АВТОРСКА ИЗПОВЕД
„Поданици на отписано време. Ранни разкази, новели и повести във втора редакция” Избрани съчинения, том първи (2016)
Когато белетристът се връща след половин век да прередактира свой ръкопис, донякъде лекомислено попада с машина на времето в озадачаваща ситуация.
Или педантично да пренесе на компютърна страница герои и съдби такива, каквито ги е видял, както ги е претворил някога, на пишеща машина; или да поеме риск всяка, дори незначителна промяна на обстоятелства, на поведенческа мотивация и действия преди, да придърпат някогашните герои по нова житейска логика в друга посока, към друга цел.
Защото ако още на времето е претендирал да създаде живи характери, а не марионетки, разиграващи фантазни или конюнктурни истории, трябва се съобрази с бъдещия отрязък живот, който предстои на героите му. Може би някой от тях би провидял подмината пътека, би се вслушал в потиснат вътрешен глас, би се изплъзнал от водещата ръка на автора, за да заживее в очакване на интуитивно усетено време.
Това изисква да премислиш, да прехвърлиш отново текста със занаятчийско търпение, дума по дума - заменяш, задраскваш; бод по бод върху стара дреха. Опитните колеги знаят, заради една подменена дума понякога трябва да пренапишеш страница, една извадена тухла пропуква стена.
Но старите ръкописи са деца, които сме обичали ревниво, надявали сме се да литнат до най-далечно кътче на България и, защо не - да обиколят света. Да засмеят горчиво стиснати устни, да попият детска сълза, да се чуе смях от сърце.
Затова се впрягаме отново в хомота на думите, катерим пътеки с героите и вярваме, този път вече ще достигнем оня връх, от който бъдещето се вижда ясно, ще го посочим на незнайния читател, за да не се лута по нашите стъпки.
И като си помислиш, защо? Нали след милиони години червеното угасващо слънце ще изгори и погълне нашата планета-земя, с томове избрани съчинения, със спомени за амбиции и горчилки, за регионални и нобелови награди, ще превърне на сажди беломраморния Партенон, паметниците за победи - при Термопилите, на каталунското поле, при Вердюн и Сталинград.
Но гълъбите подскачат по плочника под прозореца и се боричкат за кора хляб, ясеново дърво бродира със зелен шев небето, две съседки се тревожат - кой може да им е наводнил балконите. Единайсетокласници, избягали от час, са се накачулили по пързалката и върху детските люлки на площадка между блоковете, пушат и се надвикват с мутиращи гласове. В техните очи угасващо слънце няма, те виждат само дълъг-дълъг майски предобяд със сладък дъх на ваканция.
Техниката може би ще изнамери утре лещи да гледаме през очите на различни възрасти. И когато ни смути ледената космична безкрайност, ще можем да премигваме невинно срещу света като току-що прогледало бебе …
