Живодар Душков

При работа с документи в Български исторически архив (по-нататък: БИА) открих два ръкописа на Добри Немиров. Те са съхранени във фонда на Жорж Нурижан.

В годините между двете световни войни Нурижан е известен на представителите на българската културна общественост, а впоследствие за дълго време делото му е покрито с булото на забвението. Неслучайно публикация за него озаглавих „Жорж Нурижан - едно забравено име” (1). Преди написването й отпечатах няколко вестникарски статии, чрез които исках да популяризирам името на този творец - журналист, публицист, писател, оратор (2). Напоследък то се появи във връзка с някои краеведчески публикации (3) или покрай факта, че нерегламентирано се продават негови документи (4).

Основа на настоящите кратки биографични бележки са предимно текстове с автобиографични елементи, съхранявани в БИА (5), както и статии и спомени от сборника, издаден през 1943 година по повод чествана годишнина на Нурижан (6).

Жорж Нурижан (Djorgio Nurigian) е син на Нур-ел-Джихан и Елетра Бандетини. Роден е на 23 септември 1892 г. в град Ливорно (Италия). Когато семейството идва в България, живее в различни градове (Силистра, Пловдив, Нова Загора и др.). През 1911 година Жорж завършва мъжката гимназия в Стара Загора. След това продължава образованието си в специалността „Право” в Римския университет. Преподава италиански език в Морската академия в италианската столица. След Първата световна война се връща в България като секретар по печата в легацията на Италия (1919-1929). Едновременно с това е професор по италиански език в Свободния университет в София (от 1928 до 1936 г.). Става съосновател на Съюза на чуждестранните кореспонденти (журналисти) и публицисти в България (1923), чийто председател е Валтер Колинс, а Жорж Нурижан - негов заместник. Печатен съюзен орган е в. „Светоглас”.

Още от ученическите и студентските си години Нурижан започва заниманията си с журналистическа дейност (със съученици издават сп. „Люцифер” и в. „Изгрев”, а с колеги в университета в Рим - сп. „Il Progresso” [„Напредък"]). В следващите десетилетия сътрудничи на „Adriatico”, „Gazzetta de lie puglie”, „Corriere”, „Echi e cammerti”, „Humanitas”, „Idea nazionale”, „Impero”, „Picollo” и др., „Дневник”, „Зора”, „Кооперативна България”, „Литературен глас”, „Слово” и т.н. Жорж Нурижан е автор на повече от 5000 статии. (През 1930 година подбира статиите си, пръснати в италиански медии, и ги издава в самостоятелна книга - „Dieci anni divita bulgara (1920-1930)” / „Десет години от българския живот”).

Многобройни са и книгите му, които могат да бъдат групирани така: книги, свързани с италианската история, литература, култура и пр. („Италианското обединение и неговите герои”, „Създателите на италианската държава. Макиавели - Кавур - Криспи - Мацини - Гарибалди - Мусолини”, „Рим през вековете”, „Галилео Галилей”, „Творци на италиянския дух” и др.); книги с българска тематика („Glorie bulgare” / „Глорие булгаре”, „Българското племе в десет образа”, „Миражът на славяните”, „България през утрешния ден”, „Българските критици”, „Великата мъченица българската майка” и др.); книги, разглеждащи т.нар. „македонски въпрос” („La Macedonia rel pensiero italiano”, „Македонската трагедия, гледана от Рим”).

През 1921 година, по покана на Националния комитет на Съюза на македонските братства Жорж Нурижан заедно с Пол Жантизон и Колинс провеждат анкета по българо-сръбската граница за издевателствата над българите. Чрез в. „Idea nationale” резултатите от нея стават достояние на европейската общност. През ноември 1944 г. Ж. Нурижан е съучредител на организацията „Общество за култура и изкуство”, чиито цели са да подпомогне България при излизането й от международна изолация.

След 1954 година (7) Нурижан напуска България и се установява в родната си Италия. Тук е известен с името Джорджо Нуриджани. Заради цялостната си богата литературна дейност през 1980-а е предложен за Нобелова награда. Почива година преди да отбележи своята 90-годишнина.

Биографичните бележки за Ж. Нурижан всъщност са необходими, за да се разбере, че в продължение на десетилетия той свързва живота си с България (1); установява ползотворни контакти с български писатели, поети, художници, артисти и др. (2); занимава се с активна журналистическа дейност (3), вследствие на което натрупаният архивен материал е и разнообразен, и обемен - 971 документа от периода 1914-1952 г. Напълно обяснимо е, че сред тях са запазени и материали, носещи подписа на Добри Немиров.

Ако донякъде е обяснимо, че съвременникът ни не знае почти нищо за Ж. Нурижан, то поне за мене представляват изненада заглавия и твърдения от рода на: „Добри Немиров - непознатия” на Павел Стефанов (8), „Позабравеният Добри Немиров” (9), „Добри Немиров - забравеният председател на Съюза на българските писатели” на Здравка Ракова (10), „Кой е Добри Немиров?” (11), „Един позабравен писател-реалист” на Николай Дончев (12), „пренебрегнат”, „непризнат”, „недооценен” (Владимир Игнатов) (13).

Добри Харалампиев Зарафов (известен главно с псевдонима си Добри Немиров) е роден на 3 (16) февруари 1882 г. в Тутракан (14). Родителите му Варвара и Харалампи Зарафови се преместват първоначално в Русе (до 1905 година) (15), а след това - в София. Тъй като е прекарал детството си в Русе и точно тук Евгения Димитрова - негова леля, го насърчава не само да обича литературата, изобразителното и театралното изкуство, но и да направи своите първи опити в писането (16), се приема, че Русе е негово родно място.

На къщата, намираща се на ъгъла на днешните русенски улици „Добри Немиров” и „Пенчо Славейков”, е поставена паметна плоча, сочеща, че на това място се намирал… родният дом на писателя. (Впрочем в края на юни-началото на юли 2016 г. къщата бе разрушена!?). Също и в някои биографични справки (по-стари и по-нови) град Русе е посочен като месторождение на Д. Немиров (17).

Първите си публикации юношата прави в Русе (1902), но столицата е градът, който го окрилява и му дава възможност да се превърне в истински творец. Печата във „Везни”, „Демократически преглед”, „Съвременна илюстрация”, „Учителска мисъл” и т.н., издава сборниците „Разкази” (1912), „Нови дни” (1916) и „Разкази на редника” (1917), повестите „Кошмар” (1919), „Дялба” (1922), „Бедния Лука” (1923), „Човекът, който беше нищо” (1932), романите „Другият” (1918), „Дело № 9″ (1925), „Братя” (1927), „През огъня” (1931), „Ангелогласният” (1938) и др. Животът в най-големия ни крайдунавски град намира място и в творчеството на Немиров - „Първи бразди” (1929), „Когато бях малък” (1934-1943), „Напред” (1945)…

Идват и признанията: от Министерството на народната просвета (1921, 1928, 1936 и 1938), Съюза на българските писатели (1927), Българската академия на науките (1930). За цялостното си творчество през 1936 година е удостоен с Кирило-Методиевата награда на фонд „Берлинов”, а през 1942 получава наградата „Йосиф Вешков”. Удостоен е със сребърен орден за наука и изкуство (1933). Избран е за академик (юни 1941).

Добри Немиров е един от учредителите на Съюза на българските писатели (1913). В продължение на много години е член на неговия Управителен съвет. От 1929 г. е избран за подпредседател на Съюза, а в периода 1937-1940 го оглавява. Умира на 30 септември 1945 г. в София (18).

Трудно е да се отговори Жорж Нурижан и Добри Немиров от кога се познават. Върху титулната страница на романа „Първи бразди” е запазен автографът „На приятеля Нурижан, 19 VI 1929 г. Добри Немиров” (19). В двутомника „Стожери на българската литература” (1939, 1940) сред 27-те духовни първенци на Царство България Нурижан включва и Д. Немиров (20). Структурата на книгата е комбинация от очерк и интервю. Документите, които са предмет на настоящата публикация, не са част от текста, отнасящ се до „стожера” Немиров. При тях липсва датировка, а това затруднява да се отговори за какви цели са били предназначени. Впрочем, както ще стане дума и по-нататък, Добри Немиров не е единственият български писател, споделил с Ж. Нурижан неща, от които италианският журналист (вероятно: и българското общество!) се е интересувал.

ДОКУМЕНТ № 1

1.Питате ме кои чужди автори обичам да чета.
Любимци от чуждата литература нямам. Дългът ми към нашата литература е изработил в мене едно чисто себично чувство, благодарение на което мога да кажа, че добре познавам нашата литература. Всичкото си време за нея употребявам, а случва се понякога и денонощието да не ми е достатъчно.
Хубаво е да се четат чуждите автори, когато човек има време, но да се четат не в преводи. Като зная какво обаяние нос[ят] език[ът] на писателя, неговия[т] художествен и поетичен стил, не мога да се съглася, че превод[ът] на което и да е чуждо съчинение ще ми донесе особени блага (21)..

2.Време е да се създаде българска пиеса в оня образец, който ще показва, че сме на път да догоним европейските драматурзи. Но това няма да стане[,] като се затваря вратата на Народния театър пред българския писател. Опитите в нашата драма показват, че може да се постигне нещо и ще се постигне нещо, когато се съдействува на писателя. Това ще рече - пиесите на българския драматург по-често да виждат сцената. Нищо не се е постигнало без жертви. Той трябва да убеди бълг[арската] публика, че нашия[т] писател е вече доста [...] (22), за да даде добра пиеса и да убеди и себе си в това, че загубите от българската драма са една благодатна жертва в процеса на нейното дирене и създаване. Не казвам, че трябва да се изпълват театралните сезони само с български пиеси. Три нови и три-четири възобновени за сега са достатъчни, за да оправдаят един театрален сезон. За нещастие у нас пиеси не се възобновяват. Щом слязат от сцената, изчезват сякаш и от литературата. Не, бълг[арската] пиеса е едно литературно дело и тя не веднаж трябва да се връща към сцената.

3.Българският език всякога е бил пригоден за художествено възсъздаване, защото е богат с форми и образи, сочен, благозвучен и пълен. Не знам дали друг народ може тъй да се похвали с езика си, колкото ние. Впрочем така зададен въпрос[ът] - дали днес е пригоден достатъчно бълг[арският] език за художествено възсъздаване - ме малко обижда. Не само пригоден е, но аз съжалявам ония хора, които не познават прекрасната музика на българския език. Без този език ний не щяхме да имаме нито Ботева, нито Яворова, нито Вазова, нито Влайкова, но днес ний се радваме на тия имена, защото са ни открили величието и блясъка на нашия език.

БИА, ф. 264, а.е. 8, л. 426-427. Ръкопис

„Питате ме кои чужди автори обичам да чета” - така Немиров започва отговорът си. Всъщност това не е точно въпросът, зададен от Нурижан. В архивната единица открих въпроса така, както Ж. Нурижан го е формулирал и изпратил на други български творци: „1.Кои чужди автори обичате да четете най-много и указал ли е някой от тях влияние върху Вашето творчество?” (23). От отговора става ясно защо Немиров е съкратил въпроса. Още първото му изречение е категорично - „Любимци от чуждата литература нямам” (24). Той се мотивира с това, че времето му е заангажирано преди всичко с творчеството на българските му събратя - без да уточнява нито едно име.

Може да се предположи, че всъщност той следи развитието на своите съвременници. Подобно умозаключение обаче следва да бъде изоставен като непълно, защото писателят изтъква не без прикрито самочувствие: „мога да кажа, че добре познавам нашата литература”. Вече при отговора на третия въпрос, макар и не върху плоскостта на литературното творчество, а на езика, Немиров изброява: Христо Ботев (1848-1876), Пейо К. Яворов (1878-1914), Иван Вазов (1850-1921), Тодор Г. Влайков (1865-1943), т.е. творци от един по-широк диапазон: Българско възраждане - първа третина на ХХ век.

В отговора си Добри Немиров разширява въпроса, като уточнява разликата при четенето на творби на езика, на който са създадени, и в превод. Напълно е естествено да акцентува върху ролята на езика на писателя и да изрази съмнение, че дори и най-вещият преводач би могъл да постигне оригиналния „поетичен и художествен стил”.

При отговарянето на втория въпрос става ясно, че той най-общо обхваща проблема за мястото на българската пиеса на сцената на българските театри и в частност - на Народния театър. Точната формулировка на въпроса, както и при първия случай, се открива при текстовете до/на други писатели: „2. Какво трябва да бъде отношението на Народния театър спрямо чуждите и български пиеси?” (25). Добри Немиров има отношение към театралното дело не само с опита си на артист в младежките години (26), със създаването на театралната трупа „Студия” (27), но и с това, че е автор на театрална критика (28), очерци (спомени) за актьори (29), пиеси. По мотиви на повестта си „Дялба” създава драмата в четири действия „Тъмни души”. През 1930 година тя е реализирана под името „Страхил” от Г. А. Стаматов във Варна (30), а след две години - от Кръстьо Сарафов в Народния театър (31). Матьо Македонски пък я поставя в Русе, като премиерата е на 2 март 1933 г. (32) - деня, в който русенци отбелязват Добри-Немировата 30-годишна творческа дейност. Николай О. Масалитинов поставя също на сцената на първия ни театър втора пиеса на Немиров - „Възелът” (1936) (33). Д. Немиров е автор и на други драматургични произведения - „Най-добрият лекар. Двамата Петьовци. Загубени. Царят на мъдростта” (Пиеси за деца, 1919), „Ева и дяволът” (1932), „Честна дума” (1942) (34).

Нека обърнем внимание на това, че Нурижан се интересува само от отношението на ръководството на Народния театър към пиесите на чужди и български автори. Немиров не бяга от отговор и изтъква, че в един театрален сезон е достатъчно да се появят 6-7 заглавия на български пиеси - „три нови и три-четири възобновени”.

Той обаче споделя и своите мисли за майсторството на българските драматурзи, съпоставено с това на европейските и световни образци („на път да догоним европейските драматурзи”), за следваната театрална политика (не затваряне „вратата на Народния театър пред носа на българския писател”, а активно съдействие „пиесите на българския драматург по-често да виждат сцената”; не една добра българска пиеса да бъде поставена еднократно, в един сезон, а тя „не веднъж [...] да се връща на сцената”). Немиров е реалист и затова заявява: „Не казвам, че трябва да се изпълват театралните сезони само с български пиеси”.

Отново ще изтъкна, че документът не е датиран. През 1930 година Христо Бръзицов интервюира Добри Немиров за вестник „Литературен глас”. Два от въпросите (съответно и отговорите) имат отношение към разглежданата тук тема: „Какво мислите за Народния театър?” и „Нещо за нашия репертоар?” (35).

И тук на преден план е тревогата на Немиров за българската драма: „Българинът драматург не е насърчен”, „Мерилото, с което управата [на Народния театър] измерва драмата, е много лично”, „Нищо няма да струва на управата, ако реши да измени своето оскъдно и едностранчиво гледище спрямо българската драма”…

При отговора на третия въпрос като че ли Д. Немиров го възпроизвежда mot a mot: „дали днес е пригоден достатъчно бълг. език за художествено възсъздаване”. Формулировката на Ж. Нурижан, такава, каквато я срещам на други места в архива му, е: „3. Смятате ли, че днес българският език е достатъчно пригоден за художествено възсъздаване?” (36).

„Впрочем така зададен въпрос[ът], [...] ме малко обижда” - отбелязва Немиров. Най-вероятната причина за неговото възражение е в конкретизацията днес. В тази връзка още първите дума на отговора на писателя са: „Българският език всякога е бил пригоден за художествено възсъздаване”, а за да затвърди тази своя увереност и у евентуалния бъдещ читател, припомня, че дължим твърде много на Ботев и Вазов, на Яворов и Влайков, открили ни „величието и блясъка на нашия език”.

С истинско удовлетворение се чете тази възхвала на нашия език: „богат с форми и образи, сочен, благозвучен и пълен”, една „прекрасна музика”.. Дори и да е преувеличена констатацията му, че едва ли има друг народ, който „може тъй да се похвали с езика си, колкото ние”, написаното е вид апотеоз на този „език свещен на моите деди” (Иван Вазов).

ДОКУМЕНТ № 2

Нашата литература е национална в сто процента - от това следва, че тя, като цяло, е успяла да създаде най-съвършения образ на българина. Тоя съвършен образ е истинския[т] носител на ония проблеми, които рисуват българската националност като здрава и бързо растяща идея. Каравелов, Вазов, Ал. Константинов, Влайков, П. Славейков, Яворов и др. са начъртали един наистина щастлив път за поколението, което от националните идеи ще създава големи държавни дела.
Добри Немиров

БИА, ф. 264, а.е. 8, л. 383. Ръкопис

Вторият документ едновременно и потвърждава, и надгражда вече споделеното от Добри Немиров. Автографът е в тясна връзка със споделеното за характера на българската литература и за ролята на видни нейни представители. Съпоставката между отговора на третия въпрос (Документ № 1) и текста от Документ № 2 сочи, че Немиров откроява дълга на писателя не само като учител и възпитател на своите съвременници, но и на бъдещите поколения. И тук към имената на Вазов, Яворов и Тодор Влайков той прибавя признатите за класици на националната ни литература Любен Каравелов (1834-1879), Алеко Константинов (1863-1897) и Пенчо Славейков (1866-1912) (37).

Въпреки че едва ли е от голямо значение уточняването към коя година могат да бъдат отнесени двата документа, ще се опитам да дам отговор-хипотеза.

От въпроса за отговорността на Народния театър към българската пиеса допускам, че текстът предхожда промяната на ръководството на театъра (1931), съпроводена с публично поставяне на въпроси като „Репертоарът и българската пиеса в него”; „Качеството на творбите на българския драматург и на реализирането им”; „Мястото на българската класическа драма и на съвременните български пиеси” и др.

Ако това е така, излиза, че Добри Немиров споделя мисли преди още първата ни театрална трупа да постави неговите пиеси „Тъмни души” и „Възелът”, т.е. той по никакъв начин не е бил обвързан с театралната политика или пък заинтересован да ретушира истинските проблеми.

Възможно е ръкописите на Д. Немиров да са оригиналите на материал, поместен от Жорж Нурижан в органа на Съюза на чуждестранните кореспонденти и публицисти в. „Светоглас”, чийто директор е от 1935 г. За съжаление нямам възможност да видя de vizu течението и да уточня дали предположението ми е вярно.

Ще посоча обнародването върху страниците му на анкета „Какво казват българските писатели за Народния театър и литературните влияния?” 38., а както вече писах, при уточняването на въпросите от Документ № 1 се наложи да цитирам формулировката им, която срещах в отговорите на други български творци. От тази гледна точка по-логично е датировката на ръкописите на Добри Немиров да се отнесе към пролетта на 1936 година.

Бележки:

1. Душков, Живодар. Жорж Нурижан - едно забравено име. - Науч. тр. ВТУ „А. Кънчев”, 35, 1994, № 9, с. 294-300.
2. Душков, Живодар. „На приятеля Нурижан”. - Север. Коледен брой, с. ІІІ. (приложение на Дун. правда-Русе), № 49, 27 дек. 1992-2 ян. 1993; Душков, Живодар. Плевен е без съмнение център на Мизия. - Плевенски новини, № 39 (118), 20 февр. 1993, с. 1 и 4; Душков, Живодар. Варна била царицата-бисер на Черно море. - НД (Варна), № 116 (446), 21 май 1993, с.8. и др
3. Краеведи от Плевенско се събраха на първа научна конференция (окт. 2012) - http://infopleven.com/ ; „Градовете в региона през 1938 година в пътеписа на италианеца Жорж Нурижан”. - Борба (В. Търново), 5 юли 2013. -http://www.borbabg.com/?action=news&news=27016 ; „Моята втора родина”: Владимир Сис и Жорж Нурижан за България. - В : „Час по България” по Национална телевизия СКАТ (11 юли 2014 г.). - http://www.skat.bg/products.php ; Цонева, Нели. Павликени през погледа на един чужденец. - Павликенски глас, 23 юли 2014. - http://www.pavlikenskiglas.com/index.php/
4. http://www.vesti.bg/novini/arestuvaha-zhena-tyrguvala-arhiva-na-eldyrov-5282631 ; http://www.vsekiden.com/126200; http://bg.time.mk/cluster/c0b398a8d3/udariha-targovka-na-kulturni-cennosti.html ; http://m.btvnovinite.bg/article/kriminalno/zhena-be-arestuvana-za-trgoviya-s-kulturni-tsennosti.html ; http://dianakolarova.blogspot.com/2011_05_01_archive.html ; http://pressadaily.bg/publication/5762 ; http://www.monitor.bg/article?id=362043
5. БИА, ф. 264, а.е. 2.
6. Жорж Нурижан. По случай [неговата] тридесетгодишна книжовна и публицистична дейност (1913-1943). С., 1943.
7. Вж. Възвъзова-Каратеодорова, Кирила. Писма на български и чужди слависти. - Изв. на Нар. библ.и библ. при СДУ. Т. 3, 1963, с. 107, 127, 130-137; Т. 9, 1969, с. 208.
8. Родна реч, 1982, № 2, с. 48-49.
9. http://glasove.com/svetyt-ot-vchera/32867-pozabraveniqt-dobri-nemirov и https://www.facebook.com/StaroRuse/posts/808590049167449
10. http://liternet.bg/publish9/zrakova/dnemirov.htm
11. http://www.teenproblem.net/a/66-uchilishte/35113-koi-e-dobri-nemirov-/
12. Пулс, № 8, 23 февр. 1982, с. 11.
13. http://litclub.bg/library/kritika/ignatov/nemirov.html
14 Вж.: За мене спорят Русе и Сливен, но аз се чувствам тутраканец, защото тук съм роден. - Нашенец, 1, № 43, 15 ноем. 1941, с. 6.
15. Вж. Василева, Даниела. Русенските години на Добри Немиров. - Светлоструй (Русе), № 2, 29 февр. 1984, с. 5 (приложение на Дунавска правда); Немиров, Емил. Младежките години на Добри Немиров. - Светлоструй (Русе), 1986, № 4, с. 132-139.
16. Като първа печатана творба на Немиров се приема сатиричното му стихотворение „Вазов отпреди и сега”, написано в Сливен на 24 януари 1898 г. - Вж. Добри Немиров. Био-библиография. 1882-1945. Състав. Златка Тодорова-Немирова. С., 1994, с. 14. В същия справочник като следващи Добри-Немирови творби са посочени публикации от 1904 г. в столични издания, т.е. липсват конкретни „русенски творби”. През 1932 г. официално се чества тридесетгодишната творческа дейност на Д. Немиров, което неминуемо означава само едно: писателят е възприел 1902-а като начална година на своето писателско дело.
17. Марчевски, Марко. Малка литературна енциклопедия. (Илюстрована). С., [1940], с. 620; Речник по нова българска литература. 1878-1992. С., 1994, с. 249; Гаврилова, Райна. 100 неща, които трябва да знаем за културата на България. [Т. 5.]: Словото и звукът. С., [2008], с. 27.
18. Като основа за биографичните бележки на Д. Немиров послужиха материали от Архива на Т. Хр. Дашков (Регионална библиотека „Любен Каравелов” -Русе: VІІ к., № 89 и VІІІ к., № 92 и № 93) ; Добри Немиров за себе си.. - Вестник на жената, 3, № 113, 14 юли 1923; Дашков, Тодор. Добри Немиров. - Русенска поща, № 3759, 26 февр. 1933 и др.
19. БИА, ф. 264, а.е. 9, л. 131.
20. Нурижан, Жорж. Стожери на българската култура. С., 1939, с.69-78.
21. Тук в значение на наслада, удоволствие, благодат.
22 Неразчетена дума. Допускам, че е напред или постигнал.
23. БИА, ф. 264, а.е. 8, л. 139, 395.
24. Разбира се, от това не следва изводът, че Д. Немиров не е чел чуждестранни автори. Вж.: Почнах да чета Горки от 1902 г. - Литературен свят, 6, № 10, юни 1936, с. 2.
25. БИА, ф. 264, а.е. 8, л. 139, 395.
26. Вж. Тихолов, Петко. Добри Немиров - ученик, художник, артист. - Дневник, 9, № 12662, 14 март 1942.
27. Вж.: Слово, 1, № 271, 9 март 1923, с. 1.
28. Вж.: Свободно мнение, 3, 1915, № 19, с. 303-304; Литературен глас, 2, № 47, 3 ноем. 1924, с. 2; Рампа, 1, № 8, 11 дек. 1924, с. 1; Слово, 17, № 4960, 18 ян. 1939, с. 2;
29. Вж.: Свободна реч, 6, № 1678, 12 окт. 1929, с. 3; Литературен глас, 9, № 350, 14 апр. 1937, с. 3; Тачо Танев. По случай честване 40-годишната дейност на Тачо Танев като артист, режисьор и театрален ръководител. Русе, 21 март 1943; сб. Васил Кирков. 1870-1931. С., 1932, с. 22-23 и др.
30. Вж. Варненски новини, 19, № 2173 и № 2289, 28 юли и 11 авг.1930; Знаме, 6, № 175, 6 авг. 1930; Български народен театър, 1, № 7, 25 авг. 1930, с. 1-2; Пладне, 2, № 545, 2 септ. 1930, с. 3.
31. Вж. Гълъбова, Снежанка, Иван Гърчев. Летопис на Народния театър „Иван Вазов”. 1904-1970. Репертоар. С., 1971, с. 277; Време, 1, № 162, 27 апр. 1932; Знаме, 17, № 13, 15 юни 1932, с. с. 2; Зора, 13, № 3835, 15 апр. 1932, с. 8; Мисъл, 3, № 30, 17 юлп. 1932, с.4, и др.
32. Гергицов, Крум. Летопис на Драматичен театър „Сава Огнянов”-Русе (септември 1907 г. - юни 2014 г.). Русе, 2014, с. 73.
33. Гълъбова, Снежанка, Иван Гърчев. Цит. съч., с. 324-325, Български народен театър, 6, № 114, 1 май 1936, с. 1; Днес, 1, № 91, 25 май 1936, с. 4; Лит. час, 2, № 34 и № 36, 6 и 20 май 1936, с. 4 и 8; Мир, 42, № 10728, 24 апр. 1936, с. 1-2; Слово, 14, № 4140 и №41541, 22 апр. и 9 май 1936, с. 4, и др. Гастролът на Народния театър в Белград е със същата пиеса. - Вж.: Балкан,1, № 11, 18 юли 1936, с. 7.
34. В печата се дават сведения за пиеси на Добри Немиров, някои от които са останали само като намерение да бъдат поставени на сцена, а други са били реализирани предимно в провинцията: „Без път” - Българска сбирка, 17, 1910, № 5, с. 293-311; „Кико човекът” (Фантастична драма в три действия и една сцена) - Русенска поща, 7, № 1905, 18 дек. 1927, с. 1; Илюстр. Балкан, 1, 1928, № 3-4, с. 30-31; „Палячо” - Слово, 11, № 2970, 14 май 1932, с. 4; „Халиде” - ЛИК, 2, № 2, 25 септ. 1935. За да бъде картината още по-пълна, ще посоча, че и самодейци са поставяли пиеси на Добри Немиров: „Царят на мъдростта” е играна от ученици от училищата „Хр. Ботев” (Казанлък) и „Теофано Попова” (Стара Загора). - Казанлъшка искра, 10, № 214, 15 юни 1933 и Лъчи (Стара Загора), 6, № 13, 19 апр. 1938, с. 4; „Тъмни души” е поставяна от театралните състави при читалищата в гр. Лом. в с. Староселци, Плевенско. - Врачанско слово, 2, № 41, 30 дек. 1935 и Светлоструй (с. Щръклево), 5, № 9-10, юни 1933 и др.
35. http://glasove.com/svetyt-ot-vchera/32867-pozabraveniqt-dobri-nemirov
36. БИА, ф. 264, а.е. 8, л. 139, 395.
37. С българските читатели Добри Немиров е споделил свои спомени-оценка за Йордан Йовков (1880-1937), Елин Пелин (1877-1949), Ангел Каралийчев (1902-1972). - Вж.: Заря, 1, 1929, № 2, с. 67-71.
38. Вж. Светоглас, 1, № 2, юни 1936, с. 5.

Печатано в: Извор`2015. Алманах, кн. 22. Русе, 2015, с. 172-183.

По-ранни варианти с акцент на документите вж. в: Душков, Живодар. Непознано интервю на Добри Немиров. - Светлоструй (Русе), № 2, 1991, Рубл. Ръкописите не горят, с. 113-116; и в: Душков, Живодар. Памет. За Васил Левски, Димитър Маринов, Добри Немиров и още шест етюда от историята. Русе, 1997, с. 76-80.