Денчо Владимиров

Щрихи от изгряващата столица на комедийните филми - Хасково

Вече десетилетия наред в Пловдив се търкалят филмови фестивали. Пловдивчани бяха свикнали с тези филмови фестивали и определяха малко или много градa си като фестивалните Кан, Берлин, Карлови вари…

Но ето че перестройката опря и до тези фестивали в Пловдив.

По решение на чиновниците в БНТ и от съответното министерство, от няколко години е посечен един голям празник за града - фестивалът “Златната ракла”.
И им остана на пловдивчани като утеха възкресеният национален фестивал за документални филми и анимация “Златният ритон”.

Но както и в предишни години, в “Златната ракла”, в разделите за документални филми и анимация бяха съвсем редки изключенията да се покаже творба на автор извън столицата, така и във възкресените вече няколко издания на “Златният ритон” тази “традиция”продължава.

Като изключим жестовете на организаторите на този уж национален творчески форум за документални филми и анимация към домакините от местната пловдивска телевизия с показ на някой техен филм, един или два най-много, то в афиша на фестивала са все така само филми на столични автори.

Кой ли не си е задавал въпроса - абе къде са творците на филми от страната, та нали във всеки областен или по-голям друг град вече има телевизия, някъде и по две-три телевизии и там се сътворяват филми, израстват филмови творци, защо не им се дава трибуна на този национален фестивал на филми?

Нали фестивалът се финансира от държавата и има за цел да стимулира филмовите творци от цялата страна, а не само от София?

Нали голямата част от показваните филми на “Златният ритон” са финансирани от държавата чрез нейния Национален филмов център, с голям апарат от началници и служители?

Защо “грижовността” на държавата стига на практика само до един тесен кръг от столични творци на филми, а не и до многократно повечето създатели на филми от извънстоличната площ на страната?

Не се ли бойкотира така главната цел на държавата в нейната културна политика да достига в грижата си до всеки български творец, а не само до този със софийска адресна регистрация!

Тази уродливост на българските филмови фестивали да се явяват подиум само на столични филмови режисьори и сценаристи, продуценти, не секва. Неизяснените критерии в оценяването с награди - също.

Така например през 2015 година с най-голямата награда “Златният ритон” бе награден документален филм, който “издишаше” именно в липсата на документална аргументираност, в липсата на исторически свидетелства, а липсата се “компенсираше” с инсценировки и тенденциозно изкривяване в поднасяне на факти от историята.

И пак на този фестивал освен столични, други филмови творци от страната нито бяха показани, нито наградени. С изключение пак на един -два от представените филми на домакините от пловдивската телевизия, което си бе пак показ от София, от регионален център на БНТ.

Налагаше се още веднъж изводът, който струеше от фестивалния екран: че видите ли, бе, творчество на филми се прави само в столицата, а не извън нея - отвъд ханчето “Черната котка” по пътя за Пловдив…

Тази година през декември също в Пловдив ще дойде на държавна издръжка многобройният полк на столични творци и чиновници от филмовия център, една седмица ще показват нови филмови продукции, ще се радват на удобствата на местния Гранд хотел, ще се радват и на осигурената им културна и разпускаща програма и накрая… ще се наградят май пак вътрешногилдийно- столично - от столичани за столичани.

И пак във въздуха със страшна сила ще увисне въпросът: а къде са стотиците филмови творци от десетките телевизии в страната, от десетките студия на автори, които и без реклама, и без държавни субсидии печелят отдавна награди за филмите си в чужбина, но не и в… родината си.

На тези мисли ме наведе наблюдението ми и на тазгодишния фестивал на комедийните кратки филми в Хасково “Каунь фест”, където бяха селектирани единадесет “ленти” от филмови творци от страната, от градове, които никога не са били показвани чрез филмовите си творци ни на убитата “Златната ракла”, ни на подкрепяния здраво от държавата ни “Златният ритон”.

Този филмов фестивал, провеждан вече за трети път, не идваше на “гола поляна”. Още през 60-те години на миналия век съвсем наблизо до Хасково, в Димитровград, бяха започнали да се редуват фестивали на кинолюбителски филми на творци от цялата страна.

Тогава и моя милост като студент още участваше като асистент-режисьор в създаването на един от наградените със златен медал филм “Внимание, кратуни!”, талантлива киносатира по сценария и режисура на големия български карикатурист от Търновград Петър Дончев Борсуков.

И като жарава от здрави балкански борове любовта към филмовото творчество не е погасвала в някогашните момчета и момичета от димитровградската кинолюбителска школа. И така се появили въпреки препятствия и премеждия вече и първите издания на този фестивал, които поставят Хасково в изходна позиция да се превърне в столица на комедийните филми - извън “столичната доктрина и традиция” на чиновници от министерства и какви ли не центрове.

Решаващ фактор в това извънстолично предизвикателство са пак хората - някогашният запален димитровградски кинолюбител Валери Добрев и неговият продължител на делото в ареала Хасково Димитър Атанасов, Янко Митев, президент на тукашната “Каунь ъкъдемия”, бившият кмет на Хасково Георги Иванов, запомнен с неговия “златен век за хасковската култура”, местни спонсори, общественици, сред които и един депутат, решаваща бе и подкрепата на един разкошен нов хотел “Ретро”, в който единствено може да чуете “опасни” ретро-песни като “Ние сме на всеки километър”…

За разлика от подкрепяните от държавата с яки бюджети други филмови фестивали, “Каунь фест” не може да си позволи да поеме дори пътните разходи на своите участници от страната.

Не може да им осигури и ни програма за разпускане, ни голям награден фонд. Но организаторите на този извънстоличен филмов форум са решени “на въпреки” да продължават да развиват Хасково като столица на смеха и от филмовия екран.

И в това отношение те вече чувстват подкрепата и от страната - прочутият вече с активността си клуб на хумора “Жаравата” в Кубрат, бе пристигнал с цяла делегация творци на хумора и с… разкошна изложба от карикатури на автори от цялата страна, експонирана пред хотела на открито, няколко дни посрещаща и изпращаща и потоците от коли по шосето за Кърджали с усмивка…

За мен добър знак за бъдещето на този филмов фест на усмивката бе и съпричастието на Иван Павлов, председател на филмовите дейци на България. Той се бе включил в това издание на феста и като селекционер, и като оценител, и като председател на журито.
Навярно и него ще го осени мисълта за това дали все така трябва да продължава в България: филмовите творци да се делят на столични и извънстолични, с различни “опции” за изява и признание.

И може би още през декември в Пловдив, на”Златният ритон”, в разделите за документални и анимационни филми, ще видим и някой от наградените на хасковския филмов фест филми. И защо не - когато логиката подсказва това!

И тази година на хасковския фестивал са дадоха три награди - за смешен, по-смешен и най-смешен филм.

Но според мен по-смешното, което се случи тук като сюжет, бе че докато във фестивала участваше като ръководител на делегацията на хумористите от Кубрат тамошният шеф на културата, то на този представителен за община Хасково фестивален форум липсваше… ръководителят на “хасковската култура”!

И което бе “най-смешното”, че в издадения на английски език културен календар на Община Хасково за 2016 година липсваше… филмовият фестивал “Каунь фест”!

Ето къде трябва да отиде извън фестивалните протоколи на журито призът за най-смешен “филм” от живота!

Просто да си умреш от смях. И удивление.