Недялко Бакалов

Отзив за романа „Бавен огън” от Иван Енчев

Почти митичната баба Яна, една българка, видяла и преживяла много, казва на своята внучка Яница и на всички нас: „Любовта те дъвче цял живот. И като мързелива готвачка те пече все на бавен огън”. След смъртта си мъдрата тракийка се явява в съня на внучката си, за да довърши своето житейско откровение: „Любовта е стригана вълна, бъкана с остри бодили. Чепкам я до втрисане”.

Метафората с бавния огън е дала заглавието на романа на Иван Енчев. Драмата на възрастната бежанка Яна от времето на балканските войни през 1913 година пък е най-запомнящият се момент в книгата „Бавен огън” /2006/, която е част от поредицата „Чадата на Тракия”, включваща още романите „Кървав пелин” /2008/, „Танго назаем” /2006/, „Студено кафе” /2009/ и „Труден сезон” /2010/.

Забързаният ритъм на „Бавен огън” трудно може да бъде усетен, ако не се прочете неговото предисловие „Кървав пелин”, претърпяло няколко издания.

„Няма нищо по-фантастично от реалността”. Цитирам тези думи на великия руски писател Ф.М.Достоевски, не за да оневинявам Иван Енчев пред неговите ортодоксално мислещи читатели от тракийската диаспора. По-скоро - да защитя правото му на художествено обобщение на непредсказуемите превратности на човешката съдба.

Знам, че трудно обяснимата и греховна привързаност на бежанката Яна към нейния изначално програмиран враг Адем би стреснала и дори отблъснала мнозина привърженици на традиционната тракийска кауза. Но би ли могъл някой да каже, че това не е ставало в живота?

По онова жестоко време на етническо противопоставяне между християни и мюсюлмани младата Яна жертва честта си, за да спаси живота на своя любим Андрей, когото насилниците от една башибозушка банда, предвождана от Адем ефенди /роден от помохамеданчена българка/, по милостиня оставят жив, но го лишават за цял живот от мъжката му сила. След като Андрей я изоставя, неразбирайки нейната искрена саможертва, тя постепенно се привързва към Адем.

Безсилна е пред неговата странна любов към нея и пред зова на своята човешка страст. Отваря вратата на къщата си за друговереца. Ражда му син /бъдещият д-р Беломорски/, но го кръщава Андрей, на името на своята първа любов. В последните години на своя живот възрастната Яна заклева внучката си Яница да я погребе в общ гроб с Адем и да им постави надгробен паметник с кръст и полумесец, помирени от смъртта.

Това на пръв път доста шокиращо хрумване на автора се потвърждава от реалността. В едно регионално приложение на столичен вестник за Източна Тракия прочетох, че край Казанлък имало гроб на турски пълководец от славянски произход, побратим с известния османски военачалник Чайковски паша, загинал някъде в подстъпите на Шипченската епопея, и удостоен посмъртно с надгробен камък, увенчан с полумесец и кръст.

Започнах това представяне малко ретроспективно, защото „Бавен огън” е роман колкото за превратностите в живота на внучката Яница Андреева в последната четвърт на двайсети век, толкова и за това, което носи като душевен товар нейната предходница, баба й Яна. В родната ни история не до всяка Яна има по един Балканджи Йово, разчленяван на късчета в името на родовото оцеляване.

Повечето Яни са принудени да оцеляват главно благодарение на собствените си възможности. Както е казано още в Библията - който няма грях, нека хвърли камък по тях. Сетне неизбежно идва времето за събиране на хвърлените камъни.

Романът „Бавен огън” от Иван Енчев може да бъде определен като делничен. То и съществуванието ни си е такова - делнично. Авторът е съумял да преплете интересни човешки съдби, да разкаже за бавния огън, на който се печем и пържим всички. За любителите на точността пояснявам: основното действие в тази книга се развива в периода 1974-1993 година.

Но всъщност се засягат събития в продължение на осемдесет години. Централно действащо лице е Яница Андреева, дъщеря на влиятелния лекар д-р Беломорски, и внучка на Яна, бежанка от Западна Тракия. Съдбата на двете жени е преплетена със съдбите на всички други лица в повествованието, особено с основните - кмета Атанас Маджарски, стария местен ръководител Гочо Пърнаров, д-р Беломорски, син на Яна и Адем, актьора Младен Развигоров, акушерката Магда, читалищната секретарка Веса и много други епизодични лица от съвременността.

Развитието на сюжета е наситено с много драматизъм и неочаквани обрати на действието.

Ако трябва да сравня „Бавен огън” с литературната ни класика, бих избрал „Хайка за вълци” от Ивайло Петров. Но без вълците, без хайката, без онази оголеност на конфликтите и монументалността на характерите.

Като отделен роман в произведението  е дневникът на Яница. Той е находка на автора, умел опит да се разчупи традиционното повествование на романа. В него има откровени момини сълзи, много романтика, доста патетика, немалко стихове.

Ето едно от стихотворенията в дневника на Яница,  озаглавено „Бежанци 89″:

Отново прекосяват Тракия
немили бежанци, недраги…
Вървят колите, нямат чет.
Пълзят кервани, все пълзят без ред.

Вина си нямат, а виновни.
И грях си нямат, а бездомни.
Прокудени, без братя и имот.
Отбрулени листа в река без брод.

Вървят напред към нова къща,
а във съня си пак се връщат…
Кажете ми, Христос и Мохамед,
кога са бягали пчели от мед?!

Твърде интересен е паралелът между съдбата на тракийските бежанци от 1913 и преселението на българските етнически турци през 1989 година. На друго място в същия дневник Яница заключава: „Настоящето е панаир, миналото - спомен за панаир. Бъдещето - мечта за панаир…” Така е - панаирът също е част от делника.

Сред най-силните епизоди в романа „Бавен огън” е срещата на Яница с възрастната Калина - сестрата на Яна, останала от другата страна на българската държавна граница през 1913 година. „Чок зорно, къзъм” - мълви Калина, приела вече турското име Айлин, осъдена да доживее дните си в малко селце край Одрин. Когато се завръща при Яна, внучката казва на баба си, че Калина я няма, Калина е мъртва. Тези редове звучат съвсем убедително, съвсем истински.

Когато говорим за езика на „Бавен огън”, не може да не споменем уместното използване в диалога на диалектни думи и изрази: изпъздял лук, детешка любов, по хавата си, хрипкам, опалница. Още от първата страница на книгата си личи, че е написана от поет. Метафорите са твърде много и оригинални, сравненията - прекалено образни. Колцина от нас биха се сетили да кажат, че „Миналото не е само прегазен пурпурен петел зад завоя на улицата. Нито протрита яка на харесвана риза. Нито продупчен скъп чорап…”

Това, както би се изразил някой стриктен рецензент, са особености, а не слабости на стила на писателя Иван Енчев в неговия роман за помирението и единението на всички етноси в българската нация.

Иван Енчев. Бавен огън. Изд. „Български писател”, София, 2006