СВЕЩЕНИ КРЪГОВЕ
Това са кръговете на живота, отмеряни с годините, златните халки, които свързват тварите с битието. Те са малки затворени вечности и затова сами за себе си са безкрайни.
Всичко в природата се върти в тия затворени кръгове: пробуда, цъфтеж, упадък. Те напластяват свои следи и у човека, както в дървесината на дъба. Тъй всяка година ние изживяваме по един свой живот в малък размер: детство, зрелост, старост.
Пролетните сокове разводняват кръвта ни, летният пек изпича плът и дух, а есенното успокоение скланя главата ни над дълбоко прозрение. Защото сме скачени с природата, с въздуха, с времето съдове.
Пролет! Колко е мила, как е възродителна! Копнежите са безкрайни, като разчистените простори. Чувство, чувство - и нито една зла мисъл. И мъка - мъка по зачатие.
Лято. Израчна е била пролетта при него: Какъв смисъл, каква сериозност! Жътва, първи сноп - има ли по-свят момент за човека, жителя на земята? Има ли по-върховен празник за живота! Снопът е златната котва, с която се хващаме за брега на битието.
Излезли на този бряг, усетили твърда почва, дълг ни е да принесем някаква благодарност. Ръце ли или мисли ще въздигаме, земята ли ще целунем или хванати в кривача на слънчеви лъчи - но дълг ни е, ако дълбоко живеем, да благодарим.
Няма нищо по-земно красиво от август. Минала през бури и огън, земята е тежка от изобилие. Планини от плодове е натрупала тя. (Ех, да не бяха гърците измислили тези проклети Танталови мъки!)
Става тихо, като след шумен празник. Светло-скръбно и поучително. Мъдростта налива тежките си пити с бистър мед. Мълчанието разкрива бездни. Господи - осигурихме земния дял, а какъв е смисълът? Как е красив жертвения огън до брега на широко-шумното море!
Лятото си отива. И сега ние започваме да прозираме в неподозирани неща. Говорим по-меко, движения, погледи - са по-зрели. В кръвта вече има златен сплав. Сега всеки от нас - мъж и жена - знае нещо особено, всеки е мъдро написана книга. Стоим пред загадката на живота - на брега на мистичното.
От тук се слиза в онези бездни, от които гении на човечеството са извадили божествени бисери. Мистика и земя трябва да се свързват с всичките им последици - без страх от противоречие. Хляб и пиянство на унеса! Няма разлика между небето и земята. Край на Танталовите мъки!
Но - вече е късно, скръбно късно. Пусти са и мъртви полята и горите - всичко е прибрано. „Само човекът остава” - казва мъдро Кн. Хамсун. Отиде си слънцето - дайте топлина! Дайте да стесним кръга около запалени огнища - топлина за тялото и духа. Дайте да се почувстваме като земни братя, обкръжени с настръхнала, студена вселена. Дайте да потърсим оня земен смисъл, който ще ни запази от ужаса и страданията.
Човеко - сложи на земята трапеза и твоя плод - последен и най-съвършен. Плода на твоя унес, на твоето гурване в битието, водолазо! Ако знаеш как звучат в зрял сух необикновените слова - кажи ги! Душите ни са успокоени езера - хвърли камъка на мъдростта, за да измериш дълбочините.
Към сключване отива свещеният кръг на годината - вещатели на духа, чакаме вашите плодове!
в. „Литературен глас”, бр. 281, г. 8, 18.09.1935 г.
