Христо Кацаров

ВЕЧЕР

Приятели, защо заспахте рано?
Аз гледам потъмнелите прозорци
на къщите ви. Есенната вечер
с луната си огрява над земята
и толкова е хубаво да знаеш,
че имат още плодове и шума
дърветата, че яребици слизат
през бялото стърнище към реката…

Приятели, защо заспахте рано?
Аз искам да ви гледам уморени
от лятото. Богато наградени,
усмивките ви искам да запомня
и хляба, който носите задружно.
Аз искам всяка птица да погаля,
преди да е отлитнала далече,
и всеки лист да видя как потръпва,
преди да е попарен от сланата.
И като семе, хвърлено сред нива,
аз искам в себе си да скрия всичко,
което тази вечер си отива.

***

Туй гребенче
с дванайсет зъба
е правено от волски рог,
но ти воловете не помниш.
Аз ги помня!
И в най-дълбоките ми нощи
те идват пак да ги нахраня
и чувам тяхното мучене,
подобно на река подземна…
Те идват
сиви,
уморени.
От работа се връщат пак…
Дъждовни облаци тежат
на лъскавите им рога
и дъхат ноздрите им влажни
в замръзналото ми лице…
Звънят синджири
и се късат
на яките им вратове…
О, как е тежко да се помни!
Да видиш себе си насън!

Вървят воловете след мене
и сякаш тътне земетръс…
Земята цяла се люлее.
По челото ми пада пръст.

СТАРИЯТ ВОЛ

Старият вол със големите вити рога
днес като старите селяни, легнал, почива.
Бял като хляба ни, той си изпълни дълга.
Тих като есента, като пожъната нива.

Старият вол сред стърнището жълто мълчи
и на горещата слама дъха помирисал,
гледа със кротките си потъмнели очи
белия свят, който вече за него не мисли.

Старият вол, дето синорите разора
и през полята браздата си дълга проточи,
дето премина през тъмната, гъста гора
и от земята извади забитите плочи.

Старият вол, който гази тракийската кал.
Дето донесе на селото тухли червени,
никога дето не тръгна по път запустял
и не остави колата си в преспи студени.

Старият вол, дето чакаше ранната ясна зора,
дето сънуваше нощем зелени ливади…
Старият вол, дето в своите ритли събра
златното свое съкровище и ни го даде.

Старият вол се прощава със Тракия. Край.
Трябва за него днес хората да се погрижат…
Где са добрите стопани пшеничен кравай
върху рогата му лъскави пак да нанижат?

Где са?
Касапите идват и техния нож
е наточен. Аз падам за стария вол на колени…
Оставете го още поне една нощ
да погледа звездите червени…

ЧЕРВЕНАТА РОЗА

Не идвам тръните да махна
от твоето стъбло високо.
Не идвам в стих да те опиша.
Аз нямам толкоз нежни думи.
А идвам да те помириша,
че две лета жените чужди
в града ме лъгаха без тебе
с изкуствените си парфюми.

ХЛЯБ

Стояхме на притихналата гара,
където се простираха големи
нивята ни и влакове товарни
минаваха в определено време.

През август беше. Гълъби кръжаха
и кацаха по нашите каруци.
Приплясваха с крилете си и плахи
долавяха човешките ни звуци…

Един от нас чувалите броеше
и триеше очите си присвити
от пот и от безсъние… Тежеше
на гарата стовареното жито.

Къде ще иде? Чака ли го някой
и селото ни той дали познава?
Преди да чуем свирката на влака,
сами какво не мислехме тогава!

Записахме си имената даже
на белите конопени чували –
да знаят всички. Никой да не каже,
че малко на България сме дали.

ЗЛАТНИЯТ ЗЪБ

Срещнахме се на полето вчера.
Смукна от цигарата си дим
И закашли. Беше станал черен
златният му зъб. Като преди
не блестеше… От години тука
идваше за първи път и той,
напълнял от пушене и скука,
се топеше като свещ от лой…

Беше тръгнал гъби да събира,
а за селото, където бе живял,
не попита – още ли извира
изворът, или е запустял.

Глух и мъртъв, като нарисуван
гледаше наоколо света.
Тежките му кожени обувки,
с гвоздеи надупчили пръстта,
скърцаха в тревата… Не усетих
как замина. Уморен и сам,
той не ми донесе нищо светло.
Към града се връщаше едвам.
Крачеше по топлите морави,
сякаш стъпваше по моя гръб,
и не мога още да забравя
почернелия му златен зъб.

СТО РАБОТНИ ВОЛА

Аз бях пастир на сто работни вола,
а той пасеше черния си бик
и мислеше за миналото си. Доволен,
когато ме видя, нададе вик:
- Ела сега воловете да сборим.
Макар че остарях, а ти си млад,
не ме е страх от никого. В Загоре
ела да видим кой е по-богат!

- Готов съм – казах аз. Подир минута
изтракаха железните рога.
И сякаш Стара планина се срути
под облаците ниски… Откога
очаквам този ден в полето прашно…
Но в младата омачкана трева
залитна белият ми вол. Изплашен,
опъна шията си… Изрева.

Тогава уморените волове
се спуснаха, усетили кръвта
на своя брат. Започнаха да ровят
с копитата си лъскави. Света
потръпна в яростта си дива…
Аз знаех вече кой ще победи,
а старецът, разбрал, че си отива,
не се усмихваше като преди.

БЪЛГАРИН

Дълъг е живота ми като реките сини,
дето все текат и не изтичат,
дето преминават през полета и пустини
и села и недостъпни граници пресичат.

Дълъг е живота ми като реките сини,
дето влачат камъни ту нежно, ту сърдито,
дето пеят и от незапомнени години
изравняват грапавото си корито.

Дълъг е живота ми. В тракийската могила
с колесницата си византиецът почива
и сега над гробницата му изправен цвили
коня ми, размахал кървавочервена грива.

Дълъг е живота ми. Но духа суховея
в Тракия. Марица надалече се разлива.
Млад съм. Вчера беше сватбата ми. Ще живея.
Бременна е моята жена и мойта нива.

ДОБЪР ВЕЧЕР

Най-сетне ви настигнах. Добър вечер.
Аз бях в една дълбока низина,
където ме оставихте самичък
през угарите кални да вървя…

А бързаха колите ви луксозни.
Свистеше асфалтирания път
и нощем като мълнии горяха
на фаровете жълтите слънца.

Ечаха гръмотевици край мене.
Изгубвах зрението си тогаз,
догдето пак привикна с тъмнината
и с околната нощна тишина.

Вървях измъчен като костенурка.
Държеше ме в ръцете си калта
и тялото ми стиснало до болка,
понякога откъсваше месо.

Болеше ме… На никого не казах
и не една заблуда и лъжа
безмилостно от себе си отрязах,
да мога пътя си да продължа.

И ето че ви стигнах. Добър вечер.
Посрещате ме уморен и слаб
и място на трапезата ви искам,
да сложа своя неначупен хляб.

ЗЛАТНИЯТ ЛИСТ

Един лист
от дървото се спусна
и падна в калта
точно когато си мислех
на колко години е мама.

Един лист…

Вечерта го отнесох в дома
и от жълтата му светлина
мойта къщичка стана
по-светла.

Един лист…

А не беше ни слънце,
ни златна корона
и тогаз на децата си аз обясних
онзи труден урок
по ботаника,
онзи вечен закон,
който кара листата
да падат
и човекът,
богат
и всесилен,
да страда.
А след туй
по бродираната ми възглавница
с три бели гълъба
скрих този лист,
както криеше майка ми
булчината си жълтица.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Помежду ни
разликата е голяма.
Аз нося
стиховете си в сърцето
и те са прости
като хляб и сол,
а ти заключени ги носиш
в лакираната си
дълбока чанта,
направена от кожата
на моя вол.

СЕЛА СРЕД ПЛАНИНАТА

Села сред планината се белеят
и слушал съм тракийци да се питат
как толкоз бедни хората живеят
по чуките, сами като орлите.

Наистина е тежко на жените.
Животът силните мъже отнесе
по новите строежи в равнините,
където се пътува бързо, лесно.

Села, като гнезда в гората скрити.
стоят при миналото си и пазят
хайдушките скривалища, които
сега са изоставени и празни…

Тук още няма пътища просторни.
Тук даже не минават камиони
и слънцето не може да събори
на върховете снежните корони.

Села, израснали сред ветровете…
Старинният им дом се разрушава.
За тях не пеят днешните поети
тъй, както някога… Те нямат слава…

Изсякоха най-правите дървета
край бедната им запустяла стряха
и пръснати по чуки и дерета,
козите им отдавна подивяха…

И аз ще ги напусна в тежко време.
Но няма върху гроба им да стъпя
и още по реките им големи
оглеждам сянката им
и се къпя.

СЪРНЕНА ГОРА

За тебе си припомням пак,
че мъката ми не угасва
по Милкина скала
и по Бетеря,
отгдето най-добре се вижда
полярната звезда
и Розовата долина.

За тебе си припомням
и за вятъра,
за дивия планински вятър,
който по хайдушки се провиква
и скубе козината на козите.

За тебе си припомням и желая
да легна в най-зашуменото място
и въздуха ти лековит
да ме обгърне…

Да легна, майчице,
кръстосал
под главата си ръце
като дърварите.
И ти да ми говориш просто
с гласа на българките стари,
които са ни раждали в горите
по лунните егреци и кошари.
И твоя дъжд да ме окъпе.
Да светне тъмната ми кожа
под светкавиците,
светли като ножа
на баща ми.

Да ме загърнеш
с писаната черга на дъгата,
щом дъждът премине,
и тогава
под гърба си да усещам
само кълновете на тревата
никнеща
и да заспя…

Да заспя
и мойта селянка да дойде,
на устните си досега
червило
неслагала,
да ме целуне
и стадото ми тя да води,
забляло,
като пред кърмило…

Да дойдат двамата ми сина,
възседнали два бели коня,
и с хляб и сирене
да ме нахранят.

Горите букови да зашумят
и хората
потърсят ли ме някой ден,
над мене кацналата кукувица
три пъти да изкука:
тука… тука… тука…