Людмил Симеонов

Гост на свищовските ценители на изящното слово по повод празниците на града „Свищовски лозници” преди години бе любимият на няколко поколения поет Евтим Евтимов, с когото имах възможността да разговарям за поезията, виното и любовта, за днешното бездуховно време, за отговорността на писателя пред читателите. Ето какво сподели тогава авторът на „Горчиво вино”:

„Кое е общото между хубавото вино и хубавата поезия? Общото е хубавата жена. Хубавата жена е като хубавото вино, хубавото вино е като хубавата поезия.

За мен най-голямата награда за един поет е любовта на читателите. Пари се печелят и се харчат, вино се пие и се изпива. Можеш да изпиеш много вино и да не се напиеш. На мен обаче ми стига една капка обич от хората за това, което пиша - тя е повече от всичко.

Вероятно в стиховете си някъде имам повторения като тема и като настроение, но и там, където съм се повторил, съм го правил от любов. За мен тези повторения са като повторенията в любовта. Повтарят се хубавите работи, човек никога не брои целувките.

Разбира се, има и такива хора, за които любовта си остава само една красива мечта. Това обаче също е важно - да имаш мечти. По-тежко е за тези, които въобще не мечтаят за любов, тези, които са нямали любов - мисля, че те изобщо не са живели, защото любовта е живот, любовта е тревога, любовта е радост.

От една страна, тя е разпятие дори когато си е само мечта, но от друга - човек живее с надеждата, че има и възкресение, щом има разпятие. А за този, който е нямал любов, няма нито разпятие, нито възкресение.

Обикновено при гостувания чета любовни стихове, и то свързани с виното. Но през 1991 г. издадох книгата „Виното на мрака” - тя е може би най-тежката и най-мрачната ми книга. В нея пиша за днешното ни време, за неговата духовна нищета, за болките и страданията на хората. В момента в една папка пък съм събрал 40-50 стихотворения, които също са на социална тема, така че не съм преставал да пиша и такива неща.

Но така се получи,че любовната ми поезия винаги е излизала в най-големи тиражи, тя се и пее, затова по-младите поколения ме знаят повече като любовен лирик. Но аз не деля едната тема от другата. Любовта присъства всъщност в цялата ми поезия - и в това, което съм писал за България, за загиналите, за природата…

Животът без илюзии и без компромиси е невъзможен. Става дума за едни най-човешки компромиси в името на нещо по-добро. А без илюзии изобщо не може. И без красиви заблуди не може. Като има илюзии, човек все пак вярва в нещо. Ако ги няма, в какво ще вярваме?
Днес най-много ме огорчава и плаши разделението между хората. Всичко идва от това разслоение - не само социално. През последните двадесет и повече години политиците успяха да разделят народа. Надявам се, че рано или късно народът отново ще се върне към мъдростта на Апостол Павел: „Вяра, Надежда и Любов”. Това триединство днес е нарушено, затова и хората са разделени.

Питате ме какво може да съхрани днес един поет. Ако той няма чувство за самосъхранение, никой не може да му помогне. Единственото му спасение е на белия лист. Щом веднъж е написал стиховете си, те рано или късно ще си намерят мястото.

Много пъти съм споделял една такава мисъл: „Еднакво е тежко времето за всички, но за поета няма и не бива да има лошо време”. Та нима времето на Ботев е било по-добро? Или пък времето на Яворов? Даже един Никола Вапцаров когато казва: „Не, сега не е за поезия”, точно тогава пише най-хубавите си работи.

С времето се оправдават в повечето случаи посредствените автори. Именно такова време създава вътрешната съпротива у истинския творец. Освен това днес той има и свободата да каже всичко това, кoeтo може и което му е на сърцето.

Преди повече от 50 години, още като учител, написах едно стихотворение, което, струва ми се, е актуално и днес. То звучи и като заръка към прекрасните млади хopa, с които винаги oбичам да се срещам: „Аз искам винаги да е така: /когато времето въпрос задава,/да вдигне всеки по една ръка/наместо две, които се предават!” Нека не се предават!

А на тези млади хора, които пишат стихове, искам да кажа преди всичко да приличат на себе си. Ако и в живота, и в творчеството си човек не се стреми да прилича на себе си, ще мине между капките и въобще няма да го забележи никой.

Колкото до поезията, нея винаги ще я има. Дори и най-развитите в техническо отношение и материално задоволени нации пак се връщат към поезията. Защото тя не дава пари, не трупа имоти, но обогатява душата, в други случаи е утеха, понякога - просто едно приятелско рамо”.

Така запомних Евтим Евтимов - не само голям поет, но и истински мъдрец и човеколюбец, готов винаги да протегне приятелска ръка, да насърчи, да вдъхне вяра в доброто.