МИНИАТЮРИ
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ХУДОЖНИКА
Има в нашия край една народна приказка: „Да не попаднеш само на езика на зевзеците - дупе да ти яко!” Преди да разкажа за фаталната новогодишна елха на художника Пешо Пешев, аз бих добавил: „… да не попаднеш и на върха на четката на голям художник!”
Че моят брадат, къдрокос и чепат приятел беше голям и национално признат художник в недалечното минало - в това никой не се съмняваше. Имаше човекът правителствени отличия, участия в родни и международни изложби, имаше свой авторски кът и в читалищната сграда. Имаше ли, нямаше ли семейство - никой не знаеше, тъй като беше преселник от първите години на демокрацията, купил най-личната къща в планинското село, за да я превърне в райски кът. Беше доста саможив, рядко общуваше с хората, имаше повече вземане-даване с пощата, с телефоните и с автобусната линия до София. Правеше от време на време дарения за училището и детската градина, за социално слаби семейства и с това печелеше голямото доверие и внимание на моите земляци.
Но отношението му към местните партийни лидери, управници и новобогаташи беше коренно различно. Защото нямаше цензура, нито автоцензура, нито мярка за критичното си мислене и говорене. Всъщност то приличаше повече на критикарство, на заяждане с пропуски, слабости и грешки, на бурна анархистична мисъл. Приличаше и на тест, на експеримент, докъде може да издържи уважението на селската интелигенцията към безспорния му талант.
И още нещо важно за връзките му с общинските фактори като предистория на случката с новогодишната елха на художника. В последните години те много се опнаха и усложниха, тъй като всеки партиен лидер се беше опитал да го придърпа към себе си. Най-нещастни и амбициозни бяха усилията на Кмета да го направи нещо като рекламно лице, логистична подкрепа на своите обществени начинания. Но за съжаление нито един не успя да го прикотка. И когато разбраха, че никой не може да го има, изведнъж всички вкупом се озлобиха срещу Художника. Обявиха го за тоталитарен, за червен боклук, храненик на предишната Система, аморален, приписаха му какви ли не грехове. Извадиха на показ всичките му социалистически награди и отличия, всичките му партизански паметници, бюстове, плакати и портрети, за да ги развеят като кирливи ризи.
Докато общинските, а и някои областни критикари, системно и целенасочено го одумваха за миналото, за скъпата му лимузина, за тлъстата му банкова сметка, за купоните с приятели на терасата на божествената му ремонтирана къща, за материалното му състояние и прочие, той си мълчеше като темерут, усмихваше се загадъчно, рисуваше си картините, които от време на време поемаха път към София и други световни столици.
Всъщност отношението му с политиката и властта в нашето китно балканско село беше мирно съвместно съществувание - под вежди, с едно на ум, затишие пред буря, в очакване на Гудо в качеството му на бомба със закъснител. Така беше до 30 декември на 201… година, когато пламъчето на дългия фитил стигна до детонатора на бомбата. Когато Художникът задейства своя дълго замислен план за отмъщение чрез една наглед доста невинна, забавна и елегантна шега…
Няколко дни преди Нова година, с една дълга циганска каруца, Художника домъкна отнякъде голяма жива елха, дърво с коренище, и я засади в единия ъгъл на предкъщната си градинка, на два метра от оживената централна улица. Двама елтехници цял ден и цяла нощ я украсяваха с модерни цветни светлинки и гирлянди, каквито селото до тогава не беше виждало. Имаше дори детски играчки със скрити говорители, които излъчваха на равни интервали новогодишни песни, хумористични миниатюри, както и обичайните новогодишни послания. Грамадната елха на Художника стана атракцията на новогодишното настроение на селото, безспорната победителка в състезанието с малката, постна, хилава и слабо осветена общинска елха на площада.
Но за зла участ и този път чепатият и доста щурав „тоталитарен” Художник, както новите демократи го бяха кръстили, пак изпорти доброто, предновогодишно настроение на хората и децата, които по два-три пъти дневно минаваха по главната улица, правеха си снимки, възхищаваха се на пищната елха като на рядко явление. Но това било първата част, първото действие от замисъла на Художника. Втората част, изненадата-отмъщение, както ми я разказаха, дошла по-късно.
На 31 декември елхата на Художника осъмнала окичена с десетина големи кукли със злобни, деформирани лица на птици и животни, увиснали на въжета, наподобяващи бесилка! Приликата на всяко кукленско лице с познатите лица на общинските и партийни лидери, съветници и новобогаташи, била удивителна. Под всяка кукла висяло и малко звънче, което звънвало нежно и мелодично и при най-малкия ветрец. Най-голямата кукла, с най-голямото звънче, поставена най-високо, над куклата на общинския депутат, била на Кмета…
Финалът на тази история бил доста печален, неочакван и радикален. Кметът като се видял обесен на върха на елхата, провел няколко разговора по телефона с част от „обесените” и заповядал: новогодишната елха на Художника да се обезвреди! Тотално! А на лицето Пешо Петров Пешев да се повдигне обвинение за публична обида на публични личности, чрез художествено-сатирични внушения!
Очевидци от моето село още разправят, как около 22 часа на 31 декември един среднотонажен кран изтръгнал елхата на Художника от земята, отнесъл я до близкото дере и там тя била изгорена до пепел, заедно с цялата си украса и всички „обесени” кукли. В същата новогодишна нощ кметът пратил призовка на Пешо Пешев да се яви веднага в кабинета му, но след половин час разсилният се върнал само с бележката от входната му врата, в която пишело: „Заминавам за Берлин, за предстоящото откриване на моята изложба… Весела и щастлива Нова година на всички, които биха ме потърсили тия дни!”
СЛЪНЧОГЛЕДОВИТЕ СЕМКИ НА… ВАН ГОГ!
Често обикалям Кооперативния пазар, най-вече заради промоциите. И така една привечер станах свидетел на най-интересната промоция, която заслужава да влезе и в Книгата на Гинес…
Ниска, тантуреста и весела лелка, изправена до половин чувал слънчогледови семки, гръмогласно рекламираше стоката си:
- Насам, народе! Промоция!… Заповядайте!… Най-дългата и пълна семка - при леля ви Пенка! Семки от слънчогледите на Ван Гок!.. Вносни, френски семки… Насам, народе-е-е!
Все съм чувал и виждал шантави телевизионни и улични реклами, но като тая!… Лелката направо ме шашна. Гледам - неколцина мъже и жени започнаха да се трупат покрай чувала, да опитват семките, други пък си размениха усмихнати погледи, явно, и те като мене очакваха да се случи нещо, някой някак си да реагира на тая странна промоция…
И ето, докато шумната реклама на семките от слънчогледите на Ван Гог заглушаваше околните гласове, появи се един важен, намръщен господин и започна следния диалог с лелката, запаметил съм го почти дословно:
- Лелче, вие знаете ли кой е този… Ван Гок?
- Зная, разбира се! Френски фермер, който произвежда само слънчогледови семки за посев, първо качество, известен в целия Европейски съюз и по-нататък!
- Хайде, млъквайте, вдигайте си чувала и не се излагайте повече! Ван Гог е велик холандски художник, никакъв фермер…
- Абе ти к’во си ме заразпитвал за подробностите, бе? Купуваш или само се заяждаш? К’во значение има какъв е бил по народност, важното е, че семките му са дълги и пълни, конски зъби, първо качество… Хайде, чупката! Пречиш ми на промоцията…
- Момент, момент! - сети се нещо господинът, докато отваряше дипломатическото си куфарче. - На вас кой ви каза,че Ван Гок бил френски фермер?
- Как кой? - опули се лелката в недоумение. - Бай Спиро, търговеца на едро от борсата.
- Ха така-а-а! - промърмори господинът, извади от куфарчето си някакъв кочан и започна да пише нещо. - Излъгал ви е, госпожо, или лошо се е пошегувал с вашето невежество. Но той ще си плати за тая шега, цяла година го дебна…
- Ама чакайте!? Недейте, четири деца има човека! - опули се разтреперана жената като видя кочана. - Вие да не сте… Защо не казахте…
- Засега ви пиша само предупреждение, защото знам, че нямате никакъв документ за произход, нито за платена такса, но следващия път… глобата ще бъде солена!
- Добре, добре! - разшета се лелката. - Ще се чупя… Обирам си партакеша… Благодаря за прошката!
- И да го знаеш от мене, ако все пак решиш да си правиш промоцията другаде, госпожо: не Ван Гок, а Ван Гог се казва този велик художник. Вярно има няколко картини-шедьоври, известни като „Слънчогледите”, но…
- Тъй ли!? - окопити се жената и преди да си тръгне с чувала, започна да нарежда:
- Мамка му на тоя бай Спиро от борсата!… Мене да прекара! Ще види той… в кучи гъз ще го навра, заради тоя Ван Гок!… Да ме излага той пред клиентелата ми!… А вие… простете и на него, аз ще се разправя с него както си зная!…
