Георги Караславов

Непрекъснато вали сняг. Под стряхата не може да се стои. Сивчо едва намира сухо място да се свие, пък и чичо Веселин, домакинът на къщата, постоянно го хока:
- Марш, Сивчо! Ще изцапаш стената!
Сивчо реши да се подслони под ниския навес до курника. Кокошките го бяха заели вече, но малко място щеше да се намери за него. Кокошките не го посрещнаха добре; разкрякаха се, развикаха се, започнаха да го пъдят:
- Ко-ко-ко! Махай се, проклетнико!
Петелът, който беше задрямал на един крак и сънуваше цяла кофа просо, подскочи страхливо и се сопна:
- Тюю, не можеш място да си намериш от това куче!
- Неблагодарници! - изръмжа Сивчо. - Ако не съм аз, някоя сутрин чичо Велин ще ви събере перушината…
- Та ти ли ни пазиш, мързеливецо? - отвърна петелът. - Цяла нощ спиш като заклан, на ухото ти да изкукуригам, пак няма да се събудиш.
- Ами ти какво вършиш, глупчо? - ядоса се кучето.
- Аз ли? - напери се петелът. - Аз будя хората. Без мене и ти щеше да се излежаваш до обяд.
- И без петли се съмва! - рече ядосан Сивчо и се сви на топло.

*
През нощта небето се изясни, снегът замръзна, страшен студ скова всичко. Кокошките се сгушиха в курника. До външните пречки се беше свил петелът, потънал в сладък сън.
Само Сивчо не спеше. Лисича миризма дразнеше обонянието му и не му даваше покой. Дали да скочи и да прогони тази твар? Или да почака, та да й посъдере кожухчето? Той се готвеше да скочи вече, когато изведнъж си спомни лошите думи на петела.
- Петелът да я прогони! - реши Сивчо. - Нека им пооскубе перушината, та друг път да знаят какво съм.
Чу той как лисицата обиколи курника, чу тревожния писък на петела и отчаяния вик на кокошките, но не трепна.
- Ха така! Ха така! - злорадстваше той.
Но чичо Велин изскочи с една тояга.
- Ху-ху-ху! Сивчо, дръж! - насъска го той. Но Сивчо пак не се помръдна. Лисицата се метна ловко през оградата и се изгуби в широкото поле. Чичо Велин огледа кокошарника и надзърна под навеса да провери дали някоя от кокошките не е останала там.
- Ех ти, юнако! - рече той, като видя Сивча и преди кучето да се усети, тоягата го премери два пъти от главата до опашката. - Това ти се пада, мързеливецо!… Лисицата се навряла под носа му, а той спи като пиян!…
Чичо Велин се прибра вкъщи, а Сивчо, с разкъсано ухо и посинял гръб, цяла нощ скимтя и зъзна до оградата…

*
Чак на другия ден следобяд Сивчо се прибра под навеса. Кокошките се свиха страхливо в един ъгъл, само петелът не се помръдна. Но сега той имаше много отчаян и омърлушен вид. Гребенът му беше разкъсан, а на опашката си нямаше нито едно перо. Колкото и да го болеше ухото, Сивчо изскимтя от радост, като го видя в този вид.
- Е, как си, приятелю? - рече той.
- А ти как си? - отвърна петелът.
- Пооскубаха ти перушината, а?
- А на тебе изправиха гърбината, нали?
Една ярка ги прекъсна:
- Пак глупав спор! Пак безполезна гордост! И защо? Под навеса за всички ще се намери място, стига да има малко съгласие… Ех, вие и двамата сте глупци! Кучето си мисли, че без него селото ще запустее. Петелът пък смята, че без кукуригането му няма да се съмне… И какво става? Хищните ни врагове само чакат да сме скарани, за да ни ловят по-лесно.
Кучето и петелът мълчаха засрамени и не смееха да се погледнат.