно съвсем честно писателско признание като изповед пред Бога:

***
Знам, и без стиховете ми за тях
ще цъфнат розите.
И все пак…

Ей това откровение: „И все пак” определя смисъла на целия живот не само на поета Георги Ангелов, а и на всеки творец на художествени произведения. То е сигурна гаранция за щастие и успех в бъдните хоризонти на творчеството.

Твърдя откровено, че повечето от тези близо двеста кратки лирически късчета в дневника „Тристишия” имат скрит емоционален заряд не само за отделни стихотворения. В тях е съчетано лирическото внушение на впечатляващия нюанс на детайла и метафоричния подтекст.

Авторът общува със света край себе си с тънкия наблюдателен поглед на роден поет. Този поглед е ту като око на пчела върху някой цвят; ту като бисерна роса по зелена утринна морава; ту като слънчеви зайчета в дълбоката река на поезията, течаща през разнообразния релеф на живота. Какво повече може да желае Георги Ангелов? Той е щастливец. Природата го е надарила с ярък поетичен талант.

Георги Ангелов. Тристишия. Лирически дневник. Издателство Светулка 44 АТЕНЕЙ, 2014 г.; Литературен свят, 2015