Емилия Каменова

Последната книга, издадена приживе от Виктор Пасков, е „Гледната точка на Гоген” /2008/. С „Аутопсия на една любов” той разбуни духовете, изписа по един невероятен музикантски начин еротичното изживяване, постави класическия въпрос за избора в изкуството и чувствата към Другия, за да дойде времето на другите творби. Това бяха именно разказите в този сборник. Само два от тях са свързани с ранния му период, а останалите са насочени към редакцията на Дойче Веле, създадени в Берлин във време, посветено изцяло на писането, и по думите на Виктор Пасков, това обяснява доминиращия немски декор в сборника.
В разказите се налага усещането за една овладяна динамика, преминават музикални теми, разгръща се размисълът за твореца и неговото самоопределение в изкуството, въздейства носталгията в характерното й изражение, а заедно с това и внушението за романтичното сияние на празника, който е имал проблематичното си място в миналото, за да се появи коренно различното му изражение в настоящето. Появява се мотивът за деликатното усещане на опорна точка и заедно с това представата за устои е атакувана с иронично-гротесковото. Така се стига до съжителството на един невероятен изблик на играта, на мистификацията, появява се преплитането между пластовете на политиката, културата и историята. Всичко това е в единство и създава усещането за плавно преминаване между тъмното и светлото, между приглушената тоналност и ораторията.
Разказът, дал името на книгата, продължава проблем, който Виктор Пасков неизменно представя, но от различни ракурси. Атмосферата в него носи естетиката на грозното, отхвърля митологизиращи представи, за да се откроят двете гледни точки. Писателят, премиерите и продажбата на книги и целият модел на шумотевица, свързан с появата на поредната творба със съзнанието за необходим абсурд. Другият е художникът с алогичното му битие, със съпътстващия го материален разпад, хищни сродници и пълния отказ да влезе в действащите механизми. Отново, както и при Георг Хених, се появява крехкият образ на твореца, изцяло пренебрегнал суетата, вглъбен в своя свят, устремен към изкуството, което поставя над всичко, мизерстващ и изцяло пренебрегващ ужаса на битието си. Тогава вече тази извисяваща еднопосочност застава в основата на картини, въздействащи безапелационно с достойнството си. Това е и метафората за гледната точка, за нейното безкрайно непоказно отстояване, която защитава абсолютната си художествена самостоятелност и ценностност. В сборника разкази „Гледната точна на Гоген” Виктор Пасков отново заявява стремежа си да създаде художествен стил в съзвучие с музикалните закони. Тук не може да се говори за литературата като компенсация на музиката, а за една особена полифоничност в нагласата, която създава свои правила при изграждането на творбата.
При тези повествования се създава усещането за възприемане на света в неговата неограниченост и в един момент не е от значение къде се води действието. Изпъква атмосферата на различни градове в Европа, техният натюрел, за да се открои над всичко човекът и онова, което се свързва със самоотстояването му. Дали действието се разгръща в Берлин /”Христофор”/, или в Созопол /”Плюшкин”/ - прозвучава темата за порива към принадлежност, за човека и неговия свят, в който винаги се оказва колко осезаемо е незаетото място и какво може да породи появата на хвъркатото животинче или уличното куче с осанка на благородник. Привидното разминаване между обекта на чувства и неочакваният отзвук - топлина, съпричастие, готовност за всеотдайни грижи - носи самоирония, мекота във възприятията, за да стигне до невъзможността хармонията да продължи. Идват в динамичен порядък раздялата или смъртта.
В този спектър от разкази има много самота, но тя не стига до депресията. По-скоро отново и отново се изживява убедеността за опорната точка, която трябва да се съхрани. Гоген на Виктор Пасков по свой начин отказва диалог със света, за да запази неприкосновеността на творчеството си, не допуска изложби, но въпреки това го спохожда битовата рефлексия - разпродажбата на картините при посмъртната изложба от наследниците. Това е и устойчиво присъстващият мотив за световете, които никога не могат поне да доближат гледните си точки.
Привидно проблемът може да се центрира в мащаба на личното битие. В „Да бъдеш и да не бъдеш” голямата празнота въпреки неуморния житейски сюжет - от брак в брак със съзнанието за безсмисленост - насочва по друг начин към темата за липсващата цел и прозрението за пълен разпад. Абсурдната ситуация с откраднатия представителен стол и навлизането в играта за отговорността към него отново насочва към поредния имитативен модел, който може да се следва. Така постепенно в облика на разказите се налага внушението за отложения старт.
В „Хаймве” той е заявен с идеята за връщането вкъщи, като е докосната струна по-деликатна от носталгичната - „боли за вкъщи”.
Пътуващият човек е стопиран, защото е навсякъде и трудно може да определи кое е мястото му, а появилият се Друг е ситуиран от живота в една застиналост, очаквайки да дойде времето, когато ще се върне там, където ще се чувства най-добре. Стилизацията на времето - непременно лошо, стандартизираната представа за човека - монолитен, преминаването през рутинността на общуването - реакциите са предсказуеми, постепенно отпадат, за да зазвучи непристорената изповед, а после отново идва капсулацията. В намирането на това ядро на разказа, което синтетично разкрива съкровеното, но не го експлоатира, се крие елегантността при постигнатия дълбочинен срез.
Този привидно отложен ход може да бъде изтеглен на финала и да постигне ефекта на взрива. В „Сбогом, господи” д-р Капрелиан се изправя пред сила, с която не може да се справи. Трансформацията у невръстната болна е чудо постепенно извеждащо я от пълната парализа към пълноценния живот, а той се превръща в Господ, даряващ необикновеното преобразяване. Тогава, когато то се превръща в неоспорим факт, всичко придобива знаците на познатото, но връщането към него е невъзможно. Дошъл е краят на петите в екстаз религиозни химни от безнадеждно поразеното при катастрофата момиченце, рожба на атеисти. С възстановяването на детето д-р Капрелиан вече не се чувства като господ. Отново променената гледна точка не може да бъде приета и лекарят приключва за себе си нещата - без значение колко необяснимо е за здравия разум самоубийството му.
Този мотив за рязкото прекъсване на живота присъства ненатрапчиво, но последователно в сборника. Той се свързва с обезсмисленото съществувание, с отказа да се приеме животът в настоящото му изражение. Във виртуозния разказ „Конкретни чувства” неоспоримото стига до мига на осъзнатата си неприложимост, а неустойчивото отново защитава скрития си потенциал да продължава да се бори. Проблемът е заявен сардонично - търсената адаптивност е насочена в името на очакваното добре изпълнено самоубийство. До него вече в реален план се стига в „Лъжецът”. Привидно безобидният микромодел на махалата се превръща в необезпокоявано действащ свят на насилието, който може да бъде атакуван, унизен в първичността му, но това е акт, водещ до обратната реакция. Моралното правораздаване също поема върху себе си обратния удар - посегнато е върху достойнството и смъртта е единствената алтернатива. В по-широк контекст, момчето с цигулката, наречено от войнстващите безделници Паганини, разкрива не само един безкрайно различен свят, но и съпротивлението на таланта и интелекта срещу първичността, като се преминава през целия спектър на обмисленото съпротивление, за да се стигне до най-жестоката цена. Изкуството се извисява над реалност, която няма сетива за него, а нейните представители поемат по пътищата на анонимното си спасение. Така в целостта на книгата се разгръща темата за обезстойностения живот, за противоборството и неговата обреченост в ситуация на пълна девалвация. Въпреки това не се създава нагласата на всепоглъщащ песимизъм. Въздейства дистанцирането от проблема и точно то не допуска преекспонирането. По този начин недвусмислено се открояват деструкцията и противодействието, за да се стигне за пореден път до разминаващи се светове, които не могат по никакъв начин да се съвместят.
В „Чуваш ли воя?” вече се навлиза в алегорията с едно глобално възприятие, репликиращо познатото Ние и Другите. Представен е вариант на погледа към различни цивилизационни кодове и парадоксалното им съвместно съжителство. Познанието за всичко това създава нагласата на един скепсис. Така както с изкуството си българският Гоген отстоява територия, която може да бъде разбрана от малцина.
Вглъбение и последователност са защитните механизми на изкуството. Разказът за него е диалогичен с „Играчка-плачка” - парадоксалното миксиране във времето, за да се стигне отново до изкуството, натрупаното знание и влизането в поредната игра при осмислянето на пътя, която не може да не се срещне с тъгата и да преосмисли кривото си отражение в огледалото.
В цялото това пространство въздейства атмосферата на делника с рутинността, завършваща общо взето почти навсякъде на финала с неочакван обрат. Срещу него противодейства празникът, но той също е представен противоречиво. След като дълги години на държавно ниво вълненията се съсредоточават върху Дядо Мраз, а Коледа се отбелязва в семеен кръг, което често се случва и в работни дни, настъпва промяната, кореспондираща с добре познатата по света еуфория. Тогава идва времето на ретроспекциите, когато уникалното в изживяванията може да се свърже с неочакваната изненада, дошла от местния чудак или от топлотата на доскоро непознати хора. Именно затова не е случайно, че след 1989 г. се появиха толкова разкази, изцяло обърнати към коледната тема. Като цяло те разчитаха на романтиката, на радостното предусещане, че все пак изключителното може да се случи. Виктор Пасков формулира проблема на поколението, към което принадлежи: „Когато наближи Коледа, аз и другите измамени петдесетгодишни деца все си имаме едно наум, въпреки че не сме направили нищо лошо.” Всички те знаят, че може да бъде и друго. Така в тематичния кръг разкази, посветени на коледното тайнство, се разгръща представата за хора, които все едно дали са в родината, или извън нея, изстрадват самотата, но и имат сетива за човечността, при срещите си с нея.
Затова и появяващите се на финала приказки за принцеса Яник по своеобразен начин финализират атмосферата на търсещия красивото и хармоничното дух. В добре подредения свят на кралството Сан Мерси неочаквано нахлува любовта и всичко се променя. В преплитането между фантазното, романтичното, еротичното и препратките към съществуващи художествени ориентири се разгръща темата за щастието, към което винаги трябва да се измине един дълъг и нееднозначен път. Пенсионираните родители на принцеса Яник, великият крал Монк Първи и достойната му съпруга Аманда Лиър, са ситуирани в периферията, за да комуникират на воля с Чарли Чаплин, Стравински и Набоков, а на нея е предоставено управлението. В преплитането между любов, безкритична всеотдайност, пътуващи културни модели и проблемът за избора се разкрива фантастичен свят, в който чудото шества безпрепятствено. Това е една игра на вероятностите, предизвикваща шеговито съпричастие и създаваща убедеността, че всичко е възможно.

След това дойдоха постсмъртните издания. Красимир Дамянов със „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” възкреси едно парадоксално приятелство. В него прозира драмата на цялото им поколение. То може да се нарече „изгубено”, „проиграло се”, „неразбрано”. В съществуването му се откриват и невръстните убийства, и мръсните приказки, и аутопсиите на любов, които обществото е изпитало, но не иска да признае. Красимир Дамянов назовава преживяното с точните имена на случилото се, но трябва да се намери кой да го прочете. Общуването между него и Виктор Пасков преминава през закачливото Том и Джери, за да стигне до драматичното Моцарт и Салиери. След една дълга пауза, в която Виктор Пасков окончателно добива облика на „профи”, а Красимир Дамянов трябва да изплува от всички подводни течения на емигрантското съществувание, настъпва времето на изповедта. За Красимир Дамянов тя се осъществява с една триделна композиция. Той започва с „Дневник на една пеперуда”, за да разкрие илюзиите на любовта, преминава през мъглявините на литературата, за да стигне до незавършената част „Испания” и времето на свободата, на емиграцията и на себеутвърждаването. Средищният втори том е обърнат към Виктор Пасков, започнат, докато е жив, и завършен след неочаквано бързия му край. Тук Красимир Дамянов е в стихията си. Той пише за едно приятелство, изтъкано от амбивалентност, за да стигне дори до съмненията за диагнозата на вече мъртвия приятел. В тази книга той едновременно гради разказа за себе си, но изписва и биографията на Виктор Пасков. Това е повествование за духовния побратим и неговото възприемане като enfant terrible, което носи изключително духовно удовлетворение от странната, но безкрайно близка сродна душа. Към тях са отправени сродни очаквания и заедно с това двамата съзнават колко невъзможно е те да бъдат постигнати в среда на абсолютно действаща нормативност: „В задния двор на същото това човечество, което очакваше със затаен дъх от нас златните ни яйца, от отсамната страна на Желязната завеса, обрасла в гъст литературен буренак, където светлината трудно си пробиваше път…” Тонът е изключително искрен, звучи мачовски, а предпочетената ти-форма на изказ пределно намалява разстоянието помежду им. Това, което се случва на обществото, рефлектира и върху отношенията между двамата приятели и творци. Всичко след 1989 година - общественият обрат, появата на Съюза на демократичните сили, Чернобил, загубите и победите на демокрацията на национално ниво, гласът на улицата се отразяват върху техните отношения. Написаното не е в класическия смисъл на думата мемоар, а носи характеристиката на романа. На този фон се откроява Виктор Пасков с всичките му скандални прояви, с подкрепата за Георги Първанов за президент като позиция на социалистите, с книгите, налагащи тон, различен от съществуващите нагласи. Според Красимир Дамянов не са малко греховете от обществената позиция на Виктор Пасков, но той веднага подчертава изключителната хармоничност на създадените от него творби. Самият Виктор Пасков нееднократно заявява в свои публицистични текстове, че може да има голяма дистанция от това, което създава писателя и това, което представлява той самият в битието си. Въпреки това устойчиво остава неговото схващане, че големият творец не може да няма своята значима гражданска биография.
Техните пътища се пресичат по един особен начин. Виктор Пасков пише „Балада за Георг Хених” на вилата на Красимир Дамянов и му я посвещава. Той, от своя страна, намира водещото си място в легендите за съхраняването на повестта, за да стигне тя до читателите. И двамата се доближават до темата за смъртта на таланта. Но ако за Виктор Пасков тя се вписва в трагичния разказ за разпада на личността и останалия спомен за изключителната фигура, в повествованието на Красимир Дамянов нахлува реалността и безпощадността за всички „лишные люди” и тяхното вписване като материал за останалите в силна позиция. Красимир Дамянов разкрива отношения и позиции в Съюза на българските писатели във време, когато партията налага своята воля при йерархизирането на пишещата общност, но едновременно с това ретроспективно представя и как може да се „бори” статуквото, каквито и да са наложените отношения и действащите съобразявания. В тази последователност Виктор Пасков така и не издава своята стихосбирка, но нейното заглавие „Студентът по хармония” е заимствано от Красимир Дамянов за мемоарната му книга.
Непрекъснато продължаващият между двамата дебат остава с неразрешим финал. И „Балада за Георг Хених”, и „Студентът по хармония” завършват с едно мощно „Алилуя!”. Голямата разлика е, че за Виктор Пасков над всичко е изкуството и готовността за неговото отстояване да се заплати най-високата цена, а за Красимир Дамянов над всичко е животът, без който изкуството не би могло да съществува. Така те остават единни, но и противоречащи си и след житейския край.

После се появи „Балада за Виктор Пасков” - еклектичен сборник с негови публицистични текстове, интервюта и закачливи стихотворения, съпроводени с критически оценки и възпоменания на близки творци, за да се стигне до словата при изпращането му. Това беше възможност разпиляното по различни медии да се събере и доизгради образът на Виктор Пасков, който винаги може да бъде донадстрояван.
Така се разгръща един по-различен Виктор Пасков. Той нееднократно заявява, че писателят е невъзможен, ако не е личност и заедно с това подчертава, че когато започва да пише своите произведения творецът трябва да подходи с цялата чистота и искреност, на които е способен. Не идеализира себе си, не прикрива крайностите си, но остава верен на убедеността си, че сътвореното трябва в пълна мяра да бъде неподвластно на настроенията и проблемите, съпътстващи обичайно живота. Обобщенията, до които стига, разкриват погледа на пътуващия човек, имащ възможност за много паралели, превъзмогващ силата на регионалното привличане. Оттук той преминава към един проблем, който неизменно съпътства българина - непрекъснатото преиграване на тема историческо минало и афиширането на българщината. Като човек, чувстващ се еднакво добре в Париж, Берлин и София, без да заиграва на тема космополитизъм, той може да каже, че в съвремието народите, залагащи на тема минало величие, имат повече проблеми с настоящето. Създават се стереотипи, които са удобни за масовите представи, но са далече от адаптивността, очаквана от реалността. Затова той често се обръща към оригинална комбинаторика от представи:

Гастон, приятелю от Монтерей!
Носталгия по родното Дивдядово
с ритъма на яростен хорей
дълбае девственото Ел Дорадо…

Каквито и да са житейските му маршрути, той никога не остава безразличен към всичко онова, което определя посоките на развитие на духовността в България. Остър е по отношение абсурдните намерения да отпадат канонични творби от образователните програми, което обикновено се свързва с поредната конюнктурна вълна и не остава затворен само в своите вълнения на пишеш човек. Едновременно с това е недвусмислена позицията му на интелектуалец, за когото е нетърпим фактът за изпълзелите „озъбени примитиви”, които са отлично ситуирани във властта, изтикали когото трябва в периферията. Той стига до една много категорична оценка: „Същевременно тук живеят цивилизовани певци, артисти, писатели, художници, лекари, компютърни специалисти, които сякаш са извадени от картина на световен майстор и са набутани в карикатура.”
При това неуморно съизмеримо Ние и Другите винаги има място за деформацията. Виктор Пасков нееднократно коментира влизането на България в Европейския съюз, но веднага улавя мисленето на различните управленски нива - откъде ще дойде изгодата. Предсказуемите победители потвърждават актуалността на наблюденията му. Извън славата му на бохем от един момент нататък той започва да се възприема като скандален и след като заявява убедеността за поредното разминаване с обичайните правила. Точно тогава, когато подкрепя кандидатурата на Георги Първанов за президент, той става удобна мишена за противниците си и идва ред на много обвинения в политическа пристрастност и компромисност. Не е случайно, че Виктор Пасков нееднократно цитира един текст на „Бийтълс”: „Имаше някога един някакъв човек, който седеше на една ничия земя и правеше никакви неща, за никого.” Той има предвид достатъчно образци на имитативни модели и атакува публичната логорея на нищоказването.
Сполука е, че в книгата няма място за споровете му с отделни писатели и журналисти. Грубостта, стигаща до цинизъм, невъзможността той да бъде атакуван като писател, а да се търсят други негови грехове, да се оспорват приятелствата му, създават злонамерена шумотевица, но тя е далече от литературната война. В по-широк аспект някогашните конфронтации „млади” - „стари” могат да се възприемат като благ спомен. При тези сблъсъци дори и поколенческият дебат не се получава, защото се влиза в националния стереотип силно да се люби и мрази, като много усърдно вниманието се насочва върху струната на компетентността.
Това не минава без болезнен отзвук. Виктор Пасков споделя съвсем не метафорично, че е изпълнен от въздишки с потенциала на взрив. Но напластеното напрежение насочва към писането, в което дава израз на цялата си енергия. Иначе той има една представителна за българския писател след 1989 г. биография. Директор е на Бургаския театър, програмен директор на Българската национална телевизия, два пъти става директор на Българския културен център в Берлин, като този пост е свързан за него със скандали, дисциплинарно уволнение, битка за доказване на собствената правота, а накрая е културен аташе на България в Швейцария.
Навсякъде остава непредсказуем. Това, с което Баладата допринася за очертаването на творческия му профил, е възможността да се откроят и неговите коментари за създадените книги. Диаболичното в „Невръстни убийства”, при което се преплитат смешното и тъжното, може да бъде проследено и на плоскостта как и в живота Виктор Пасков играе ролята несъвместимия с нормите човек. В Германия спи в ковчег от театралния реквизит, в друг период си прави некролог, а Красимир Дамянов не може да забрави как след като успокоява и приспива дъщеричката му, съобщава с черен хумор на трогнатите родители, че е удушил детето. Той остава навсякъде артистът с роля.
Не може да приеме за него да се установи една мяра и тя да действа постоянно във времето. Това се отнася в голяма степен за „Балада за Георг Хених”, след като не желае повестта да се приема като емблематичното му произведение - „ … не шедьовър, а една добра книга, защото героят й е добър и трогателен.” Заедно с това извън оценките на българска почва международното признание от Салона на книгата в Бордо при конкуренция от 2000 издателства и автори като Кадаре, Павич, Зюскинд поставя книгата на една особена позиция - пробив в системата, извисяването и драмата на малкия/голям човек, тържеството на изкуството и силата на неговото въздействие. В коментара си Цветан Тодоров свързва тази творба със системата: „ … авторът й прави констатация, милостива сигурно, но и толкова безнадеждна - за моралната деградация, в която са потънали обикновените и затворени в една безизходна ситуация хора. Тоталитаризмът не е само концентрационни лагери и полицейско наблюдение, преди всичко е преобръщане на стойности и на поведения. Когато връзките между хората са подчинени единствено на голия интерес, цинизмът е пълен господар…”
Обратно, самият Виктор Пасков трудно може да се произнесе за „Мартина” . Това е действително различният му текст. Създадената апокалиптична ситуация атакува всички добродетелно отглеждани представи за корените, разбива шаблони, за да се стигне до едно абсурдно завръщане, при което ценностите са изцяло преобърнати. Извеждането на втория план при него позволява да се разкрие старателно прикриваното, което всъщност е определящо. Точно така се получава в „Германия - мръсна приказка”. Още със заглавието Виктор Пасков репликира сатирата „Германия. Зимна приказка” от Хайне, за да разкрие един свят, който в Източния блок стига до най-перфидното си изражение и в каква степен общността на музикантите може да съществува в ситуацията на пълен контрол. Въпреки това най-музикантската книга на Виктор Пасков остава „Аутопсия на една любов”. Музиката в този роман обхваща всичко, за да се превърне в една водеща тема и налагаща се форма на изказ, поставяйки на преден план свободата в изкуството и любовта и избора, чиито последствия трябва да бъдат приети, каквото и да коства това. Затова и Панко Анчев обобщава: „Осъществяването на стремежа към съвършенство преминава през еротиката, през секса, стимулиран и оправдан от творческото вдъхновение.” В тези редове единствено може да се оспори думата „оправдан”.
Неизлезлият приживе роман „Тайните градини на Хелена” е от отлежаващите ръкописи. Стигнал до някакъв етап е прекъснат, за да се появи Аутопсията. По отношение на „Хелена” голямата амбиция на Виктор Пасков, споделена в интервютата му, е да предаде духа на европейската душа. Героинята му, концлагеристка от Равенсбрюк, е човекът, който има своя поглед към света, литературният й салон е средище на европейската литература с присъствието на най-големите писатели от континента. Това е и изключителната трудност на задачата - тогава, когато животът е по- сложен и противоречив от текстовете, които се предполага, че ще бъдат създадени за него.

Никога писателите не могат докрай да изпълнят своите творчески планове. Виктор Пасков има голямото предимство, че пише книги, с които изгражда свят, в който музиката и литературата разкриват човека, устремен към красотата дори да е толкова несъвършен светът около него. В това особено преливане между частния му живот и създаденото лично преживяното е до известна степен по-дълбоко от изписаното. И тук Красимир Дамянов е прав, искайки да го доразкрие. Но между тайнството да се създаде един текст и предполагаемите хиляди прочити остава единствено написаното, което говори, говори, говори…