БИ ТРЯБВАЛО
БИ ТРЯБВАЛО
Свиквам да си седя в самота.
Не облегната, не разположена
в едно от ония шведски кресла
от еленова кожа,
не удобно, а на твърд стол.
Прост като сол.
По селски корав.
И гърбът ми е прав.
И дъхът ми е здрав.
Седя в самота.
Строго избирам
своите гости редки.
Взирам се, анализирам.
Анализирайки, им намирам
много дефекти.
И седя в самота
като на кула,
като нащрек.
Оскърбена.
Заключена като кръг.
Като нула.
Самотен човек,
наострен като готическа катедрала,
каквато веднъж видях
строга, черна, над една пролет бяла
в един шведски град.
Тая готика
не е моят стил, като охтика
тоя северен стил
ме е запил.
Аз обичам славянската древност.
Да се измие на прага котката,
предвещавайки гости предани.
И да сложа с гостоприемна щедрост
трапеза - три реда,
черно вино, отгоре пяла пяна
като перушинка на гълъбче
и да чуя речи - отмяна
на грижи - въглени.
Да потреперят сто ножа, забити
в дървото, до хляба.
Сто витяза да скочат в моя защита:
би трябвало.
1977
***
Десиславо, ти си вечната,
а аз утре ще умра.
Аз съм съдена и обречена
с кратък пламък да изгоря.
Никой няма към мене пощада,
аз съм земна и проста жена.
Твоят дълг е да бъдеш млада
върху древната стена.
Тебе всичко са ти простили,
тебе никой не те вини.
Ти раздаваш от свойте сили
на невярващите жени.
Ти си времето, аз съм момента,
ти си цялото, аз съм част -
в твоето хилядолетие
един драматичен час.
И под своята диадема
ти ме гледаш със поглед тих.
Ти си дълга епична поема,
аз съм кратък лиричен стих.
1982
РЕПУБЛИКА НА СВОБОДАТА
О, Куба! Бучка захар върху земното кълбо!
Обичам те, защото мразя всичките тирани!
Обичам те, защото твоето чело
не е зацапано от никакви петна, освен от рани.
Обичам те, републико на захарта,
на сладостта в живота ни - на Свободата!
Обичам те, защото победиш ли ти, в света
по-малко стават сълзите ни и горчивината.
О, Куба! Ти си клон, на който днес трептят
сърцата ни като листенца неспокойни,
ти си китара, заради която младите не спят
и слушат твоите призиви и напеви бойни.
Далечен остров сред враждебен океан,
към тебе корабът на Христофор Колумб отново плува.
Светът открива твоя бряг, от кръв облян,
за втори път светът за тебе се вълнува!
Но как ти, островче, ти, кубче захар, как посмя
гърба си да обърнеш в миг на великана?
Нима - сред бурните вълни сама - не се ти побоя,
че като залъче ще те погълне океана?
Сред войните брадати виждам аз Фидел,
непоклатим като дърво, израсло от земята.
До днес не е ли никой името му тук превел,
което значи: Верен.
Верен, да, на Свободата!
14 януари 1961 г.
ПОДАНИЦА
Нямам право на печали
и на скръб -
най-голямата сред всичките печалби
имам: имам в двора дъб!
Мой огромен, тих, мой скромен
и велик,
позволи ми метър и шейсет над твоя корен
да притисна лик,
позволи ми, позволи ми
и ме пожали,
знаеш ли какви вилнеят тъни сили
и вихрушки зли:
телеграми, злобни вести,
тъмна тайна мъст -
как да бъде всичко това понесено
(и при моя ръст)
пожали ме, оплачи ме
приживе
не след това -
посипи с листа ръждиви и лъжливи,
моята глава,
положи на бялата ми буза
с бледен стаен цвят
твоя дървен, дъбов, много нужен
прост и здрав печат,
и пред всяка напаст-скърбородица
удостовери,
че съм поданица
на природата -
като птици, камъни, гори -
и не бива скръб да ме гори…
1987
