МОСТЪТ
Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”
“Беленският мост потвърди моите съмнения. Повече
от постройките от времето на турското владичество,
не са от други, а от българските майстори из
македонските, тракийските и мизийските краища,
които по чудесен начин продължават великите
технически традиции на прочутите византийски
майстори от времето на Юстиниян.”
Феликс Каниц - 1872 г.
Дарбата е едно от най-важните качества на човека. Може някой да е завършил и пет университета, но ако си няма дарба за нещо, успехите му ще бъдат половинчати, а понякога - и никакви. А онзи, който “е близнат от Господа”, бързо и с лекота преуспява. А когато дарбата е съчетана с амбиция и воля, както най-често става, тогава постиженията са изключителни.
Такъв е случаят със самоукия строителен майстор Никола Иванов Фичоолу, известен още като Уста Кольо Фичето.
Кольо Фичето е роден през 1800 година в Дряново. Още като малък загубва баща си, което го заставило сам да се грижи за прехраната си. А на възрастта, когато децата ходят на училище или безгрижно играят, той станал чирак при дюлгерския майстор Досю от Трявна. И тръгнал с неговата чета по строителните обекти в околните села и градове…
Възлагали му най-простата работа - да копае темели или да бърка вар и пясък. Напускал майка си и родното Дряново по Гергьовден и се завръщал след Димитровден, а понякога , когато работата налагала, чак за Коледа. Заплащането на дюлгерските чираци било нищо и никакво, но въпреки това, той успявал да донесе в къщи по някой грош на майка си. Бил е пестелив - не пушел, не пиел.
Когато станал двайсетгодишен, той напуснал четата на майстор Досю и постъпил при първомайстор Никола Троянов от Брацигово. С неговата чета той предприел по-дълги пътувания - до Одрин и други Тракийски селища. А през 1822 година стигнал чак до Цариград.
По пътя за турската столица дюлгерската чета пресякла река Еркене при гр. Баба ески. (Тази река станала граница по-късно между България и Турската империя след Балканската война от 1812 - 1813!!!!). И тук той видял един забележителен каменен мост, построен преди това от българския майстор Павле. Нормално е човек да премине по този мост и да замине по пътя си, защото той служел за това.
Но Кольо Фичето не минал и заминал, а дълго го разглеждал от всички страни, за да разбере тайната му. Например, как темелите му са стъпили във водата, на какво разстояние са колоните му една от друга, за да не пречат за бързото оттичане на водата, когато реката придойде пролетно време, как са направени сводовете, заоблени, а не шилести, за да поддържат тежестта на пътя отгоре и други такива подробности, които само едно дюлгерско око забелязва. А Кольо Фичето имал такова око, което не само гледало, а и виждало.
След Еркене, Брациговската чета на Никола Троянов пристигнала в Цариград. Настанила се в Хамбаря, една дълга двуетажна сграда в центъра на столицата, където работели около 500 български терзии, които шиели дрехи за турската войска.
При тях се настанили и дюлгерите на Троянов, който наел ремонта на някакъв стар султански сарай. Пребиваването на Кольо Фичето в Стамбул му дало възможност да изучи сградата на двореца Долма бахче, други представителни и модерни сгради, както и дългият мост Каракьой, който пресичал Златния рог и свързвал стария Стамбул с новия европейски квартал Пара.
Изучил и някои от джамиите, минаретата, които сякаш подпирали небето над столицата. Особено внимание обърнал на “Света София”, която някога била християнска църква, построена от великия император Константин.
Тя го пленила не само с мащабите си, а повече с начина на изграждане. Тук той разбрал как древните майстори са успели да преодолеят гравитацията чрез сводовете и отвеждащите сили. И макар да бил още чирак, той имал очи и ум на майстор, които прониквали в тайните на строителството.
Брациговската бригада на Троянов работела без почивни дни. “Ще почивате у дома, през зимата, а сега ще печелите!”, им казвал той. Но въпреки това на двете недели им давал по малко почивка, да отидат на баня и да се изперат. В тези почивни дни Кольо Фичето отскачал до европейския квартал, за да наблюдава и изучава модерното строителство.
И това, което виждал там, като че ли повече му харесвало, отколкото сградите на стария Стамбул. И си мислел, че един ден, когато България стане свободна и независима, трябва да бъде преизградена с такива европейски сгради, а не с двукатни къщурки, както сега. Гледал и мечтаел, защото освен голям реалист, той бил и голям мечтател.
На следващата 1823 г. гурбетът му продължил със същия майстор Троянов в Тракия. Вече бил 23-годишен, мъж за женене, на когото нищо мъжко не му е чуждо. Започнал да заглежда момите и да си мисли разни работи. В Брацигово срещнал една хубавица, която му уловила окото.
Тя се казвала Аница и била дъщеря на един майстор от неговата чета. И тя го забелязала, но нищо повече не се случило, защото докато той се накани да я издебне и да отпие вода от менците й, четата напуснала Брацигово. Запиляла се някъде на изток, към морето, защото в момента там имало работа. Но той се надявал, че през зимата ще дойде в Брацигово и ще поиска ръката й.
Но зимата дошла и отминала без той да сколаса да отиде в Брацигово. Тогава решил да отложи въпроса за следващата зима, като през лятото подскаже на баща и своите намерения. Но през другата 1824 г. в Дряново станало нещо неочаквано, което объркало плановете му.
Някакъв дряновски овчар пуснал слуха, че от Търново идела турска войска, която набирала мъже християни за армията. Това не са еничари, за каквито се вземали малки момчета, а се вземали неженени мъже, които придружавали армията като коняри, каруцари, готвачи, слуги и др. този слух принудил дряновските ергени за седмица да минат под венчило. Отворила се работа на поп Тодор, който извършвал по няколко венчавки на ден.
Кольо Фичето, който ненавиждал турците отдън душа и не искал да смени калпака си с фес, решил да се спаси по същия начин. Една съседка, приятелка на майка му, му препоръчала Марина, която била сираче като него, но пъргава и работлива. Майка му я познавала и била съгласна.
Но Кольо Фичето решил, че първо трябва да отскочи до Брацигово, защото Аница била на сърцето му. Облякъл новите си дрехи и потеглил през Балкана за родопското село. Но когато стигнал там, научил тъжната вест, че Аница била току-що сгодена и скоро ще й бъде сватбата. Това го отчаяло, той се върнал в Дряново и се венчал с Марина.
Меденият му месец траял само една седмица, след което той нарамил торбичката с инструментите си и заминал на гурбет, защото освен майка си, вече трябвало да храни и невестата си. А когато след Димитровден се завърнал в Дряново, заварил и първата си рожба -
момче, кръстено на баща му Иван. (Този Иван порасъл и след 35 години, в 1860 г., имал син, кръстен също тъй Иван, който за разлика от неграмотния си дядо бил учен - завършил Роберт колеж в Цариград и генералщабна академия в Торино, Италия. А през Балканската война 1912-13 г. бил началник щаб на Действаща армия. По-късно внукът генерал Иван Фичев станал и редовен член на Българската академия на науките (БАН)…
Днес едно висше образование се завършва за 4-5 години, след което се придобива квалификация, която позволява да се заеме отговорна длъжност. Кольо Фичето чиракувал почти 20 години без да стане калфа и без да има право да ръководи строеж. Майсторите, при които чиракувал, били много доволни от работата му, но никой не померил да го повишава.
Вече не му възлагали да копае дупки за темелите, нито да бърка вар и пясък, но заплатата му била чирашка, а не калфенска, разликата между които била съществена. А вече трябвало да издържа не само майка си и невестата, а и сина си. Затова през пролетта на 1830 г. той не заминал на гурбет, а останал в Дряново, за да направи самостоятелно каменен мост на Байов яз и да бъде признат за калфа от Дряновските дюлгери.
Първо направил макет от восък и го показал на Дряновските еснафи, които го харесали и благословили. Мостът, разбира се, не бил голям, само с един свод, но той познавал реката и знаел, че пролетно време тя побеснявала и рушала всичко, което срещала по пътя си. Затова отворът трябвало да бъде широк, което означавало, че и сводът над него трябва да бъде необичайно голям.
Първоначално смятал този свод да бъде заоблен, какъвто го показал на макета си, но при строежа се оказало, че няма да издържи на гравитацията, затова го изшилил нагоре, с което се получила гърбица в центъра. Такива гърбави мостове имало много в Родопите. Те не били красиви, нито удобни за преминаващите коли, но от друга страна били много сигурни. Затова Кольо Фичето предпочел сигурността пред красотата.
Мостът бил завършен в средата на лятото и улеснил преминаването на дряновци през реката на Байов яз. А дюлгерският еснаф в Дряново веднага признал Кольо Фичето за калфа.
Тогава тридесетгодишния калфа решил да напусне родното си село и да се пресели в Търново. През есента на 1830 г. той натоварил семейството си на една кола и потеглил към старата българска столица. Там се настанил в къща под наем в Патрик махала. И скоро открил работилница за дюлгерски услуги - врати, прозорци и пр.
А чрез тази работилница се свързал и с богатия Велчо Атанасов Джамджията, който единствен в Търново, а може би и в цяла България, внасял стъкла за прозорци. И не само се свързал с него, а скоро станали и много близки. Велчо му давал стъкла на вересия, които Фичето изплащал, след като ги вложи и продаде прозорците.
Дюкянът на Велчо бил на Баждарлъка, където се намирала и голямата му къща. Фичето минавал през дюкяна всеки ден и вземал каквото му трябва. През тези години Велчо Джамджията открил българско училище в собствения си дом за своите и комшийските деца. Учител станал Денко Куция от Дряново, приятел на Кольо Фичето. А когато големият му син Иван станал за училище, той го записал в училището на Джамджията, където обучението ставало на български език, а не на гръцки, както в другите търновски училища.
Тази близост на Кольо Фичето с богатия търговец дала възможност на последния да го посвети и привлече в своя заговор за освобождение от турско иго, Велчовата завера. В дома на Джамджията Фичето се запознал с капитан Георги Мамарчев от Котел, военен комендант по това време на гр. Силистра.
Този град бил задържан от русите до изплащане на контрибуциите от Турция на Русия за войната 1828 - 1829 г. Мамарчев го запознал с плана на бъдещото въстание на Велчовата завера, който план му се сторил твърде фантастичен и съмнителен.
Този план предвиждал търновските дюлгери и работници, около 2000 души, които работели по възстановяването на Варненската крепост, разрушена от Дибич Забалкански през 1918 г., да нападнат варненските казарми, да заграбят тамошното оръжие, с което да дойдат в Търново, да прокудят турците и да установят българска власт.
Фантастичен план, който можел да се роди само в главите на отчаяни родолюбци! Разбира се той не успял, защото било извършено предателство, ръководителите на заверата били заловени и обесени.
Кольо Фичето отървал кожата, защото не бил от ръководството на заверата и предателят не знаел неговото име, за да го съобщи на гръцкия владика, както направил с другите петима от заседанието в Къпиновския манастир.
Вече като калфа, Кольо Фичето постъпил в бригадата на майстор Иван Давдата, който по това време наел строежа на църквата “Св. Никола” в Търново. Но се случило, че се разболял и се залежал. Тогава той възложил строежа на калфата, който успял в срок да го завърши. Макар и болен, Давдата събрал търновските дюлгери първенци, завел ги на новата църква и им съобщил, че тя е изцяло работа на неговия калфа Кольо Фичето.
Дюлгерските първенци останали много доволни, а техният председател Дойко Митьов препасал “майсторската престилка” около кръста на дряновския калфа. От този момент дряновският дюлгерин станал Уста Кольо Фичето. Това се случило в 1836 г. , когато на Фичето се родила четвъртата рожба - пак момче, като първата. Оказало се, че Марина не била само пъргава и работна, а и плодовита.
От тази година започнал строителният възход на Уста Кольо Фичето, който продължил до края на живота му. През време на този възход той съградил църквите: “Св. Богородица”, “Св. Атанас”, “Св. Спас” и “Св. Цар Борис” в Търново; “Св. Никола” в Горна Оряховица, “Св. Димитър” в Лясковец, “Св. Троица” в Свищов, “Св. Богородица” в Килифаревския манастир, “Св. Никола” в Плачковския манастир, “Свети Константин и Елена” в Търново и др. той построил и Търновския конак, в който след Освобождението, заседавало Учредителното и първото велико народно събрание.
Негов е и покритият мост в Ловеч, мостът на р. Вит край Плевен, където е пленен Осман паша, както и строителният му шедьовър - мостът на р. Янтра до гр. Бяла. Огромно творчество, каквото само един гениален майстор и предприемчив човек може да сътвори.
През 1867 г. , когато Кольо Фичето бил вече на пенсионна възраст, според днешните закони, бил повикан в Русчук от тогавашния валия на Туна вилает - Мидхат паша. И го попитал може ли да построи каменен мост на р. Янтра до Бяла, за да завърши изгражданото по това време шосе от Русчук за София.
Майсторът му отговорил, че ще му даде окончателен отговор след две недели. Отишъл при Бяла и започнал да изследва реката, там където преценил, че трябва да бъде разположен бъдещият мост. Премерил ширината от бряг до бряг и дълбочината на реката и ги отбелязал на своя рабуш.
После се прибрал в Търново и направил макет от восък. В края на уговорения срок се явил при валията и му показал макета. На това показване присъствал целия щаб на Мидхат паша, начело с главния инженер на вилаета Людмил Гавронски, поляк по произход, който бил женен за търновка и преди две години станал много популярен със строежа на първата железница в България : Русчук - Варна.
Мидхат разгледал восъчния макет от всички страни, след което се обърнал към своите съветници за мнение.
- Първобитна и наивна работа, Ваше превъзходителство! - пръв се изказал главният инженер.
Другите съветници се измъкнали от категорично становище, като заявили, че не са специалисти и не разбират от мостове.
Тогава валията се обърнал към Кольо Фичето и го попитал колко ще му струва този мост.
- Седемстотин хиляди гроша! - отсякъл майсторът.
Главният инженер Гавронски се изсмял, защото преди това той изчислил, че мостът ще струва три милиона гроша.
- Да не бъркаш сумата, Фичоолу ефенди? - попитал Мидхат паша, на когото сумата също се видяла твърде малка.
- Не бъркам, паша ефенди. Сметката ми е точна! - отговорил Фичето, като показал рабуша си, на който била отбелязана тази сума.
- А можеш ли да построиш този мост, или само … ще се опиташ?
- Залагам главата си, паша ефенди. Ако не го построя, вземете я! - още по-категорично заявил майсторът.
- Не ми трябва главата ти, защото ти не си бунтовник! Трябва ми моста! Можеш или не можеш за тази…дребна сума?
- Мога! - отговорил Фичето.
- Тогава започвай! - отсякъл на свой ред валията, без да се съобразява със своя главен инженер. Той бил предприемчив управник и искал да направи Туна вилает образец в цялата Турска империя.
И Уста Кольо Фичето започнал… Мостът бил 276 м. дълъг, 9 метра широк, с 14 сводови отвора от по 9 метра ширина и с 5,40 метра дебелина на стълбовете… И го завършил в определения срок…
През 1872 г. унгарският художник и пътешественик Феликс Каниц бил за трети път в поробена България. Някои казват, че е бил австро-унгарски шпионин, изпратен на Балканите да разузнава какво е положението там, защото империята е имала намерение да спусне своите имперски пипала на юг и да завладее Балканите между Егейско и Черно море.
Дали това е вярно, сега няма никакво значение. По-важно е, че той се е запознал с Уста Кольо Фичето в с. Фидабей (дн. Велчево) до Килифарево и е написал в своята книга за него следното:
“Един от тях, който мълчаливо си пиеше кафето, макар да не се отличаваше от другите по балканджийското си облекло, ми се стори по-особен по стойката и изражението си. Беше с прав потур, пристегнат с широк и чист зелен пояс, бозовата му абичка поизтъркана, но хубаво скроена и обшита с гайтан, овчият му калпак беше сложен над кожените дисаги на рогозката. Русата му коса се възвиваше назад и откриваше високо и умно чело. Среден на ръст, як и деликатно сложен!”
Това е той - Уста Фичоолу, както го е описал унгарският пътешественик. В същата книга той е написал още: “Летният ден светлееше под синьото си небе. На път за Бяла, през ущелението на каменоломните по десния бряг на Янтра, ме възпря гледката на куп жени, които перяха на реката. Наведени, с високо вдигнати поли, те привлякоха ергенското ми око, но чудно големия мост, току пред нас, отвлече погледа ми от хубавата пикантна група и аз тръгнах да го оглеждам.
Как наистина, питах се, е било възможно мръсната и кална Янтра да бъде въоръжена с тоя мост от плътен соценки варовик?… Преди често се бях питал кой е строил многобройните мостове и други постройки на султаните от 16 и 17 век, като например заслужаващите учудване виадукти при Видин. Имаха ли османските завоеватели за строежите си свои инженери и архитекти, или по-късно бяха изгубили любовта си към изкуството и науката, че да използват само чужденци?”
След запознанството на Феликс Каниц с Уста Кольо Фичето в с. Фидабей, го попитал къде се е учил за майстор.
- На Байова ливада! - отвърнал именитият майстор.
- А къде е то, в коя страна? - смутено попитал пътешественикът.
- Ами че, из дряновската ми бащиния… - с хумор отговорил той.
Придружителят на големия майстор обяснил на любопитния пътешественик, че майстор Кольо Фичето е самоук.
- Самоук!? - възкликнал маджарският художник. - Че как е възможно това! Мостът при Бяла е творение на гений…
……………………….
Днес, след почти 150 години от построяването на този знаменит мост, той още стои непоклатимо над мътната и кална Янтра. И вероятно ще стои там още векове, белег за дарбата на един самоук строител и за таланта на един поробен народ…
