Иван Енчев

Отзив за книгата „Животът” от Иван Митев

Иван Митев определя себе си като пътешественик, писател и колекционер на минерали. Зодия Дева /26 август 1959/. С него крачим по стръмната пътека на живота по доста разнопосочни маршрути, но не ни пречи да подушваме ценната ядка на словесното послание сред плявата на празнословието. Реших да се превъплътя в един закачлив, но обективен тълкувател на неговата поредна книга  „Животът” /2016/. Както изтъква авторът: „Това, което движи живота на всекиго, е неговото намерение, ако си послужим с думите на Сидхарта Гаутама. А защо да не си послужим с тях, след като, както твърди един японски философ, след Буда няма нищо ново под слънцето” -  Следователно намерението е основният жалон към постигането на всяка цел.

Посред сегашната духовна пустош тази книга е екзотичен алпинеум, изпъстрен с драгоценни камъни. Затова ме изкуши да се поразшетам из неговите явни и тайни кътчета, за да поглезя душата си. Тук и камъните си говорят. Наскоро дочух как един ситничък турмалин парайба прошептя на съседния кристал: „Пъстра като есента котка стъпва леко сред високи треви. Накъде ли се е запътила?” - „Към сърцата ни.” - отговори запитаният. Беше „черен опал, който всеки го мисли за такъв, а той е син. Много ценен, но само за някои.” Повярвайте ми, сигурен съм, че чух гласовете на задружното семейство Гергана и Иван Митеви…

Според автобиографичното признание на писателя, той „през последните години, освен по света, пътува и към себе си.” Струва ми се, че едва ли някой някога стига докрай там, за където се е устремил.

Моят отзив е откровен израз на съпричастие и съпреживяване в съзвучие с размислите на Иван Митев. Както се вижда от текста, аз не съм сред приятелите му. Каквото и да кажа, той няма право да ми се сърди. Тогава, за да не сгазя лука, ще карам направо през просото. Както се казва: с неговите камъни /макар и минерали!/  - по неговата глава! Нещо като приятелски огън от /евентуално/ сродна душа.

Започвам направо от челната корица: Снимка на вглъбения в необятността Иван Митев с кристалния череп от Рио Гранде до Сул. На задната корица: пак Той и Тя, любимата Гергана. - На гърба на слон сред бамбукова гора в Тайланд. Нека се знае от читателите къде и как се изявява авторът!

Споделям само личния си прочит на книгата. Нямам никакво основание да я критикувам. Да спи зло под камък! Към посочените от Иван Митев четири думи с начална буква С за целите на всеки автор на художествени произведения: слава, средства, секс, състезание аз ще прибавя и споменатите от него на друго място в книгата  още няколко понятия с първа буква С: себелюбие, самочувствие, състрадание, съпричастие, сродна душа.

Някои определят тази книга като странна, аз пък бих я нарекъл откровена и леко настръхнала от творческа превъзбуда. Текстът няма строго изразена жанрова определеност. Впрочем и животът ни не се състои от един единствен условен жанр. В него има звезди, но и кал; треви, но и тръни; приятелство, но и интригантство; съпричастност, но и лицемерие; откровеност, но и завист…

И ето какво ми хрумва като поредна метафорична закачка към автора след съприкосновението с тази изключително одухотворена книга. Тук Иван Митев ни въвежда в един току-що осветен храм на своето духовно преображение. На иконостаса пред неговия съкровен олтар са подредени имената на цяла плеяда обществени дейци и литератори. Започва се с Апостола на Свободата Дякон Васил Левски и Патриарха на българската литература Иван Вазов. Чак по-после в дългата редица се стига до съвременните мисионери на художественото слово като поета Ивайло Балабанов и разказвача Иван Бунков, последвани от още по-млади български писатели. Все личности, предизвикали уважението на автора.

Погледнато образно, над всичко друго тук доминира един висок амвон с извито стълбище, целият обкован с пъстроцветни скъпоценни камъчета, от който авторът отправя своите послания. Подзаглавието на книгата е „Разговор с приятели”. Всъщност това е едно дълго интервю, осъществено със съдействието на мнозина духовни ратници. Приятелите-запитвачи са неколцина, но централният проповедник в текста е все Той - личността Иван Митев. Той движи насоката на словесното изложение, както в класическа пиеса. Той отговаря уравновесено и убедително на всички запитвания. Не позволява възражения.

За доста читатели част от запитващите са непознати. Това няма особено значение за главния герой на обсъждания текст. По същата логика навремето нямаше никакво последствие за таланта на Иван Вазов, че аз не познавах Бойчо Огнянов, преди да започна да чета романа „Под игото”.

Продължавам закачката си. Иван Митев поставя запитващите наравно с всички евентуални читатели, слушатели, тълкуватели и прочие заинтересувани от неговото произведение. Те нямат друга роля, освен услужливо да му задават подходящи за неговата теза въпроси. Лишени са от истинска възможност да оспорват думите му. Не се обиждат, когато Той сякаш им казва на шега: „Ей сегичка ще ви отворя очите за чудесата на просветлението си.”

И успява, дявол да го вземе! С такъв сладкодумен език няма как да не спечелиш доверието на читателя. Баш това се нарича художествен майсторлък! Направо талант! Книгата си заслужава да й отдели човек част от времето си, за да се обогати духовно и да се извиси естетически. На пръв поглед тя е предназначена за по-отбрани читатели. Впрочем, нали според цитираното от Митев философско заключение на Йозеф Киршнер: хората в обществото се делят на глупави, хитри и умни. Та редно е да се запитаме за кого наистина е предопределена книгата? Ако е само за хитрите читатели, какво следва? Да, ама май че не е за тях, струва ми се. Хитреците обикновено са мързеливи и се прекланят само пред свещената изгода на властта и парите. Бягат от сериозното четиво като дявол от тамян, защото то ги пренапряга.

Ако пък е насочена само към умните хора? Едва ли. Умниците си имат достатъчно лични умозаключения за същността и смисъла на живота. Остава изводът, че текстът е предопределен за всички, но най-вече за глупавия читател. Без притеснение тук включвам и себе си. Философски погледнато „глупав” хич не значи простак или неграмотен и неинтелигентен човек. Нали все пак читателите трябва да пишат и да разказват. Иначе как ще изразят мнението си за оригиналните хрумвания, заключения и послания на обсъждания автор. Да не му е уроки! От приличната възраст ще да е съзряването му, а не от някое минерално слънчасване. Ще си позволя да го цитирам: „Пак повтарям - на тоя свят няма щастлив писател. Няма и да има, независимо кой как се кълчи на сцената. Защото от написаното имат нужда само тези, които са се отдръпнали от живота. От истинския живот. Те стават ортаци на мисленето на писателя, те го славославят. И той, горкият, живее и се топли от мнението на онези, които са в клоаката на илюзията и се впечатляват от нейните шумове.”

На твърде разклонения въпрос от името на Лияна Фероли: „Може ли човек да срути вътрешните и външните си бариери от зависимости, страхове и съмнения и да погледне на всички хора като приятели? Иван Митев отговаря: „Може. Ако е приел будизма за свое верую.” Просто и ясно. Категорично. С какви доводи да го оспориш?! Авторът е убеден в своето просветление.

Ах, да, минералите! Сега те са неговата най-голяма страст! Тя е отключена от един малък аметистов кристал, който убивал в ботуша на баща му, докато спасявал заклещени в рудника миньори. Ето и откровението на Митев: „Струваше ми много усилия, докато разбера, че всичко, което ме мотивира, го има в скъпоценните камъни - светлина, сила, красота, магия, чар, история.

Продължих да творя. Но вече - живота си.”

На въпроса на Иван Бунков: „Има ли смисъл съществуването ни?” Митев отговаря: „Животът на планетата е програмиран така: раждане, игра, съзряване, размножаване, почивка. Но човекът запълва времето между тези етапи с всякакви глупости.” И накрая обобщава с мнението на своята баба Милка: „животът е занимавка.” А по-сетне споделя: „Сигурно е трябвало да тръгна от дъното, за да ценя и най-малкото камъче, за да изпитвам радост от срещата с него.”

Живецът на Живота е лично в нас самите.

Силата на Живота ни не е в материалната му тленност, колкото и бляскава да е тя, а в неговата духовна енергия. Тя е в нас самите. Нали така, Иване? Признай себе си! Добронамереният читател ти е благодарен, че му припомняш животворната истина: живецът на Живота не е в разклоненията на високото стъбло на битието, а във възторга от цъфтежа на мечтите човешки.

Животът на всеки индивид е предопределен от енергия, която е извън неговите лични възможности да я проумее. Сила, която не можеш да направляваш, а знаеш, усещаш, че я притежаваш, случва ти се…

Иван Митев разперва твърде широко ветрилото на своите общочовешки интереси и предпочитания. Така успява да освежи сетивата си от изкушенията на всякакви житейски мъглявини и леконравни пристъпи на хорската глупост и скудоумие. От всеки фрагмент на тази книга те пресреща в упор убедителен извод, който невинаги е директен, но потвърждава основната насока на автора: за смисъла на живота, за човешката надежда, за предопределението, за усещането, за любовното чувство, за каузата, за намерението, за кармата, която е изписана на лицето на всеки човек и др. п. Представят ни се цяла поредица философски и морално-етични понятия, по които е трудно да се постигне единомислие между всички хора в обществото, но е редно да се опита. Всичко това се проектира през историята на цивилизацията. Както усещането за старовременна вършитба на селски харман с безкрайните спираловидни кръгове на диканя с кремъци върху разстлани житни класове, докато се утаи зрялото зърно. После то се пресява от плявата на изкусителните заблуди, за да просветне като прозрение за хубав посев и сладък хляб.

На едно място авторът обобщава: „Ние /с Гергана/ сме направили повече от десет хиляди фотографии на различни обекти по цялата планета - от Париж до Шанхай. Всичко, свързано с тях, е в главата ми - най-вече като усещания.” Ще е нетактично да не река „браво” на такава дебела енциклопедия! Всичко е усещане.

Книгата „Животът” е многопластова. Тя е своеобразно духовно житие на автора, който върви през полето на Живота, преодолявайки всякакви синори и земетръсни сипеи. Не броди, не скита, а търси интересното, оригиналното, полезното. Движението е характерно за неговия текст. Писателят все върти-суче и накрая като изкусен словесен фокусник внезапно те изненадва с някой духовен кристал. И то не какъв да е, а хем красив и загадъчен като цвят, хем с целебно излъчване!

Основно качество на творбата е чистият литературен български език. Без усложнена фразеология и просташки речник, твърде характерен за някои модни съвременни писатели. Изложението е от първо лице единствено /понякога и множествено/ число. Внушава искреност и непринуденост. Проницателният читател сигурно ще забележи доста текстове от по-предишни книги на Иван Митев. Това няма да го подразни, защото те са вплетени твърде сполучливо в общата тоналност на главното послание на книгата. Не се прекалява с доверието на читателя.

На въпрос от името на Галя Георгиева: „Когато обърнеш поглед, коя история от живота ти изплува най-напред?” Иван Митев отговаря: „Мигът, в който видях очите на Гергана… Погледнах там и онемях… Този миг раздели живота ми на две половини. Дотогава - отстояване на себе си. После - търсене на път сред воя на войнстващото бездарие и отърсване от словесните сажди в обществото, съставено от хора, които не знаят какво да правят с мислите си. Безкрайни усилия, за да блесне същността ми, сърцето ми да усети радостта, която е чакало толкова години.” Няма как да не се удивиш на такава любов, която отключва вратата към цял един живот само с ключа на всепобеждаващото усещане за близостта на друго човешко сърце. Аз отдавна не бях срещал такъв апотеоз на семейната любов!

Не се свеня да призная: харесва ми този комплексен подход на писателя! Който не го харесва, нищо не е проумял от книгата му. Язък за пропиляната надежда на автора!

Рядко находчива идея! В интернет има „търсачка”. А тук е използвана „запитвачка”, представена от мнозина известни имена. И се е получило едно впечатляващо енциклопедично художествено произведение.

Ей тъй се пише, начинаещи писателю! С откровеност и убедителност. И за това се изисква самочувствие, няма да си кривя душата.

Викам си, абе защо и аз да не се самопоканя сред споменатите в книгата приятели на автора като любопитен съсед на хорото на чужда сватба? Ще си позволя да вляза в ролята на запитвач към самия себе си. Моят въпрос-близнак е: Защо заглавието на книгата не е „Животът ми” и кого провокира  тя? А ето и отговора ми: С охота ще посоча хората, които не бива да посягат към книгата, защото ще я осквернят. Тя не е за дюстабани в главата, сноби без чувство за словесно намигване и проститутки от двата пола; не е за мързеливи хамелеони, пенсионирани номенклатурни хрантутници и въздухари; хич не и за полуграмотни писатели-критикари, интриганти и лилипути от мъжки и женски род, с каквито авторът вероятно често се е сблъсквал в младостта си.

Изкушавам се да прибавя и думите на Иван Митев. Когато го запитват: „Чия съдба ти се вижда най за окайване?, той отговаря: „На алчния, мнителния, жадния за слава, наглия, безскрупулния, безцеремонния, грубия, циничния.”

Пък кого провокират заглавието и книгата, ще ви кажа, когато и вие я прочетете. И то не веднъж, а няколко пъти. Спрете четенето чак когато усетите своето съпреживяване с мъдрото усещане за живеца на Живота. Тогава ще можете да съпроведете с талантливия словесен архитект една мълчалива разговорка за целебното творчество.

Книгата не е хаотична и претрупана с информация, както биха я определили набързо някои учебникарски зубрачи. Напротив това е компактно произведение с добре обмислена структура, изградена по принципа на композиционното надграждане и степенуване. Чрез отговорите на зададените въпроси авторът се изявява като вещ познавач на човешкото поведение. И читателят осъзнава неща, за които доскоро само смътно се е досещал.

Тази поредна творба е нов етап в художествената изява на писателя Иван Митев. И тук, както в по-старите си книги, той уж е същият разказвач, а е друг сладкодумник. Намеците, тънката ирония, недоизказаната мисъл, силата на внезапното хрумване в завършека на определения текст, стилът на словесния израз е все както в предишното му Аз-изложение, но внушенията вече са доста по-широкоформатни по своята същност. Те са по-уплътнени и по-пълнозърнести. /Използвам метафората за вършитбата на златното зърно на словото - хлябът наш насъщен!/ Въздействията на текста внушават и други, още по-всеобхватни съждения за смисъла на човешкото съществувание и за насладата от Живота с главно Ж.

Аз и сега сякаш дочувам в ухото си приятелския съвет на автора: Умей да се наслаждаваш на всичко около тебе, приемай го като частица от щастието, че си един миг от Космическото битие на разума.

Преди да завърши книгата си, неуморният колекционер на минерали и човешки съдби отговаря на един съвсем логичен практически въпрос, зададен от името на известния писател и журналист Иван Бунков: „Ще оставиш ли нещо след себе си?”. А Иван Митев споделя: „Хората се интересуват от онова, което им носи полза. Двамата с Гергана създадохме с много любов и отговорност първата в Европа „Минералотерапия с енциклопедия на лечебните минерали” в два тома. Тя съдържа над седемстотин страници прецизирана информация за възможностите на минералите да помагат на човек, за няколко години претърпя пет издания с над десет хиляди броя тираж и продължава да бъде търсена. Казано с други думи, положихме основите на научната минералотерапия в България. Вероятно това ще остане.

И други неща ще останат…

По-нататък е истинският завършек на книгата. Той е част от доклад, изнесен пред руски научни работници, занимаващи се с проблема за безсмъртието. Според някои авторитетни учени процесът на стареенето няма нищо общо с биологията. „Химическият състав на ДНК се управлява от процеси, произхождащи на енергийно равнище.” Жизненият процес може да се направлява. Природата ни е заложила такава възможност чрез един мощен ресурс. „Този ресурс е съзнанието на минералите.”

„Човешкото сърце се обновява веднъж в живота. Остава да го подтикнем да го направи два пъти” - споделя оптимистично писателят.

А аз продължавам да съм под въздействието на неговото откровение: „Минералът не е просто камък, той е извор на светлина. Особена светлина, необяснима. Докосването до скъпоценен минерал е голямо приключение. Всеки от тях пренася светлината си в теб. Светът на скъпоценните камъни е магичен, неопределяем, неописуем.”

Книгата „Животът” от Иван Митев е твърде съвременна творба за житейското просветление на един интелектуалец на средна възраст, прозрял и усетил не само посланията на будизма и чудодейната сила на природните минерали, а и смисъла на своето съществувание. Тя има енциклопедично обаяние и излъчва огромна интелектуална енергия. Чете се с усещане за озарение от живеца на пълнокръвния живот.

Иван Митев. Животът. Разговор с приятели. ИК „Опонент”, 2016