Никола Инджов

Прочетох и препрочетох някои страници от новата книга на Мина Карагьозова „Ранени от словото”. Книга, написана със забележима писателска увереност в представянето на редица субективно известни и обективно неизвестни литературни и исторически становища.

И тъй като познавам досегашното творчество на авторката още от възникването му, смея да твърдя, че тя вече е преодоляла повърхностните определения за генетично програмирания етнокултурен зародиш на таланта.

По трудно проницаемите норми на художествената логика Мина Карагьозова с тази именно книга напомня, че отдавна вече не е просто лекокрила регионална муза, а е национална поетеса, установена на местожителство в провинцията.

Впрочем, недалече от местата, за които знатните са казвали „Това е моят Рим”… И принадлежи не на местни духовни формации, а на средното творческо поколение в актуалния всебългарски литературен процес.

Тя олицетворява знаково своето име в книжовните среди по много причини, но и защото като нея в Хасково, пък и извън Хасково, други няма. С интелектуалната жизненост на своето дарование тя е придобила стойности на единственост и неповторимост.

И ако вникнем и днес в красивата антична идея, че изящната словесност е сияйния свят на човека, то Мина Карагьозова е наистина осветена от този свят. Същевременно е и в неговата плазмена сърцевина.

Възможно е публицистичният раздел на книгата да създава впечатления за дребнотемие и читателят да се запита какво толкова важно има в някаква регионална конференция за Априлското въстание например или в дотегналите на всички феодални метаморфози около националния преглед-конкурс на дебютната литература „Южна пролет”.

В случая авторката е вместила някои от многобройните си вестникарски публикации по културна проблематика. Тя е намерила за нужно да ги извади от нетрайните калъпи на информационния печат, за да премине към по-неподатливата на забравата форма на гражданска писменост - книгата.

Ето: „Българският народ наистина се оказа с къса памет. Отново вървим по сценария на интернационализиране на проблемите и конфликтите. Отново очакваме светът - НАТО, Европейският съюз и пр. - да реши нашите проблеми. И, много е възможно, да ги реши точно така, както Великите сили ги решиха на Берлинския конгрес… От политиците - толкова. Само дето ги няма поетите, които вместо да възпеят революцията, ще я създадат.” (Из „Поетите на революцията и революцията на поетите”).

Израз на схващането, че „превръщането на един човек в кумир автоматично залепва за него изключително устойчиви стереотипи на мислене, митове, фалшива, често кичозна патетика. И сериозно възпрепятства разбирането на истинската мисия на героя”.

Възглед от двадесет и първи век, не толкова научен, колкото есеистичен, обаче точно поради това по-привлекателен от наукообразните скудоумия.

Не съм изненадан, че Мина Карагьозова разработва една тема, условно посветена на божественото начало у човека - „Бели пратеници на духа”.

Долавял съм нейни сублимни изживявания в редица житейски перипетии, примерно в колизията между личността и обществената среда, особено в извънстоличното пространство. Вероятно в енергийно състояние на духа тя прокарва своеобразния паралел между Петър Дънов и Лев Толстой.

В началото отбелязва, че мисията на българина е мисия на адепт, а мисията на руснака - мисия на гениален писател. Дълбоко е убедена, че „И двамата са пратеници на Бога на земята, които да осъществяват един общ план за еволюцията на човечеството”. Това е нейното тълкувание, нейната предизвикателна теза, опряна и на твърденията на дъновизма, че Учителят Беинса Дуно е продължител и наследник на богомилството…

Тук ще добавя, че някога богомилите са пребивавали и в Босна, вероятно са навлезли в ареала на знаменитите тамошни пирамиди с независимо от църковните догми знание и учение.

Какво ги е отвело там и към какви други силови полета на стария континент са продължили? Според откривателя на босненските пирамиди проф. Семир Османагич проучването на необичайните строения променя изцяло познанията ни за древната история.

Най-значителната аксиома е, че пирамидите нямат нищо общо с мъртвите тела. Те са за живите, действат като енергийни машини. В контекста на есето на Мина Карагьозова това е косвено доказателство за божествената мисия на „Бялото братство”. В същата последователност авторката напомня, че наред с многобройните културни, исторически и духовни мостове между България и Русия съществува още един - между Белите пратеници на духа Толстой и Дънов.

Акцентираното по-горе заключение идентифицира Мина Карагьозова и като ревностен деятел на Славянската литературна и артистична академия, основана от поетесата Елка Няголова във Варна и с най-действен филиал в Хасково.

Самоизградила се като многожанров писател от европейски тип, Мина Карагьозова естествено проявява своите естетически позиции и в литературно-критически анализи.

Тя е публикувала редица портретни етюди за автори, към които е очевидно пристрастна (Ивайло Балабанов, Петър Василев, Петър Ангелов, Иван Митев, Тилко Тилев), както и рецензии за немалко книги на писатели от хасковския регион.

Обикновено тя предимно провъзгласява достойнствата на творци, на които т.н. „столична критика” не обръща достатъчно внимание. Между тях са Атанас Капралов, Георги Николов, Гриша Трифонов, Хубен Стефанов, чиито досегашни постижения наистина не са оценени в съответствие с високите им равнища.

Ясно е, че Мина Карагьозова навлиза неизбежно в странното нашенско книжовно всекидневие, от което като че ли изчезна цяло направление - оценъчната критика ведно с основните си фигури - критиците.

Не по тази ли причина Мина Карагьозова призовава: „Да се четем едни други с любов и внимание! Защото пишещият човек е изключително добър читател”…

Що се отнася до мене, аз споделям безусловно това!