Георги Н. Киров

2 октомври 1916 г. - 2 октомври 2016 г. 100 години от героичната гибел на най-обичания български поет Димчо Дебелянов. И може би - най-европейският. И може би - най-общочовешкият. И може би - най-съвременният.

Доказателства? Колкото щете. Още през 1910 г., когато във вестник „Таймс” е публикувана статия за изумителен български поет, който спи по градинките на София, няма издадена стихосбирка и го знаят почти всички, интересуващи се от поезия и всички, дето му завиждат за невероятния талант да облича стиховете си с вечните думи на родния език, така че да могат да го разберат и да му възхитят ценители на поезията от Ванкувър до Аляска.

Тогава избухва международен скандал, злепоставящ България като страна, която не цени талантите си. Този скандал е потушен с изваждането на бял свят на никому неизвестния днес Рафаил Тошкин, набеден за герой на споменатата статия (а той е имал издадена стихосбирка и никак не е изумителен като поет дори по тогавашните критерии за добра поезия).

А на 2 октомври, когато ирландски войник убива Димчо Дебелянов, се случват още някои странни неща. Първоначално военните обявяват 3 октомври за датата на кончината на поета. Всъщност тогава е положен ковчегът на Дебелянов в двора на църквата „Успение Богородично” в гръцкия град Демир Хисар (днес Сидерокастро). А така се казва черквата, съградена през 1817 г. в родната му Копривщица.

На 8 октомври германският офицер Курт Хенкел от дислоцираната до 22 пехотен полк 208-а германска дивизия пише писмо до близките си, което и днес се пази в музея в родното му градче. В това писмо той споменава за убийството на никому неизвестния според българските мегаломани Димчо Дебелянов, като поета, който чете Ницше. (томчето „Тъй рече Заратустра” (Also sprach Zaratustra) и днес се пази в музея в Копривщица).

Малко по-късно се разпространява легендата за нотата, която командването на Антантата изпраща до българския генерален щаб. Според нея българите са обвинени, че не са запазили живота на Димчо Дебелянов. (Тази нота се приписва на тези, които всъщност са убили поета).

Странностите продължават. През 1920 г. четирима от другарите на Дебелянов издават посмъртната му стихосбирка. За кой от българските поети може да се каже, че е направено подобно нещо. Аз поне не зная такъв случай.

През 1931 г. костите на убития поет са пренесени от Гърция в родната му Копривщица, нещо което няма прецедент в българската история.

Така стигаме до последното от доказателствата за безсмъртието на един поет.

2007 г. В България се чества 120 годишнината от рождението на Димчо Дебелянов. А във Вашингтон, столицата на САЩ, се отбелязва през целия месец май, с поредица от културни събития, 50 годишнината от създаването на Европейския съюз.

На огромни пана и билбордове край автобусните спирки и станциите на метрото са изписани на родните им езици и в превод на английски стихотворенията на по трима поети от всяка от 27-те тогавашни страни-членки на ЕС.

От България са представени Яворов и Николай Лилиев с по три стихотворения и Димчо Дебелянов с емблематичната му „Черна песен”, преведена от професор Ричард Темпест.

На 22 май се провежда голям рецитал на представените из града европейски поети.

Чудото обаче се случва месец по-късно, когато в интернет, тази най-голяма съвременна световна книжарница, са публикувани коментарите на ценители на поезията от цял свят. И в тях „Черна песен” е обявено за най-силното европейско стихотворение от представените във Вашингтон. А в САЩ Дебелянов е сравняван с Едгар По.

Много по-рано поетът е определян в Русия като българския Есенин. А още докато е бил жив са го наричали българския Верлен.

Каква честита съдба за поет! И 100 години след смъртта ти да те преследва славата на поет, който мери ръст с най-великите световни събратя по съдба.

А в България това се премълчава. Още приживе неизвестни драскачи от жълтата преса обявяват Димчо Дебелянов за световно неизвестен дори сред пиячите на бира в столичните кафенета.

И този етикет му е лепнат така, както само завистта може да го залепи. За да продължи да го следва вече 100 години, въпреки героичната му гибел на фронта през 1916 г.

България може само да се гордее с поет, за който държавата не си е мръднала пръста, за да изтъкне световната значимост на българския поетичен талант.

21 септември 2016 г., гр. София