Иван Есенски

Пътят лъкатуши между хълмовете: отляво са голите възвишения на Овчеполци, сетне е гмурването към падината с дековилката, оттам нагоре започват нивите на Блатница - размазани от зрели круши и от гнили гроздове; ето я и голямата камбана в село Смилец…

Още са „ония” времена, в църквата царува разрухата, онемялата камбанария с щъркеловото гнездо стърчи сиротно, а пред свитата в ъгъла на бащиния му двор кирпичена къщица като гъсти пики са щръкнали коловете на доматите. Между тях се мярка избелялата забрадка на баба Тодора (твоята невяста, майка ми), а аз отбивам към лехата с лютия пипер.

„Тия чушки - предупреждава ме Иван, който пуши на покритата с мушама маса отпред, - ги донесе Никола Инджов някъде от Азия, май от Тайланд. Внимавай, нищо по-люто от тях няма на Земята!” Петьо Илинов се изсили, захапа геройски една и целият пламна в обриви - после се хвалеше, че няколко дни живял без език.

Ще „предоставяме” книгата на селското внимание - по телефона кметът се обадил, че имало брожения, бил стреснат. Излезе като „Моминството на войниците”, но публикуваната преди в сп. „Септември” част беше нарекъл „Хляб от трохи”. Не я проумях напълно на първо четене, само отбелязах алюзията с „Дневник от трохи” на Йонеско.

Иван не каза нищо - седяхме в кафенето на „Ангел Кънчев” 5, по едно време се доближи Емилиян Станев. Намести с пръст кръглите си очила, поусмихна се и рече: „Така ще разсърдиш народа си бе, момче!” Иван го прониза с поглед и процеди нещо троснато - писателят понечи да отговори, но се отказа, махна с ръка и ни остави…

С брат му Георги, с генерала и жена му (взели сме генерала за тил, но ако се наложи - ще атакува) се настаняваме на първия ред. Читалищният салон бучи като далекопровод с високо напрежение - в тази книга е животът на това село и предчувствието, че ни очаква трибунал, се сбъдна. Беше кошмарно - с одобрителните, с гневните, с възбудените гласове, с виковете и вълненията…

Спомнихме си тази тревожна селска премиера една нощ в Подуене - с Иван и Боян Ангелов  гостувахме на Петър Илинов, пихме и разговаряхме до заранта. Трамваите тръгнаха, на спирката Динков ни сграбчи тримата: „Фурнаджиев ни го каза някога на нас с Коцето Павлов и Любо Левчев, сега аз ви го казвам на вас: „На кого ще ви оставя, а? На кого? Никъде не се пише както в нашия край. И никъде не се умира така, защото нас не можеш да ни купиш…”

Въртя се мастило, мярнаха се кадри, шумя много словесен  талаш. И още шуми. Кръжим около камъка, чоплим епидермиса му, но той не ни пуска навътре, където е за избраните. Имената на мнозинството остават надраскани по кожата на парчетата гранит: дати, години - и толкова!

Пазарджик - а това там е традиция - направи каквото можа: има паметник на поета, има награда на негово име, има филм: доловени прилики, щрихи, думи на обич и признание, просто думи… Но е дошло време не само за добри намерения - няма я още голямата проникновена книга за него, за изумителната му поезия, за непреклонната му позиция на български поет.

Великото изкуство на Високото Слово е построено върху аналога и симетрията и такова навлизане навътре в камъка днес е по силите на малцина - като Чавдар Добрев, като Панко Анчев, като Иван Радев например. Това не е омаловажаване на досегашните опити. Но дълбоката истина за Иван Динков предстои. Той завеща чашата си чиста - достатъчно основание да помислим и за своите чаши.

И да сме наясно, че истинският поет не е съществително, а глагол и то единствено в сегашно време - „Е”! Посланията на поезията ферментират в общественото съзнание и се превръщат в заклинания и народностни аксиоми, а от свещените книги знаем, че те са корените на вярата и надеждата. Затова с поета се говори винаги на живо, очи в очи.

Неговата религия беше поезията, а България - единственият олтар, пред който я изповядваше:

Българийо, безсмъртнице, обичам те!
Това го казвам някак си отбрулено,
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите…

Нямаше месиански изблици, но се чувстваше национален вожд на думите си. В наелектризирания въздух на времето пунктирите им оставят следи като трасиращи куршуми. Истинските си признания написа във „Време под линия”.

Там са отговорите на купищата въпроси, с които развълнуваното село го отрупа тогава в читалището. А и на много други. Отговори нелицеприятни и болезнени, но самоубийствено честни - над идеологии, над боричкания, над пристрастия и увлечения.

Иван Динков: „Има времена, когато поетът стои над народа си и дава отчет единствено пред Бога, който го е натоварил с правото да говори от името на безгласните…”

„Ако това е талантът, мама, по-добре да не ми влиза в двора!” - баба Тодора.

Прощавахме се в правителствената болница. Подпрян на възглавниците, намери сили колкото за една сълза, която едва пропълзя по лявата му страна.

В същия миг тръгна надолу набъбналата влага в дясното око на Никола Радев. От прехапаната устна на  Хари Хараламбиев сълзеше кръв…

Когато разбра за преселението му, Евтим Евтимов възкликна: „Ангелите вече имат диригент!”