СУША
СУША
От болка чак ми иде да извикам,
солена пот в устата загорча.
С прегърбена от работа мотика
огромни буци чукам и мълча.
В гореща примка стегната земята,
задушена под слънцето лежи.
Ни капка дъжд и само тишината
обесена над нивата тежи.
Като сачми потракват семената
във сухата уста на угарта,
на дълги броеници във браздата
повехнали притихват в утринта.
Очи не вдигам, няма дар отгоре,
Илинден уж, а де го тоя знак?
Да закълби и облак да пришпори,
да тресне гръм във стария клонак.
Да плъзне по невидимите вени,
към клетките на трудната земя
и черното да лумне във зелено,
да люшнат гриви жадните нивя.
На хоризонта огнената кърпа
раздиплена във залеза кърви.
И тежък ден, от сушата раздърпан,
през буците към своя край върви.
РЕКВИЕМ ЗА ТАТИ
Баща ми не признаваше поеми,
ни розовите думи с колелца.
Когато разговаряше със мене,
ме гледаше със каменно лице.
И сякаш бе орисан да се труди,
денят му се изнизваше по план.
Със сигурност ни смяташе за луди
във дънките с широкия колан.
Избягваше безсмислени скандали,
не стреляше по чуждия адрес.
В очите му прозираха кристали
на истина, достойнство и на чест.
Иконата с домашната ракия
целуваше във кухненския храм.
Животът му не беше вересия
и вярваше, че хлябът е голям.
Когато Бог дойде и му напомни,
че столът му е горе отреден,
краката ми тежаха като стомни
и винаги ще помня този ден.
Тогаз разбрах - в неписана поема,
диктувана в среднощен рецитал,
куршумите, изстреляни по мене,
с гърдите си баща ми ги е спрял.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Далеч от грим и столични капризи,
и стълби за атаките нагоре,
надяна бяла, поетична риза,
в едно градче сред равното Загоре.
И твоя корен с буйните си жили,
във мека пръст се вряза като ножа.
Дали оттам не са ония сили,
които и насъне те тревожат?
Преливат като бухнало шампанско,
на мислите среднощните кристали,
в една открита изповед чирпанска,
проблясват остри стихове-кинжали.
Тогава другаруваш със звездите -
с цигарата и празната си чаша…
И колко сълзи глътнаха очите,
защото сам наистина е страшно!
Но пак, когато в утрото те близва,
на слънцето запаленият скиптър,
далеч от грим, суетност и капризи,
в градчето ти си нашия Димитър.
КАМЕНОДЕЛЕЦ
Наведен над пъстрата мраморна черга,
напук на жестокия слънчев камшик
той бие и скритите сили във него
рисуват с железния остър език.
Страхотна е тази невидима схватка,
а камъкът проснат отдолу искри,
подобно ранено животно се мята
и чупи длета като клечки кибрит.
Полека над сивата, грапава кожа
изплуват и девствени, меки черти.
Замирам пред тяхната прелест, о, Боже!
А той като в транс със чука се върти.
Дали се опива от свойта победа,
та ето го - спира за миг запъхтян?
С око като бисер чешмата го гледа
и първа целува горещата длан.
КЛЕТВА
Блестели в небесното блюдо звездите -
огромни елмази във тъмната нощ.
В Зографската соба чирпански комити
целунали клетвено хладния нож.
Те зърнали сякаш за миг свободата
с очите на Дякона, слязла в Чирпан.
Притискали потни ръцете камата
и жаждали мъст, и прегаряли в срам.
Че вместо османски глави до насита
да падат под техния остър замах,
отколе до топли огнища прикрити
те ставали жертва на робския страх.
Завинаги тежката черга на мрака
разкъсал Апостола в малкия храм.
Пет века свещената клетва очаквал,
окъпан в надежди припламнал Чирпан.
НАЧАЛО
Приятели, заклети чирпанлии,
градчето ни е мъртва молекула.
Останаха ни постните филии
и скъсаните дядови цървули.
От четвърт век притропваме бастуна,
комините престанаха да пушат.
И чакаме небето да целуне
ръка, която себе си не слуша.
А камо ли навътре да надникне
на истината гола във душата,
самите я накарахме да свикне
със новите доилни агрегати.
Които ни оставиха без сили,
без пъпна връв, без млади колесници.
Животът е един, не искам милост,
но моята гръб не е за репетиции.
Приятели, в екрана на очите,
в онази чиста мозъчна централа
не ще помогнат никакви молитви,
не стъпим ли на своето начало.
НА ЧЕТИРИ ОЧИ
Поканих моя град на маса,
реших да бъда откровен.
Кандилото с иконостаса
поставих точно срещу мен.
Направо му взривих очите
и между чашите с димят
съвсем директно го попитах -
кажи ми как се чувстваш, брат?
Защо напъпили филизи
не виждам в твоята снага
и вътре в дрипавата риза
събираш твоята снага?
Нали от тебе трупах сили
и ти ми даваше кураж.
От никого не просех милост,
защото бяхме екипаж.
Защо сега мълчиш и сричаш,
нима си толкоз унизен?
Ти знаеш колко те обичам,
бъди със мене откровен!
Аз знам, че думите не стигат,
затуй те моля, поплачи!
Хвърли в солената верига
това, което ти горчи!
Разкъсай тежката завеса,
пусни го оня силен дух!
Нали за него те харесах -
сега съм целият във слух.
Във теб е залъкът и хляба,
а ти самият си тротил,
изправяй се и ако трябва
пали чирпанския фитил!
