Милена Обретенова

Първият символ на новоизлюпената ни демокрация стана бананът. В началото дори не разбрахме величието и съдбовността на това събитие. Просто една сутрин констатирахме, че сергиите по пазарите са затрупани с банани. Втурнахме се да купуваме (стар рефлекс). И да ги изяждаме лакомо на място. Купувахме, купувахме… ден, два, седмица - бананите не свършваха!

… И тогава разбрахме, че е дошла Свободата!

Смело заговорихме за предбанановата епоха, когато се редяхме на опашки, за да си купим кило-две от екзотичния плод за Нова година. И ядяхме банани!

Смело мечтаехме за светлото бъдеще и крояхме модерни капиталистически планове. И ядяхме банани!

Дотогава не бях виждала хора да хапват на улицата. (Не броя баничката или кифлата на бързащите за работа). Изведнъж това стана част от ритуала на разходката: и старо, и младо - с банан в ръка. Ненаситни, горди, опиянени, вдъхновени - нови хора на новото време!… Очите ми започнаха да се жълтопремрежват и да ми се привиждат… маймуни.

Осъзнало обаче, че не може да се пребори с експорта на цял континент; вкусило от Свободата (разбирайте: бананите), народонаселението реши да направи и втора крачка (разбирайте: да хапне още нещо - всеизвестна е максимата за апетита и яденето!).

И тъй като нямаше идея, излезе по площадите с надеждата някой друг да му я предложи (както стана с бананите). Получи си народонаселението идеята, така е. И тогава… С ловкостта на маймуни довчера достолепните граждани заподскачаха по площадите, изкараха неподозирани звуци от гърлата си, ловко разградиха тухла по тухла (мое си е!) всяка кооперативна постройка и бързо-бързо прибраха живинката във фризерите си (личните!). Не се тревожеха за нищо, защото знаеха, че времето е тяхно.

А пък си имаха в изобилие и банани.

Някои асоциации като тази от рода на опозицията маймуна-банан никак не са случайни.

Но месцето от ТКЗС- то свърши бързо, няколкото собствени тухли в двора не вършеха никаква работа… И гражданите отново излязоха на площада, та дано пак да получат някаква идея. Отново подскачаха ловко, отново нечленоразделните звуци бяха достойни за „Гинес”, но този път не я дочуха, може би защото къркоренето на стомасите беше по-силно от виковете (нямаше пари дори за едно бананче!).

При решаване на сакралния въпрос, кой е по-гладен, гражданите се разделиха на две: групата на макаците срещу групата на шимпанзетата. Учудено констатираха, че горилите са напуснали събратята си на уличния асфалт и са се настанили на лъскавите жълти павета.

А дребните макаци и шимпанзета след преживяната жълта бананова еуфория впериха погледи в жълтите стотинки (помътнял спомен от един бивш златен лев) и… пожълтяха.

Как да си помогнат срещу духовната и физическа авитаминоза? За разлика от „банановите републики”, които все още си имат банани, в бившата „доматена република” не остана и един роден домат. (А, не. Не ни трябва - та той е червен!). Няма чушки. (Ужас - и те червени!), ябълки (червени!), череши, вишни (червени, червени!!!). По-добре гладни, но „свободни”! А и покрай Китай жълтото е на мода!

Дребни маймунки - макаци и шимпанзета, оголили зъби и венци, но не за усмивка, а в готовност да захапят… опашката на съседа си. Не на горилите, не - те са големи, а и вече са твърде далече.

„Бедни, бедни…” ми народе, изведнъж ми домъчнява… не за теб, не…, а за Бай Ганьо.

Свиден ми е Бай Ганьо. В днешно време ми става почти симпатичен, във всеки случай - много по-симпатичен от станалите типични нетипични за нашите географски ширини маймуноподобни.

Бай Ганьо в никакъв случай не би позволил да го направят на маймуна. С пословичните си мнителност и подозрителност не би се оставил да го изманипулират и изпратят на площада. Вместо това тръгва по бизнес из Европа.

Бай Ганьо икономисва дори лютите чушлета, защото цени труда, вложен в производството им. „Изръшкал” няколко държави, въпреки всичко той „разхожда” без притеснение пояса си и не смъква дисагите от рамо, а в един момент гордо се удря в гърдите, пояснявайки, че е „булгар”.

Миличък Бай Ганьо, на път си да ни станеш еталон в мига, в който се осъзнаем и си поставим програмата-минимум да заприличаме отново на хора.

Облечени в ЕВРОПЕЙСКИ дрехи втора употреба или в КИТАЙСКИ брак, постигнали класически АФРИКАНСКИ стандарт, мечтаещи за АМЕРИКАНСКИ простори, вече нямаме сили и да подскачаме.

Нямаме желание, а и възможност с кресчендовото си ръмжене да се легитимираме пред света: „Аз съм българин!” А и не бива. Защото БЪЛГАРИН е свято!

По-добре яжте си бананите!