ЕСЕННИ МИНЗУХАРИ
Из книгата „Мигове от вечност”
Защо се случи това? Това не е ли закона на скръбното очарование, което се роди тогаз? Ние се срещнахме тъкмо тогава, когато всичко се разделяше: полето - със своята трева, гората - със своите листа, небето - със своята ведрина и блясък.
Есента, която незабелязано подавя сърцето с въздишка, и погледа премрежва с умора, беше се настанила във всяко избрано кътче, където толкоз силно влечаха стъпките на безлюдието и тъжната прелест на оголелия лес.
Там всичко изглеждаше развенчано и напуснато. Явно личеше горестта на посърналата природа, а във въздуха се чувствуваше скръбната пауза след прозвучалата музика на преминалото лято.
От едни дървеса листата до последни се бяха оронили и нападали по земята, опалена от люта слана; на други - те стояха запазени но неподвижни, корави и странно червени като запалени сърца, които свидетелствуваха за тъжната повест на тяхната мимолетна смърт.
Тъкмо на това място, зад подобна една ела, прилична на обхваната от огнен пламък, преминахме бързия горски поток, пенест и ромонлив.
На равнината, отсам до самия негов бряг, бяха нацъфнали едри есенни минзухари. Сините им цветове, скромни и рядко пръснати по възвишението и падината на откритото прибрежие, дето се виждаше оцеляла тук-там зелена, но все пак посърнала трева, силно примамваха очите, жадни за пресни и ярки шарове.
Тя набра от тях и ми подаде. Това беше след дългите мълчаливи стъпки, след печалните погледи и мечтателно наведените глави, с каквито се минава под обезлистените ветви на оголелия лес.
Но защо се случи така? Защо денят на нашата среща съвпадна с времето на печалната раздяла на вековния лес от своите листа, на гнездата от своите птички, на поляните от своите благоуханни цветове, на небето от чистата синина, на въздуха от родните му звукове? Есенните минзухари - мечтите на закъснялата есен, бяха единствените цветове останали тогаз да напомнят онова, което си отива тъй бърже от живота.
Техният син цвят - символ на надеждата - се явяваше като нея самата в последния момент на скръбното умиране на примамливото и прекрасното. Те бяха като най-съкровените думи, останали недоизречени, и като най-нежната песен, забравена да се изпее.
Последните цветове на смирената и замислена есен, които родиха тогава първите страдания в моята душа…
сп. „Модерно изкуство”, г. I., 01.01.1923 г. кн. I.
