Галина Вълчева

КОЛКО МНОГО ВОДА НЯМА ТУК…*

В памет на Стефан Бонев

В тази суха купчина пръст колко много вода няма,
а е поникнал кръст - вместо люляк или циклама.

Гукат гълъбите. И кацат по двете му рамена.
Сладкият дъх на акация го залива като вълна…

Петък разпети е. Свещите - като вдовишки ръце
жално припукват… И вещите сигурно носят сърце.

А може би просто случват се, както ти сам предвеща,
даже в безводната купчина всичките странни неща:

кръстове никнат, облечени в гълъбов пух. И цъфтят
думи, от теб неизречени… Със акациев аромат.

—————

*Възклицание на четиригодишния Б. Д. при гледката на напуканата от сушата земя.

БОГОЯВЛЕНИЕ

Жребчето й тъничко цвили,
свободно и необяздено,
но тънката бяла кобила
сякаш не го забелязва.

Тя не помни предишните ери,
не познава живот без юзди
и послушно прескача бариери.
Или ги посреща с гърди.

Тя не мисли седлото за бреме,
нито иска да хвърли ездача,
не усеща петите в корема,
не препуска в галоп, бавно крачи
и грижливо крепи го на гръб -
да не падне човекът с камшика,
да не счупи ръка или зъб…
Тя със болката вече е свикнала.

Невредим ще си тръгне ездачът,
тя - ще бърза, за да опази
от тежките шпори на здрача
жребчето си необяздено.

ЛЕДОВЕ

Този свят нито нов, нито стар е:
в усмирителна риза снове,
преживява наяве кошмари…
Векове…
Векове…
Векове…
Все отварят очите му слепите,
нискочелите стават крале,
далтонисти размахват във шепите
цветове…
Цветове…
Цветове…
Пеперудите раждат гъсеници
и влечугите носят криле,
а крилатите - бият се с мелници,
с ветрове…
С ветрове…
С ветрове.
Единаците властват - на глутници
и издигат със вой гласове,
а Човеци живеят в боклуците,
в страхове…
В страхове….
В страхове….
Като тръни поникват решетките
и делят милиард светове,
онемяват дълбоко във клетките
гласове…
Гласове…
Гласове.
Няма връщане, идва лавината:
този свят свойта участ кове
и към бездна върви, към пустини от
ледове…
Ледове…
Ледове…

БУНТ

На Румен Денев

„Братя, господарят ни полудя!
(скръбно въздъхна един от бившите роби)
Рече, че ний сме родени с права
и че всички от днес сме напълно свободни!”
„Да, този човек каза истина!
(скочи след него една бивша наложница)
Снощи бълнуваше, че не искал
да тъпче за в бъдеще волята божия.
Щял да хвърли в огъня бича си
и после да върне обратно живота ви,
а синът ни, когото обичал,
да правел каквото желае с имотите.”
„Исусе! Това е проклятие!
(изригна тълпата с уплашени крясъци)
Не свобода, предателство, братя!
Дедите ни раснаха в тази плантация!…”
„Луд е, ви казвам, но ний ще го спрем!
Говорел за равни права, за начало…
Кълна се - ще млъкне! Или ще мре!
Как може да казва на черното - бяло!…”
………………………………………………………..
Бунтът достигна спасителен край
и от свобода се избавиха робите:
с бивш господар в господарския рай,
но с наследник по кръв -
един от народа им …

НЕВЪЗМОЖНО ОБЕЩАНИЕ

Да можех Вечност да ти обещая
зад пясъчния хълбок на минутите,
зад белите стени на тази стая
и острите завои по маршрута ни,
през всички времена и географии,
на есента зад пъстрата окраска…
Но трупа смърт към свойта биография
жената, подир всяка нова ласка!

Разравя бръчки, като цели кратери,
на любовта металното копито
по гланца на челото и съдбата ми,
където ти си издълбал следите си.

Докато Времето, кълвач-лечител,
ги стигне с клюн и бавно ги изстърже
от ствола на сърцето ми. А дните
със бинта си безстрастен го превържат…

***

Синкав, мътен дим се вие
в тази есенна мъгла
и мирише на ракия,
на кюмюр и на смола.
Лепкав смог се стеле ниско
над асфалтовия път -
сякаш мачка и притиска
тъй под себе си света,
че дори врабци и врани
няма в тихото небе…
Дреме плахо любовта ни
край горящото кюмбе
и, потънала в домашни
шумове и миризми,
сред камари книги прашни
и дребнави препирни,
на кравайче се е свила
под персийския килим.

И, аха, ще се извие
през комина…
Като дим.

ВГРАЖДАНЕ

На моя съпруг

Ние дишаме още в тази огнено-златна палитра,
в кестенявите букли на презрялата лятна трева,
над която лениво се вият и пъплят отново мъглите,
а всевластната зима пристъпва във своите снежни права.

Моя жива любов, ние двамата помним сезони горчиви,
но и мрежите с нежния улов на нашите голи тела,
и засяваме свойте черти във очите си езерно-сиви,
и поникват следите ни общи по дългите стръмни била.

По перваза на времето с тебе един срещу друг сме вървeли,
в пещери сме отглеждали своите древни деца,
и под свод позлатен, и под покрив от кал сме живели,
и в египетски сън са застивали някога тези лица.

Ето: двете ни влюбени сенки се сплитат и вграждат в небето
на душите ни стари - и лягат, докато със тебе мълчим,
в плитчините горещи на моите синьо-зелени морета,
в дълбините сурови на твоите огнено-тъмни очи…

***

„Душата ми плаче за сняг…
За бяло, за чисто душата ми плаче…”
Стефан Цанев

Не обичах снега,
не очаквах снега
и въздушните светли дантели -
ослепявах от тяхната бяла тъга,
от безкрайните пътища бели.
И душата ми плачеше
не за снега,
не за тихите, чисти пространства,
а за сини и жълти от зной небеса…
С упорито докрай постоянство
не обичах,
не исках,
не чаках снега!
А пък той, безпощадният скитник,
е кръжал и гнездо си е вил
край брега -
край пшеничния дом
на косите ми.
И макар че безснежно живях досега,
как се моля:
до утре да трупа!
Свойте преспи небесни да вдигне Снега,
който днес под краката ми хрупа.

СТРАХ

Да преживеем тази зима -
под нежната кора на скрежа,
където, гъвкав като риба,
животът се изплъзва неизбежно
и се укрива в дълбините.
Да пропълзим по хребета на дните -
до тънкото ухание на вятър,
който слиза от високото.
Да доживеем следващото лято,
заченато от пролетните сокове.
Под сипкавия, равномерен ритъм
на отзвъняващите вън копита
да се смълчим. И да отънем в есен -
под тесните поли на сенките,
в червено-жълтите процесии на слънцето…
Но ето - стрелват се,
просветват като риби под леда,
замръзват, за да се спасят, душите ни -
да не заседнат като кост
във гърлото на Времето
и да го разгневят.
И бързат те, нетленните,
изплъзват му се - като рибите.
От страх. И се укриват
зад гърба му - в дълбините…
Прераждат се или умират…
Или потъват, за да оцелеят.

ПОСРЕЩАНЕ

На Петя Дубарова

Един добър среднощен влак
задъхан към Бургас ще отпътува.
Очакват го: един изстинал бряг,
отвъд живота дълго съществувал;
една вълна с разпуснати коси,
с гърди мастилено-лилави;
оранжев лъч, площада прекосил,
и златен от предутринната влага…

А бяла чайка в тихото небе
среднощния експрес ще ескортира,
с крилете си нататък ще гребе,
отново млада, силна и ефирна -
ще кацне първа в този ранен час
на гарата, където я очаква,
все още сънен, нейният Бургас.
След нея ще пристигне шумно влакът
и лятото, червено като мак,
по дънки и престилка, по сандали
ще хукне по пероните….
И пак
в движение ще скочи
на стъпалото…

СНЕЖНИ ЩУРЦИ

„Ако си спомните за мен, спокойно може да броите
човеците с един по-малко, щурците - повече с един.”
Иван Николов

Този сняг, който трупа навън милостиво
и забулва земята, смразена и кална,
този сняг не вали, а безмълвно прелива
във нощта, като восък от свещ ритуална.
Утре преспи ще вдигне - като катедрали -
вечер техните кули и бели кубета
горделивият залез напразно ще пали…
В този сняг парцалив колко мъртви поети
с всяка чиста снежинка поемат обратно:
да люлеят слънца седемнайсетгодишни,
да долюбват, допяват живота си кратък,
а над тях да валят белоцветните вишни,
да ухаят липите, макар и сред зима,
в две очи на дете да се плиска морето -
хризантеми от скреж са душите им, дим са
над лица кадифени или силуети.
Над куршумена младост - инфарктна надежда
и логичният Червей, оглозгал телата…
Леден вятър свисти… и плете тънка прежда,
покрай синор от думи, нощен мраз по стъклата.
Сякаш не сняг се сипе, а Зимата жъне
тези пресни и нежни небесни букети
и чела, увенчани с невидими тръни,
и гласа на последните
снежни щурчета.

СТИХОВЕ

„А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.”
Христо Смирненски

Те са лунна бродерия, сребърна нишка
върху гладката плът на небесния шал:
ще просветнат, преди да потънат във нищото,
като снежинки във кал.
Като тъмен порой ще шумят, ще се плисват
пред лицето на нечия тиха печал -
те раняват, прощават, създават, орисват
този свят оглушал.
И жужат, и звънят, и отекват в ушите
като стари камбани от тежък метал,
като златни пчели, като конски копита
на табун прелетял…

Само нощем ще спрат край челото ми дневно,
като хладна ръка върху огнена кожа,
като рицарска броня пред страстите дребни
и дилемите сложни.
А сутрин, когато в човешката бездна
ги мерна отново, щом се събудя,
ще блеснат за миг, преди да изчезнат -
като пясъчна слюда.

ДЕВЕТИЯТ ОБЛАК

„…И ето, в оня час на синята мъгла,
когато млъква шум и тишината стене…”
П. К. Яворов

Цяла вечност откакто живееш на завет в полите й,
а нейното облачно било така и не си прекосил,
но прииждат към теб, безпощадни и бели, мъглите й
и корени спускат направо във твоите черни коси.
Край Морените сини ти гърбом пълзиш все нагоре, а…
оставаш зазидан в блестящите думи на Равния свят.
И така си се впил в мисълта за човешките корени,
че уж се отскубваш от тях, а пък те все те дърпат назад.

Колко цветни спирали оплете измамно животът ти
и избоде с иглите им твоите чисти, зелени очи -
ти гласа си изгуби, оглуша във световния грохот и…
уж катериш върха, а стремглаво надолу търчиш.
И отчаян спасяваш, ден за ден, свойта цялост насъщна,
всеки възел пристегнат разсичаш във трескав двубой -
ти отдавна не помниш, че с камъка вдига се къща,
че е покрив дървото, под който намираш покой….

Цяла вечност откак си една земетръсна въздишка,
ала синият час на мъглите е твоят спасителен срок:
още можеш да скриеш лице във полите на Витоша,
да заровиш очи във Деветия облак на Бог.

ХУЛИТЕЛИТЕ НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Присмиват се на Дон Кихот и
на всички, дето яздят кранти,
езикът им е от Езоп, а
конете им са Росинанти.
И броните им - тъй блестящи,
дрънчат на кухо (уж модерно),
личи, че вече са ръждясали -
„като строшен на плажа термос”.
Над чуждата надгробна плоча
цитират клевети - по памет.
И камъка чегъртат с нокът,
и думи компроматни вадят…
Оказва се, че са критици
и от поезия разбират,
словата им, като къртици
дълбаят. Като ствол - секира.
Предъвкват мъртвите езици,
речта на други имитират,
вместо брашно замесват трици,
духа се силят да кремират.

Но този свят ще ги забрави,
защото от дълбока древност
нещата, само вън блестяли,
ръждясват първи.
И изчезват.

ОТСРОЧКА

На Емил Симеонов

Дали е имал друго хоби
или е мразел да позира,
или пък, уморен от сноби,
веднъж е искал да избира
между претъпканата ложа
и ресторантската тераса -
не зная и не ме тревожи,
но, слава богу, не сколасах
да се представя на Поета,
а сам го мернах да допива
остатъка от питието.
Помислих си, че му отива
поне в един Разпети петък
да си отдъхне от тълпата.
И пренебрегнах етикета -
останахме си непознати.