Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите” 2

Великият мемоарист и изследовател на българското бунтовно време Захарий Стоянов е описал великолепно самоубийството на Ангел Кънчев на Русчушката скеля на 5 март 1872 г.

Ето какво казва той за това печално събитие: “Аз бях очевидец на това убийство… Това се случи на 5 март 1872 г. Тоя ден се очакваше да пристигне от Видин новоизбраният български екзарх Антим. По тая причина на скелята бяха излезли всички граждани…, откоито беше побелял брегът…В това време малкото турско параходче “Сейре”, което работеше между Русчук и Гюргево, готвеше се да тръгне за последния град. Часът бе около десет и половина по турски.

Натрупаната навалица около скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода. С тях заедно вървеше и Ангел Кънчев, може би нарочно, като е искал да се възползва от лъскавата им униформа, за да премине по-свободно. Той изглеждаше така, като че ли малко искаше да знае кого чакат русчушките жители и кой ще да дойде.

Той премина през стражата, състояща се от няколко души арнаути, като подаде своето червено билетче на Али ефенди, и наближаваше вече да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му иска паспорт. Ангел Кънчев започна да търси из джобовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че може би го е забравил у тях или на кафенето и тръгна да отиде да го търси…”.

Чаушът поканил Ангел Кънчев да отидат в паспортната служба. Отначало Кънчев привидно тръгнал, а след това се опитал безуспешно да побегне.

“Когато Ангел Кънчев се видя заграден от всяка страна - продължава мемоаристът, - той спря за минутка и сголяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиетата…
Три до четири пъти цъкна с револвера си Ангел Кънчев, но нито един път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепера като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха със сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперещ глас “Да живее България”, хвана с две ръце дръжката на револвера, студеното желязо на който пъхна в пресъхналото си гърло… Глухо изгърмяване изпод земята се раздаде наоколо… и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претърколи се като клас, прерязан от жътварски сърп…”.

Великолепно описание, но не е напълно достоверно. Според спомените на Алекси Попангелов на Русчушката скеля е имало малко хора, само ония, които пътували за Гюргево. А Екзарх Антим пристигнал в Русчук през следващата седмица, на 11 май, което е отбелязано в кондиката на русенската църква “Света троица” и е съобщено от в. “Дунав” на следващия ден - 12 май 1872 г. Тъй че Ангел Кънчев не е могъл да избяга от почти безлудната Русчушка скеля. Ако тя е била претъпкана с народ, за посрещане на Екзарха, той е имал малък шанс да се провре в тълпата и да изчезне.

Ангел Кънчев не е имал паспорт и това силно го е притеснило, когато чаушът Али ефенди му предложил да отидат в паспортното, да направят справка. Той не е имал в себе си компрометиращи документи, но е знаел, че след като се установи, че няма паспорт, турците ще започнат да го измъчват как и от кого е получил червеното билетче, за да се качи на кораба.

А този билет той получил от споменатия Алекси Попангелов, по застъпничеството на неговите приятели Никола Живков и Тодор х. Станчов. Тъй че той е предпочел да умре, отколкото да предаде приятелите си, които му направили услуга.

“Няма съмнение, че Ангел Кънчев е бил предаден - пише Захарий Стоянов. - Различно се говореше по него време за това предателство. Най-много се подозряваха за предатели двамата русчушки граждани, българи, Иван Чорапчиев и П. Златов, на служба при турското правителство…”.

За разлика от много други български революционери от това време, Ангел Кънчев е имал солидно (за времето си) образование.

Първоначално учи при двама големи български учители - Петко Рачов Славейков в Елена и при Драган Цанков - в Русчук. Освен първоначалните знания, те успели да му вдъхнат от онова задължително родолюбие, без което не можеш да станеш революционер.

В забележителната 1867 г. , когато начело на Дунавския вилает е известният реформатор Митхад паша, а войводите Панайот Хитов и Филип Тотю преминаватс четите си от Влашко в Българско, Ангел Кънчев потегля за Белград, за обучение в тамошната артелирийска школа.

През есента на същата година в сръбската столица се открива и Втората Българска легия на Раковски. Тъй че Кънчев получава възможност да се запознае и установи връзка с цвета на българската революционна емиграция.

Освен с четническите войводи Панайот Хитов и Филип Тотю, тук той се запознава и с Любен Каравелов , който вече е напуснал Русия и се е преместил в Белград, като кореспондент на руския вестник “Голос”.

Тук той се запознава и с Васил Левски, който е участник във Втората легия. Особено влияние му оказва сръбската организация “Омладина”, създадена през предходната 1866 г. по подобие на “Млада Италия”.

Тъй че наред с военното обучение, което Кънчев получава школата, той получава и едно революционно просветление, което дава насока на неговото родолюбие и на неговата дейност след това.

Ангел Кънчев е една политическа ранозрейка. Още на 18 години когато младежите мислят само за момичета и за интимни преживявания, той се изявява като будител. На 15 април 1868 г. той публикува в “Дунавска зора” на Добри Войников, в Браила, “Възвание към българите”. Ето го:

“Ето и тая зима се измина и пролетта настъпва. Горите се разлистиха и зашумяха, и всичко живо се събуди от зимния сън, а ти, български народе, още спиш, още робуваш, още се превиваш в ноктите на азиеатския деспотизъм! Още въздишаш в робството! Още траеш под мъчителството! Българине! Юнашки сине! Престани да бъдеш роб! Доста си търпял иго! - доста и премного. На небето е додеяло, а на земята дотежало да слуша твоите въздишки. Погледни слънцето на правдата и виж що е свобода - пожелай я от все сърце: пробуди се и извикай юнашки - “Свобода!” Посвети се и повикай: “Правда!” небето ще се отзове: “Правда!” Родкани се и затръби: “Народност!” Хиляди ще се провикнат: “Народност!”…

Курсът на военната школа в Белград е петгодишен. Ангел Кънчев остава в нея само три години. През 1869 г. той я напеска и се прибира в Русчук. Но и тук остава за кратко - само една година. Получава стипендия от турската вилаетска власт за Земеделското училище в гр. Табор, Чехия.

Пет години преди това (1864 г.) реформаторът Митхад паша е смятал, че бъдещето на империята се определя от три стълба на живота - селско стопанство, промишленост и търговия. Затова той обръща сериозно внимание натези три стълба.

А неговият наследник (валията Сабри паша) продължава грижите за “Образцов чифлик”. Освен че го снабдява с модерни машини от Западна Европа, той подготвя и образовани младежи, които да ръководят този чифлик. И се спира на Ангел Кънчев, който явно е бил известен вече в града като интелигентен и ученолюбив младеж.

Ангел Кънчев приема стипендията и в 1870 г. заминава за Австроунгарската империя, в рамките на която по това време са се намирали Чехия и гр. Табор. Но и това училище не изкарва докрай. През следващата 1871 г. го напуска и се прибира в България. Защо???… Можем само да гадаем и предполагаме.

Но е фактът, че след като той се прибира в родината, става помощник на Дякон Васил Левски и се захваща с организирането на тайните революционни комитети, дава отговор на горния въпрос. Докато той е в Табор, в Европа избухва Френско-пруската война, която завършва с поражение за Франция и отстраняването на император Наполеон ІІІ от власт. В резултат на това поражение избухва т.н. Парижка комуна, която трае само два месеца (18 март - 28 май 1871 г. ), но дава голямо отражение както в Европа, така и в поробена България.

Младият Христо Ботйов, който по това време е учител в Исмаил , поздравява с телеграма Парижката комуна и пише “Символ верую на българската комуна”. А малко след това, когато Любен Каравелов спрял за малко своя в. “Свобода”, за да организира печатницата си, Ботйов започва да издава на 10 юни 1871 г. своя първи вестник “Дума на българските емигранти”. И още в бр. 2 той публикува статията-памфлет “Смешен плач”, в която оценява значението на Парижката комуна.

Ангел Кънчев също е повлиян от това забележително европейско събитие. В Табор той си дава ясна сметка, че сега не е време да се изучава модерно земеделие и да обслужва реформаторските идеи на Мидхат паша, а е време за борба, за национално освобождение на българите.

Затова напуска Табор и се прибира в България, за да се включи в организацията на тайните революционни комитети на проницателния Апостол. Това завръщане е съдбоносен избор!

Да изоставиш перспективата на една сигурна стопанска кариера като агроном в “Образцов чифлик”, а след време и като негов евентуален ръководител и да избереш неясния и опасен път на борбата за национално освобождение, предполага особена идейно-политическа нагласа.

И младият еленчанин е придобил тази нагласа още докато учи в Артилерийската школа в Белград. Тогава той се е запознал и общувал с българските войводи и хъшове - членове на Втората легия. И особено с Васил Левски, с когото не само се запознава, но се и сближава.

Изглежда четническата тактика на Раковски, чрез която може да се постигне национално освобождение, не е допаднала на Ангел Кънчев. По-вярно е схващането на Дякона, че е необходима предварителна подготовка и организация на народа, за да се вдигне на всеобщо въстание.

Затова, след завръщането си от Табор, Кънчев се включва като първи помощник на Левски в изграждането на тази тайна организация. Преди това Ангел Кънчев е имал възможност да вземе участие в четите на Панайот Хитов и Филип Тотю ( през 1867 г.) и особено в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (през 1868 г.), но той не го направил.

Но когато Левски го повикал за свой помощник, той изоставя всичко друго и тръгва по опасния път на тайната организация, защото смятал, че това е единствения път. И схващал този път като своя мисия в живота, за което пише на Панайот Хитов от Русчук.

Васил Левски е имал много помощници в своята организаторска дейност. Особено близки и предани са му били Христо Иванов Големия от Търново, който е оглавявал Тайната полиция на организацията и отец Матей Преображенски - Миткалото, който е бил разузнавач и осведомител. И двамата са се ползвали с абсолютното доверие на Апостола.

Но не така стои въпросът с другите двама –Димитър Общи и Ангел Кънчев, които са му изпратени за помощници. Левски е познавал Димитър Общи от двете легии в Белград, но не го е ценял и не е вярвал в неговите качества. Смятал го е за неуравновесен характер, който може да издъни делото, на което се е посветил.

Освен това е бил горделив и суетен тип, който не признава никаква революционна дисциплина. На всичко отгоре е бил и неграмотен. Затова Апостола го е държал настрана от тайните на организацията. Под предлог, че иска да го провери, е отлагал да му даде пълномощно. Ръководел се е от народната максима: “Искащ ли една работа да не стане, отлагай я!” Арабаконашката афера, организирана от Общий, показва, че Дяконът е бил прав.

Съвсем друго е било отношението на Левски към Ангел Кънчев. Смятал го е за интелигентен и абсолютно предан на делото. Затова му се доверява и го въвежда в тайните на организацията. Води го със себе си по комитетите и го запознава с хората от тези комитети.

Дори е възнамерявал скоро да му възложи съвсем самостоятелна работа, а ако нещо лошо се случи с него - Кънчев да му бъде заместник.

Има три факта от дейността на Кънчев, които показват, че Левски е ценял високо неговата интелигентност и преданост на делото. Първият, че през 1871 г. той го изпраща в Букурещ при Любен Каравелов да го осведоми за работите в Българско. (Такова нещо не е и помислял да възложи на Димитър Общи). Но тъй като по това време около Дунав е избухнала епидемия, Кънчев не е могъл да се прехвърли оттатък и да осведоми председателя на БРЦК. В случая е важно, че въпреки младостта на Кънчев - само на 21 години, Левски му възлага такава отговорна задача.

Вторият факт, който по време е може би първи, е че Левски се е съветвал с него за Наредата, особено за нейните военни аспекти. Не се знае дали Кънчев е коригирал нещо в Наредата и какво е то, но в случая е важно, че Левски се е съветвал с него за най-важното - Устава на организацията.

И третият факт е, че през пролетта на 1872 г. Левски го изпраща отново в Букурещ, за да подготви Общото събрание на организацията, което трябва да приеме Наредата. Той е вярвал, че Ангел Кънчев най-добре може да свърши тая работа. Но, за съжаление, пратеникът отново не е успял да премине Дунава. Този път не поради епидемия, а защото е бил принуден да се самоубие на Русчушката скеля…

Има и четвърти факт за интелигентността на Ангел Кънчев. Той е, че през януари и февруари 1872 г. той поставил в Ловеч пиесата “Райна княгиня” от Добри Войников. И то с голям успех. (Да се обере една поща може да бъде извършено и от неграмотен човек, но да се постави една пиеса на сцената се изисква интелигентност и голяма култура!).

Ангел Кънчев е притежавал и двете. Но, за съжаление, той още не е притежавал необходимата революционна опитност, защото е бил на 22 години и е бил “действащ революционер” само пет месеца - от 15 септември 1871 г. до 5 март 1872 г.

Затова проницателният Левски казва за неговото самоубийство, че се дължи ” на страх и неопитност”. А ние ще добавим - и на нежеланието му да стане предател на своите другари, които му бяха осигурили червеното билетче за кораба, въпреки че не е имал паспорт.

Макар че Ангел Кънчев е действал на революционното си поприще толкова кратко и то под сянката на великия Левски, той е оставил име на голям революционер и незабравим родолюбец!