Иван Стефанов

БАРИЕРАТА

Чакам!
Около мен, доста като мен и те чакат!
Днес ни е ден за получаване на лекарствата - ония, дето от никъде другаде не можеш да вземеш и които ако не ги вземеш, няма смисъл и дните да броиш.
Обикновено процедурите за преглед, разпитване, предписване, писане, подписи, печати, отнема около два-три часа. Предписват! Хапчета! Малки, хрускави, розови, за един по толкова, за друг по еди-колко си, в зависимост от скоростта, с която тоя или оня се е понесъл към Оня свят.
По интернета проверяват, в някакви списъци, тоя или оня там ли е, ще има ли за него хапчета и ако всичко е наред, тръгваш към болничната аптека.
До мен жена! Я има, я няма двайсетина, със забрадка на главата, да прикрие липсата на коса, прегърнала с ръка прелестно русокосо, мъничко дете. Стои права и ни мърда ни продумва! Една малка детска ръчичка изтрива нещо, което се стича по лицето й. Чула е преди час, че в списъците я нямало! Чула е присъдата си, оная, за която обжалване няма! Това лекарство струва толкова, че когато научих, забравих, как се говори. Чух как у дома по телефона умуваха какво да правят, как да постъпят и чух, че правели сметки, пресмятали, че всичко де имаме, ако се продаде, ако се заложи, няма да ми гарантира и шест месеца.
Слушах, преглъщах, настръхвах! Залагат всичко, което имаме, та поне още няколко месеца да съм с тях!
Дойде и моят ред!
Името ми го няма в списъка!
За мен лекарство няма!
Пред мен причерня! Светът, като че изчезна! Смътно различавам само някакъв път, на него някаква бариера…
Вървя, вървя, приближавам…
Смут, паника, телефони, питане, каране, молене, а времето тече ли, тече, а аз вървя ли, вървя, по оня път…
Час, втори, трети и когато всяка надежда изчезна, се обадили, името ми се появило в списъка, лекарство ще има, но намалено, намалено, че нещо при мен се променило!
Спрях на пътя!
Бариерата пред мен бавно се спускаше…
Днес не беше моят ред за пътуване!
Зад мен една жена, с дете в ръцете, плаче.
То изтрива сълзите.
Ако можеш, зарадвай се…
Бариерата за един се вдига, за друг пада…

ОПАК ЧОВЕК

Опак човек съм и не само опак, ами много опак!
Направя нещо и после се замислям и то не винаги, защо направих тая глупост. Размислям се, ама кога няма смисъл.
Връща се една привечер моето Злато - бабата де и още не влязла се разциври. Питам я какво има, тя хлипа, трие очи и ни дума. Приседна на шкафчето в антрето, събу едната обувка и я запрати на другия край, в дъното на антрето. Още преди да питам що, там отлетя и другата.
Много е пищисана! Станало е нещо, извадило я е от равновесие, за да хвърля и обувките. Чакам и чувам:
- Проклети да са! Никога вече няма да ги сложа на краката си! Ако се наложи и боса ще ходя!
Питам я защо, стискат ли й?
- Досега не съм имала по-удобна обувка! Не можех да се нарадвам, че най-после и аз умерих удобни обувки.
- Ми тогава, защо ги запрати в ъгъла?
И пак плаче и търка очи!
Повече от месец чакаше за тия патъци, да намерим, къде да ги направят, да чакаме да ги направят, да се надяваме, че най-после ще ги умерят и тя да може да си ходи нормално. Сигурно се чудиш що за глупости говоря? Не са глупости! Златото има дефект - ходилцата се поизкривили и не може да носи нормална обувка. Трябва специални, та първо на доктор, после на калъп, за мярка, после поръчка и накрая чакане, а дано тоя път стане нещо.
И тоя път стана! Ах, как им се радваше! Като ги обу най-напред и като й лепнаха на краченцата, че като се закипри, като се разтича, така че апартаментът не й стига. А бе, не жена на сериозна възраст, а нещо като антилопа!
Гледам, радвам се и викам:
- А сега, да тръгваме, да се поразходим, ама така, че място в града да не прескочим, особено - магазинче!
Това последното си го рекох на ум, защото то всеки си има краста, а на моето Злато крастата са магазините. Не е възможно да отмине и най-миниатюрното, без да си бръкне нослето вътре. Абсурд!
И сега? Обувките - чудо, в ъгъла на коридора! Станало е нещо! Ще почакам, ще се наподсмръча, ще отиде в банята да се поизмие и ще ми каже. Как няма да ми каже? Жена може ли да крие нещо? Ами!
Така и стана. Приседна до мен и заразказва:
- Да знаеш, приятелка ти е, но повече не искам да я видя!
- Коя бе, Злато?
- Даниелчето! Любимката ти!
- Че нали е и твоя любимка бе, душице?
- Беше! Повече да не съм я видяла!
- Я изплюй камъчето и кажи какво стана.
- Обади ми се, да отидем да пийнем по едно кафе и да си поговорим и отидох. Като ме видя, завъртя се да ме огледа, наведе се да гледа по-отблизо, та сигурно отсреща й видяха и задника и вика:
- Какви са тия грозни обувки? Как можеш да излезеш с тях? Как ще влезем в кафенето, ще ни се смеят?
- И ти тогава ли се разциври?
- Разциврих се и не знам как се прибрах, без да се спъна и да се пльосна някъде.
Слушам и си викам, ама на ум:
- Е, това е приятел, при това докторица и да не знае, че те, ортопедичните обувчици са си и грознички, но се носят не за красота, а защото без тях не може да се ходи.
Станах, взех обувките от ъгъла, подадох и ги и викам:
- Я, Злате, я Алтънче, я ги сложи на крачетата и ми покажи, как рипка антилопа! Сложи ги, за теб и за мен, а не за някой, който за нас е вече никой.
Така викам, па кажи, че не съм опак човек!
Опак съм си!

КИТАЙСКИ ПОРЦЕЛАН

Чуден е божият свят!
Още по чудни сме ние! Хората!
Връща се оня ден Златото ми, нещо не е в ред, но нали съм си умен, си трая! Ще изплюе камъчето, ще каже какво е станало и така и стана:
- Да знаеш, Дъртолане, големи сме серсеми! Не знам кьорави ли сме, глупави ли сме!
Прелюдията обещава нещо интересно, та умно мълча и след малко ми каза, че срещнала стара приятелка. Тя е сестра на Жени.
Мариана.
И тя, и сестра й - едната е тук, другата в един друг град.
Мариана живее сама. Докторица е. Повече от двайсетина години работи някъде, в някаква Занзибария ли беше, друга страна ли беше, в някаква пустиня, до екватора. Освен туземци, дето още живеели по дърветата, бели били само тя и един сърбин. И той доктор!
Клиниката била на някакви ингилизи. И голяма, и престижна! Стояли там, защото им плащали много, та кога се върна, тя имаше голям проблем - какво да прави с парите си. Накупи си два-три апартамента и тук, и в други градове. Да се чудиш за какво и са! Сама си е! Първият й мъж беше заминал на оня свят, още преди да се срещнем, вторият си отиде няколко месеца, след като се разведоха. Остана си сам самичка! Дечица си нямаше ни с първия, ни с втория мъж и сега единственото, което правеше, е да си пресмята парите, и да мисли къде и какво да купи, ама това не беше най-големият проблем! Друго, друго се набиваше в очите. Беше се променила. Беше станала англичанка! Маниери, дрехи…
Изобщо, беше станала …лейди!
Странен човек. Моят объркан мозък отдавна я сравнява с ония порцеланови китайски статуетки. Хубави, красиви, но студени. Блестят с емайла, а зад него хлад и бездушие.
Другата сестра, Жени, е друго нещо. Грееше като слънце. Не защото е искрящо руса. Грееше отвътре. Като прескочеше тук или ние отидем, ще се пръсне от радост. Никой не ме е целувал толкова…
- Ух, на кака сладкото, ух на кака… и мац по бузата.
- Та - вика Златото, - срещам я и я питам ходила ли е да види Жени в болницата. Как е? И какво мислиш, че чувам?
- Как ще отида? Никой не ме е поканил!
Изтръпнах!
Жени е в такова състояние, че по-лошо не може да бъде.
Мълча и припалвам цигара от цигара.
Широка, безкрайно широка душа беше….
Беше! Беше, защото си отиде. Тук я преболяло, там я преболяло, стискала и охкала и накрая… хоп - в болницата.
След месец Жени си отиде от тоя свят.
Отиде си, без да изпрати покана на сестра си, да отиде да я види.
Чудиш се, като наскоро ти казвах, че приятелите ми се броят вече на пръстите на ръката.
Едни си отиват от тоя свят, други ме карат да се замислям, кьорав ли съм бил или съм си серсемин по рождение.
Право е моето Злато!

ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ КАРАТА

Оня ден Златото се връща отнякъде.
Чакай да ти кажа най-напред, за какво злато става дума, та да не се чудиш. Ремонтираме в къщи и бях извикал момчета да помагат. На едно нещо му притрябвало и викнало:
- Лельо Златке!
Влиза Златото и му вика:
- Ами аз, не се казвам Златка!
- Ами дядото, нали ти вика така!
- Вика ми, дъртака му с дъртак. Той ме е кръстил така! Като е ядосан и няма на кого да си го изкара, ми вика „Злата”, а като е в ред, съм Злато, та като чуеш, че вика Злато, Златке, да знаеш, че е в ред, като пита къде е Злата, да не го закачаш. Кажи момче, какво искаш?
Дрънка си бабчето, вика ми, че съм изкукуригал, ама като викна Злато, припка като сърничка. Оня ден се оплаква:
- Дъртолане, да знаеш, повече сама няма да изляза.
- Що, бе, чадо?- викам аз.
- Що ли? Вървя и гледам наши познати. Все сами. Тя или той. Все самички. Все бързат. Да ги питаш за къде? Не се ли набързаха, не я ли свършиха тая пуста работа? Пък ние с тебе, като се кротнем един до друг, като се затъркаляме..
- До поредното магазинче, да си бръкнеш носленцето.
- Ей, урсуз човек си! Ти в магазин само за цигари влизаш. Кой да пазарува?
- Вярно е! - викам аз.
- Вярно, ами! Ако не съм аз и хляб не знаеш откъде да си вземеш.
Млъквам. Вярно е. Млъква и тя. Обажда се след десетина крачки. Повече не е възможно да мълчи.
- Дъртолане, защо не обичаш да излизаш сам. Имаш толкова познати, приятели. Все викаш, айде да поизлезем. Ами врътни се насам натам сам, па може и късмет да извадиш, очи да оплакнеш, нещо чуждо да налети на теб. Одъртя, а очите ти все шарят. Нищо не пропускаш.
- Че как да го пропусна, бе, Злате? За какво се е накиприла и издокарала ей оная кукла? А! Кажи де? За какво? Да я видят, да я забележат. Защо цъфтят цветята? Да ги видят пчеличките, да кацнат на тях. А ти какво искаш? Като видя нещо, като това хубаво и завързано, де върви като богиня, очите ли да си затворя, настрана ли да се обърна? Че човек трябва да е съвсем изкукуригал да не изгледа тая красота и най-вече, ще я обиди.
- За всичко имаш отговор! Изкуфял дъртак! А защо се мъкнеш все с мен, а не вървиш след оная. Да се нагледаш!
Млъквам. Как да й обясня?
Насреща се задава някакъв модерен екземпляр, от тия дето изхвръкнаха нагоре изведнъж. Демонстрират! Модни, лъскави дрехи, златни гривни на ръцете, обици на ушите, някои ги слагат и на носа си. Не знам само дали и на дупетата си прикачват такива скъпи дрънкулки. Изобщо, виж ма кой съм и колко съм! Ми имат, накичват се, аз като си нямам какво да накича?
Припалвам и на ум си мърморя, че то всеки се кичи. Кой с какво може, каквото си има, колкото му е пипето. Всички са си маниаци. Вижте ме кой съм, какъв съм, какво имам. Така е! И аз съм си маниак, и то баш, та как да обясня на моето Злато, че и аз излизам, и аз се накичвам, и аз искам да ме зяпат, и да ми завиждат, как съм се накичил, и не с дрънкулки и ламаринки, а със злато и то истинско- двайсет и четири каратово!
Това си го говоря на ум, а на глас виквам:
- Я, Злато, я, Душо, я се залепи до мен, я да поизлезем!