СУКНАРОВ
Нявга си - доста отдавна - бях му учител. След като свърши, стана някакъв чиновник, и не съвсем малък. По едно време беше и отговорен редактор на един столичен вестник. Кога го срещнех - и то твърде рядко - той само понякога ме поздравяваше. Бях го вече забравил.
Преди 3-4 деня той ме настигна в Търговската улица и, като никога, ме заприказа най-фамилиарно, клатейки глава:
- Лошо отива!
- Кое, г-н Сукнаров? - запитах учуден и вперих в него очи.
- Лошо, Ви казвам, много лошо…
След малко, като промени тон, продължи:
- Нещастен човек съм аз, г-н учителю: детенцето ми е зле болно…бързам за лекове…
И, за да ме увери, извади от джеба си една рецепта.
- От що е болно детенцето? - питам смутено и състрадателно.
- От дизентерия! Става вече два месеца и не може да спре. Па и детенцето каквото вземе, все го повръща. Изстъргаха му се червата. Преди 3-4 месеца ми умряха други две деца… от скарлатина.
И Сукнаров наведе тъжно глава. Само не заплака.
Вгледах се в него: дребно, сухо, мургаво човече; яка, вратовръзка, шапка - смачкани, пожълтели, редингот изтъркан, позеленял и с два пръста кир до врата; обуща - скъсани, изкривени и неваксани със седмици; пръсти сухи, пожълтели от тютюн. Жив да го оплачеш.
- А как бе, джанъм, лекар не викахте ли? - пак запитах настойчиво.
- Как не, как не?… Не един, не двама! - и Сукнаров ми начете имената на най-добрите. - Никой нищо не помогна. Пари с шепи пръснах. Пак кой гледа парите? Ами децата да бяха живи. Поне сега това, най-малкото, последнята наша надежда, Господ да запазеше, да го отървяхме от грозните нокти на немилостивата смърт…
- Свикайте консулт! Бързайте, бързайте! Дано се спаси детенцето!
Окаях нещастния баща. Само който не е изгубвал чеда, той не знае колко е мило, колко боли на сърцето. Недейте нарича това егоизъм. Ох, малцина са тия щастливи родители, които тоя огън не е изгарял.
Разделихме се. Пожелах Сукнарову всяко добро, кураж и на Бога упование.
Като се люшкаше, той бързо се изгуби из множеството.
Не излизаше из ума ми тоя нещастник.
Днес по обяд, като излизам от гимназията, Сукнаров пак ме настигна запъхтян. Та и бащината му къща е наблизо тука.
Вгледах се в него, дано чуя някоя блага вест. И той прибърза, па ми заговори:
- Свърши се!… То и личеше си, че няма да го бъде. Скъсаха му се червата от лекове. И лекарите не можаха да познаят болката. Най-после се обърна на менингит. Много се борихме да го отървем, ала не можа… Язък, язък!… Горкото детенце, колко мъки изтегли! Като го гледахме, сърцето ни се късаше. Колко пък сълзи проля горката му майка!… Много ме е страх - ще си повреди ли здравето, или ума.
И на мене къщата ми се види мрачна - не ми се иска да си вървя у дома. Сега отивам да диря свещеника от черкова „Св. София”. Погребението ще стане в 3 часа следобед…
Какво да говориш на един нещастен баща, който вътре в 3-4 месеца е изгубил три дечица, три ангелчета? Боже Господи, колко безсънни нощи прекарани, колко грижи и разноски!…
Какви думи мога го раздума? - Аз поне не можах да ги намеря.
Тръгнахме и двама заедно. Помъчих се, доколкото можах, да поутеша нещастника.
Той няколко пъти изтри с мръсната си кърпа потно чело, като сегиз-тогиз изпъшкваше болно.
Тъжни и умислени приближавахме към дома.
- Знаете ли какво, г-н учителю - заговори на друг тон Сукнаров - заемете ми 35-40 лева… за погребението.
Като влизахме в двора, аз сконфузен посочих Сукнарову дюлгерите, които поправяха там изгнилия стобор, що допреди 3-4 дена бурята го бе съборила, - и най-чистосърдечно му признах, че за сега в минутата, па и в края на месеца, пари нямам и много съжалявам за това, но ще гледам да му помогна.
Говорех му самата истина.
- Най-убедително ви моля! - повтаряше Сукнаров. - Парите довечера ще ви донеса.
Един дюлгерин прекъсна разговора ни. Той настоя да се вземе още сега някакъв материал, защото той и другарите му се размайвали. Работата бе пазарена изцяло.
Сукнаров си отиде тъжен, пак аз и дюлгерите отидохме да пазаруваме.
Бързо се върнах у дома. Не ме сдържаше: един вътрешен глас ме изобличаваше, че аз не бях изпълнил един дълг спрямо един баща, още повече, когато той беше мой ученик.
Веднага заех от един приятел пари и припнах у Сукнарова - едно, да занеса парите, и, друго, да кажа 2-3 утешителни думи на опечалените родители.
Часът беше вече два.
Приближих до къщата. В улицата - тихо. Влизам в двора, и там същото. Само две дечица, като изхвръкнали из кафез птиченца, припкаха и весело чуруликаха със своите пискливи гласенца на пролетното слънце. Един мъж бързо излезе из една стая и се втурна в един комшулук… Аз пък очаквах да видя народ, глъчка, погребална кола, свещеник, плачове… Почудих се. Да не съм криво разбрал или пък погребението да е станало вчера? Може да се бе объркал слисаният баща.
Докато тъй се бъхтех с ума си, пресрещна ме една млада, симпатична жена.
- Извинявайте, госпожо - смънках аз - диря г-н Сукнарова. Мисля, че тук живее…
- Да, тук!
- Вие сте негова госпожа, нали?
- Да!
- Госпожо, Бог да ви утеши!… Голямо нещастие ви е сполетяло…
Жената ме смаяно загледа.
- Госпожо - продължих аз - две дечица ви умрели преди 3-4 месеца, а вчера - и най-малкото, последното…
Сега пък жената ме подозрително загледа.
Най-после тя тури край на недоразумението ми, като иронично издума:
- Господине, ние нямаме и не сме имали никога деца!
- Ами тия там? - попитах.
- Те са на девера ми - издума жената, па бързо си влезе вкъщи.
Аз сконфузен си излязох с тежки мисли в глава…
сп. „Художествена култура”, кн. 8, октомври 1910 г.
