Христо Кацаров

ЛУННА НОЩ

Когато в село хората заспаха,
небето изведнъж се изчерви,
далечните могили побеляха
и пълната луна се появи.

Ветрец полъхна, сенките издуха
и в този миг под светлото небе
престана даже бухала да буха
на църквата в разбитото кубе.

Тогаз възседнах кончето си бяло.
Среднощния покой се наруши.
Преминах Средногорието цяло
и кончето ми пътя не сгреши.

ПРЕСЕЛНИЦИ

Повече какво да ви говоря?
Градския живот сега ви блазни
и в града заминете ли, хора,
никой няма в къщите ви празни
да надникне – аз ще ги затворя!

Но макар че няма да ви мразя,
силни ветрове когато духнат –
мога ли самичък да запазя
селските ви къщи да не рухнат!

ОРАЧ

Родил се преди хиляди години,
през нивите си грапави орачът
на никого не даваше да мине
и сам печеше своята погача.
Децата му се раждаха в тревата,
жена си гдето нежно е целувал.
Обичаше си двора и земята
и по-далеч от там не е пътувал…
И там от него времето поиска
в нивята всички синори да срине
и покрива на къщата си ниска
да вдигне чак до небесата сини.

О, може ли това да се забрави,
тъй както става в приказките чудни?
Да нямаш изведнъж кола и крави,
петли, които пеят ранобудни…
Той много тъмни вечери премина…
Безверие му стягаше душата,
но в тъжните си мисли не изстина,
не падна като камък на земята.
Не падна от неволите премазан.
Не падна от съмнения горчиви.
Ръцете си не сви като наказан,
ръцете си добри и търпеливи.
Аз бях при него. Виках го да сее.
Измъчваше ме утрото му сиво
и спомените си да изживее
до къщата го чаках търпеливо.

Тогава той разбра, че го обичам.
Въздъхна тежко. Портата отключи.
На лош човек видя, че не приличам,
и върза остарялото си куче…

ПЕРАТА НА ПТИЦАТА

Оскубала ги лакома уста,
Преди нощта оттук да си отиде…
Какви пера! Такава красота
едва ли някой някъде ще види!

- Къде е този ненаситен враг? –
ме пита сякаш вятърът сърдито.
- Ще дойде той, когато падне мрак,
сега не го търсете на открито!

Сега е ден след хубава зора.
Сега се крие хитрата лисица,
измамила невинната гора,
пътеката и писаната птица.

ДРАМА

Два вола по гладкия път преминават
и впрегнати в своята тежка кола,
извиват главите си… Те ме познават
и спират сега между двете села.

О, ето ги моите бели волове,
с които не газех през мътна вода,
с които посрещах годините нови
и сутрин ме будеше ярка звезда.

Те още са хубави, кротки, работни.
Аз тръгвам към тях и с любов, и с тъга,
усетил дъха на добрите животни,
целувам извитите светли рога…

Челата им галя. Коларят ме гледа.
Коларят замислен е моя съсед
и казва ми думи без време съседа:
- Вземи си колата… Не ставай поет!

КОЛИБАТА НА МИНАЛОТО

Не искам да се върна там.
Не искам да се върна вече
в колибата, където сам
живях от хората далече,
където сядах мълчалив
под своя покрив да се храня,
където хляба си горчив
самичък трябваше да браня,
където мълния събори
оградата на моя двор
и дълги пътища разтвори
и стопли селския простор.

Не искам да се върна там.
Не искам повече да страдам,
да гледам угарите сам
и в черни угари да падам.