Валери Станков

Из „Анализ на залязващото слънце” (2016)

СЕЛФИ СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО

… живея сам - без феи и без елфи,
и спя върху един прогнил матрак,
понякога се щракам и на селфи -
светът да види истински глупак,

друг като мене няма на Атласа -
Граф Монте Кристо в своя замък Иф,
не ставам ни за помен, ни за маса,
изобщо се съмнявам, че съм жив,

което в мене виждате, е повод
да скастрите добрите си деца -
под слънчицето на Светото Слово
се разпилях на хиляди слънца…

РЕКАТА НА ЗАБРАВАТА

По-тиха и от майчина коластра,
по-призивна от бебешко гласче,
безкрайна, всеотдайна и прекрасна! -
реката на забравата тече,
през бездни, през завои и проломи
реката на забравата лети! -
и аз - побратим с приказните гноми,
събирам кротко в лодката пети,
за нея аз съм просто смешен чичко,
на стих оставил светлата си вест,
какво тук значи някаква си личност? -
тя не пропусна никого до днес,
най-светлата река! - река без тиня,
неумолимо тя към мен тече,
Бог всеки ден ми праща милостиня! -
и всеки ден ми плаща на парче,
реката на забравата помнете! -
не е натръшкал никой в нея брод.

Пуснете по водите китка цвете
и ще ви чакам - в другия живот!

ЗАБРАВЕТЕ ЗА ПЪРВИТЕ 100

Няма битки, доспехи, победи.
И не пърхат край мене жени.
Даже моите луди съседи
не звънят на вратата ми с дни.
Сам играя на табла и карти.
И самичък се бия на шах.
Или кротко с махленските старци
ставам бавно във парка на прах.
Като облаче бирена пяна
се топи моят есенен ден.
И се чудя - къде ли се дяна
онзи див ненормалник във мен?
Де ли вейна си бялата ризка -
мъж с душа на крайбрежен хлапак,
който нявга войник бе на риска -
плю на своя общински черпак,
просто първите седем му липсват,
но поне си призна току-що.
Вярвах! - аз ще живея до триста,
забравете за първите сто!
Е, какво пък? - красиво старея -
тръгнал в Нищото, стар параход.

Аз съм гларусът, който на кея
грачи своя прекрасен живот.

ЗАЧЕРКВАНЕ НА РЕВОЛЮЦИИТЕ

… забравих вече как се ходи бос
по пясъците сутрин край морето,
а някога, когато бях по-прост,
живеех много просто общо взето -
четях Джек Лондон, Маркес и Толстой,
насън товарех златото в каруци
и вярвах, че светът е само мой! -
и - мое! - правото на революции,
събуждах се - и мислех, че в зори
светът е място за добро и обич,
във който всички хора са добри,
макар и във статуквото на роби,
сега живея дните два за три -
един затворник в пранги и вериги,
и ламбата ми цяла нощ гори
връз недописаните мои книги,
сред толкоз гении подир Христос,
потеглили на босо по морето,
защо ги писах? - също е въпрос,
по-важното е, че не ви ги четох,
доброто, Боже! - вечно предстои,
а лошото преглъщаме на буци.

А аз рисувам с маслени бои
кръвта на отлетели революции.

ВРАБЧЕ В ХРАМА

… на мене всяка черква ми е стряха -
да се покая, сторил ли съм грях,
какво дели Иисуса от Аллаха? -
нали съм тъп, до днеска не разбрах,
нали се цепи слънцето за всички
на седем милиарда слънчица? -
защо във нас не пеят вече птички
и не играят слънчеви деца,
защо войни се палят? - и народи
потеглят пак след своя Мойсей? -
нас - седем милиарда, Бог ни води
към храма - при кандилцето с елей,
нали - през седем тежки маанета
до кратичкото наше „Отче наш!”,
живеем във световната несрета? -
а Океанът все тъй е мираж,
в света, смирил две длани за молитва,
брат и сестра говорят си на „You”…

Едно врабче под куполите литна -
и възвести, че Господ Бог ме чу.

БАЛАДА ЗА ОБРАТНОТО ВЪРТЕНЕ

Земята се върти по Галилео,
но аз не се усещам Галилей.
Пързалям се като по линолеум,
намазан със зехтин и със елей.

Мен просто ме будалкат, че живея.
Животът литна с птиците на юг.
А аз съм - щом ми светне полилеят,
прашинка във космически боклук.

Престанах да се взирам в телескопа,
не виждам вече слънчеви петна -
един забравен жител на Европа,
дори от собствената си страна.

Натикан в най-пропадналия ъгъл,
защо да викам: - Лазаре, стани! -
щом цял един народ върви - излъган,
към нечии сияйни бъднини.

И спи! - върху матраците „Дормео”,
и хърка като стар Балкански змей.
Земята се върти - по Галилео,
но никога - у нас! - по Галилей.

УТРО В ГРАДСКАТА ГРАДИНА

Един клошар във градската градина
две пейки съешил е във едно -
върху легло персон и половина
преспал е на харизано платно,
навярно е сънувал пеперуди,
а - може би, любимата Жена? -
която сутрин с чаша чай го буди,
а вечер го приспива с „На-ни-на!”,
нахранил си е кученцето клето
със кокалче от стария казан,
и сигурно е спорил със ченгето
пиян ли е, или не е пиян,
най-вероятно имал е нагласа
да каже тихо някому: - Здравей! -
и да изпафка с мене два-три фаса,
събрани след последния тролей,
оставил ми е вчерашния вестник -
судокуто дори не е решил,
братле, дали през идещите преспи
със тебе ще дочакаме април? -
ти само вярвай! - градската градина
ще грейне, по-красива от Париж…

Две пейки са персон и половина,
щом има със кого да ги делиш.

ЗАВРЪЩАНЕ ПРИ МАМА

В стаята със мирис на канела
чепка мама вълнени валма -
и - додето ми плете фланела,
чака да се върна у дома,
да ми сипе чай от глог и риган,
вместо да ми купи бира-две,
никога навреме не пристигам,
окъснявам с цели векове,
спря да ме познава и съседът,
със когото хвърляхме белот,
и във магазинчето ме гледат
като пришълец от друг живот,
тати пак до радиото дреме,
котката на чехлите му спи,
а пък аз изгубеното време
умножавам три пъти по „Пи”,
губя се - от милите ми старци,
от жените, влюбени във мен,
проиграх живота си на карти
с мозък, от стихии възпален,
радости и скърби и неволи,
и възторзи, смях и светлини,
изиграх ли главните си роли? -
или друг актьор ме замени,
и не беше зрителна измама
кошникът със вълнени валма…

Боже, във сълзичката на мама
тази нощ се върнах у дома.

БОГ ЩЕ ДОЙДЕ ПРИ ТЕБ

Бог ще дойде при теб -
и в житейската твоя нелепица
ще е вятърче в степ,
ще е дъжд и светулка на шепица,
ще е стръкче трева,
хляб в тревите и риби в поточета,
кой? - ще пита, скова
този свят - да прилича на кочина,
нито кръст, нито път
и Голготата моя е групова! -
върху нея светът
духа даже десерта след супата,
ляга с Малкия принц
и се буди във Дантеви Адове,
докога този спринт
след пастирите - шепичка гадове? -
твоят ден е нелеп! -
колко хора на кръст те зачеркнаха…

Бог ще дойде при теб,
за да грейне и в твоята черквица.

БАЩА НА БОЛКИ

На синовете ми Петър, Стефан и Иван

… аз бях Вселенска бледа спирохета,
в пустини, в тундри, в прерии ги пях -
Вселената от мене три момчета
зачена - и роди ми ги за грях,
акъла им момичетата взеха! -
и те се разпиляха по света,
и зъзна днес, а връхната ми дреха
не е утеха, че съм им баща,
баща на болки, страсти и илюзии,
на подлости, предателства, лъжи,
целунаха ме те по двете бузи -
преди Бог пътя им да продължи,
преди да хвърлят детските пижами,
ги хвърлих на словесния си кър -
и динках ги във приказни измами,
че този свят за тях ще е добър,
и кой от тях при мене ще се върне
клепачите за сън да ми склопи? -
щом небесата гърмел подир гърмел
стоварват върху младите липи,
не съм им вече нито мил, ни нужен,
живеят своя истински живот,
а аз заспивам в бащинския ужас! -
че няма и пред тях полезен ход,
добре дошли във родната си къща,
момчета мои! - вино съм налял…

Когато синовете се завръщат,
бащите нямат право на печал.

НАХРАНЕТЕ ПОЕТА

… нахранете поета - той не иска Бог знае какво,
той дори ще откаже да хапне от вашия дюнер,
ще поседне с три бири под високото свое дърво,
ще притегне отново в душата квартета си струнен,
ще ви свири сонати със спасеното зимно щурче,
ще ви пее - пресипнало славейче, в нощите зимни,
от Господния хляб на врабците - парче по парче,
натрошете му - плата! - за топлите негови химни,
подарете му риза, сетре секънд хенд и каскет -
нека бартер ви бъде книжлето с несръчни поезии…

Нахранете го с обич! - и, когато ви срещне Поет,
нека Бог да е щедър към вашите светли трапези!

ПИСМА БЕЗ ПОДАТЕЛ

Навярно - вместо лека нощ, деца,
по време на обилните вечери
ще ви изпращам светли писъмца -
един напълно вдетинен Валери,
без плик и марка, даже без печат,
простете, ако са и безадресни? -
във крайчеца на своя скучен свят
аз вече съм един прочетен вестник,
реши ли Бог да стигна до стоте,
ще ви разкрия тайното си биле -
аз си останах цял живот дете,
макар и вече старец инфантилен,
по светлите спирали на дъжда
навярно ще ме видите да слизам
с тютюнеца ми, с острата брада,
с развлечената моя бяла риза,
да ме запомни този свят така -
сред толкова амбиции нескромни
дойдох със свитък стихчета в ръка,
които никой няма да запомни.

СЪЛЗА ЗА СЕДМАТА ПЕЙКА

Изглежда снощи пейката ми в парка
незнаен каратист е натрошил -
изкъртил е металната заварка
с ритници, по-зловещи от тротил,
и удрял е наред - където свърне,
забитите в асфалта железа,
и аз сега стърча над тях прегърбен,
и тихо гълтам старческа сълза,
доде пристигне в парка МВР-то,
дъските е нацепил на трески -
прибра си ги Айшето за кюмбето,
че бяха топли букови дъски,
защо ли тоя пич е бил каздисан,
невям на мене ми е имал зъб? -
на тая пейка стихове съм писал
във дни на радост и на черна скръб,
на тая пейка лани - тъй се случи,
една женица бебенце роди,
и виехме със вярното ми куче
с продрани от мелтемите гърди,
тя - пейката, ми беше дом и стряха,
и всеки бе ми гост - дори незван,
Българийо, за тебе те умряха! -
първица пях на топлата й длан,
и днес, щом видя натрошена пейка,
и някой луд нунджако да върти,

пищи през парка спешната линейка,
която за душата ми лети!

НЛО ОТ ЧАМ

… понеже Бог на радости е скръндза,
и нищо даром няма да даде,
живея си живота, без да бързам -
то, май, че вече няма закъде,
светът пред мене щракна катинара,
по-недиалогичен и от пън! -
и всеки следващ миг ми е подарък,
а миналият миг е стих и сън,
записах го във тайната си книга,
не помня - и не искам и да знам,
до портите на Рая всеки стига! -
приживе някои си поживяха там,
не бях от тях - не исках и да бъда,
за някого - да пази Господ! - враг,
не произнесох никога присъда -
и всекиго помилвах с поглед благ,
животът отлетя от мен - авлига,
и - някой ден и аз ще ида там…

Човекът своя земен Рай постига
с последното си НЛО от чам.

РЕПЛИКА В БЮРОТО ПО ТРУДА

Последен ден в бюрото по труда.
Не знам какво ми предстои нататък.
Ще си обръсна бялата брада
и ще оставя слънчев отпечатък
на своя стар тефтер, на някой плаж,
на пряспа сняг високо в планините,
животът ми бе просто камуфлаж
на моята най-истинска обител,
живях във стих - и честно го живях,
но с него не нахраних дом и челяд,
сега за нищичко не ме е страх -
и със калашник даже да ме стрелят,
заварчик, шлосер и арматурист,
и чер сондьор на нефтените дупки,
пред черния си хляб заставах чист -
и кръст не чупих в лупинги и чупки,
нагазвам в неизвестното без дъх,
каквото ми е писано, да става! -
и по-вдървен от нестинар, с „Въх, въх!”
ще тръгна в избуялата жарава,
не съм мишле във кухненски долап,
бих станал и пристанищен бараба.

Аз коленича над парчето хляб
единствено във битката за хляба!

ЛЕПАЧЪТ НА АФИШИ

… понеже няма работа за мен,
и са заети трудовите ниши,
с лепилото и вехтия леген
цаних се да лепя в града афиши,
със старичкия мой велосипед
си обикалях всички афишати -
с портретчето на варненския кмет
изкарах вече няколко заплати,
туй Глория, Ивана и „Ритон”,
туй Део и Де Мео, пък и Руши,
по цял ден обикалях като кон! -
направо взе главата ми да пуши,
но с мокра баданарка в моя град,
щом вятърът пърпореше в афиша! -
не се и питах - с тоя занаят
кога ще седна стихове да пиша?
Напролет. Вероятно - през април,
тъй каза Тоше Проески от Велес,
че най-накрая образът ми мил
пред вас ще цъфне с цялата си прелест,
но Варна е далече от Париж,
където баданарките са леки.

Красив и мокър! - всеки мой афиш
е залепен във вечността навеки.