МАЙКА
Георги не я чу. Излезе с пушка в ръка. Друг път кучето, с умилкване около него лаеше, а сега не се дигна от мястото си. С бързи крачки прекоси бащиния си двор, прескочи оградата и се изгуби из селото. Когато се намери далече сред селските ниви утрото се пробуждаше и се усмихваше на земята. Мина през угарите, закри се в едно дере и тръгна по стар забравен път. Навлезе в бурените на дерето и изчезна…
Минаха седмици, месец, Георги не се върна. Цялото село заговори за него. Едни го видели, като минавал през нивите по посока на планината. Овчари го видели да пие вода от Самодивското кладенче. Дрехите му били разкъсани и окаляни. Други пък го срещнали в далечно село. Обадили му се, но той не ги познал..
Баба Гина грохна. Ходеше загрижена из празната къща и всеки ден го чаквше да се завърне. Нищо лошо не мислеше за своя син. Все някой ден ще му домъчнее за нивите, за говедата. Ще му се присъни, че жъне шесторедна пшеница, а след него върви млада булче и снопите вързва. Сърцето му ше трепне, ще се събуди и докато не се прибере под бащина стряха мир няма да найде. Често го сънуваше: оженил се
за хубаво булче. Левент, гиздав като елен излязъл е в двора, пои добитъка и го чеше.. А булчето му - весела великденска китка, шета из къщата и пее… Тия сънища й дадоха надежда. Не й излязоха от ума и толкова свикна с тях, че всяка вечер го чакаше на портите. Защо да не потърси булче за Георги, та кога се върне да го задоми? Най-хубавата мома ще му избере от селото. Когато застанат един до друг под венците, да няма като тях. На главитe им слънце да грее, а на плещите ясен месец…
Слънцето лъщеше по върховете на дърветата. Добитъка излезе на паша. Момите изпратиха накрай село говедарите и се върнаха. Спретнати, с румяни бузи, с цветни престилки, закитени с росни китки, вървяха боси из пясъка на реката и се смeexa.
Гласовете им тичаха из дворищата като агънца и пълнеха въздуха с младост. Всички минаха край баба Гина. Денят ги беше омагьосал с радость, та не я забяелязаха, отминаха я без поздрав.
Най-подир замина Вида. Тя се спря при старата майка, целуна й ръка и гласът й звънна:
- Добър ден, бабо Гино!
- Видо, ти ли си? Говедата ли изпрати?… А нашите и днес са в обора на празни ясли. Няма кой зоб да им сложи, вода да ги напои!
- Ще идвам да ги изкарвам всяка сутрин.
Тоя звънлив глас я потопи в сладка мъка. Ако Георги беше кротък, паметен каква прилика щеше да му е Вида! Дали ще доживее отново да го види? С кървави сълзи ще го моли вкъщи да се прибере, дом да свърти!..
Вида не знаеше какъ да поведе разговор с баба Гина. Без да иска изтърва дума, попита:
- Къде отиде Георги?
- Пари да печели, Видо! Малък е бащиния му имот, та иска още земя да купува.
Баба Гина излъга неволно. Та за какво е напуснал бащината си къща, ако не за пуста печалба? Вида не знаеше за какво друго да попита. Нещо лежеше в сърцето й, но то бе капка роса, капнала на гюлова пъпка. От тая капка ще направя китка за Георгя. Бял облак легна пред очите й. Тъй мъчно й стана, че се ядоса на себе си. Защо попита тя за Георгя? Ако са я чули зад плетищата, какво ще помислят хората? Накани се да си иде. Георгиевата майка я спря:
- Не бързай, Видо! Питаш за моя Георги. Тия дни ще си дойде. Във всичко прилича на баща си. Много е работен. Ще донесе от Дрънополе железен плуг и шестореда пшеница за семе. Всички угари ще засее. Нали ще дойдеш да ни жънеш?…
Вида радостно се засмя и избяга. Измина десетина крачки, спря се и извика, за да я чуят:
- Утре ще дойда да изкарам говедата!..
Баба Гина погледна след нея и избърса с престилка сълзите си…
Пролетьта цъфна, наорли зелен гребен и помами синьото небе. Нивите на баба Гина останаха незасети. Георги не се завърна от Дрънополе.
Вида всяка заран идваше да помага на старата майка, но хората й се присмяха и тя престана да ходи. Баба Гина се отдаде на кахърите си. Bсеки ден ставаше по-тъмен, по-мъчителен. Къде е Георги, какво става с него? В коя забравено земя се изгуби?
Повика Стоян Мечока, даде му златна пара и го изпрати да издири сииа й. След няколко дни се завърна - никакъв хабер не й донесе.
В земята ли потъна? Грабна я непосилна скръб и сама тръгна да го дири. Накрай село спря, седна на могилата и до вечерта не се дигна. Нима ще запустеят бащините му ниви? Дали някога ще го види с гиздаво булче под венчило? Сама ли ще затвори очи на тоя свят?
Един ден, сред жътва, в двора на баба Гира влезе странник. Попита за нея, после седна на камъка пред вратата и избърса потта от челото си. Гледаше земята, играеше си с тънка пръчица и мълчеше. След дълго мълчание дигна глава, сви пръчицата на колело и с тих глас попита:
- Ти ли си Георгевата майка?…
Студена тръпка разтресе снагата й и тя запита с отпаднал глас:
- Иде ли си вече?
- Не, майко, той няма да се върне!…
Тя се срина в краката му, хвана го за ръцете и го разтърси.
- Казвай, синко, какво се е случило с чедото ми! Ден и нощ го чакам! Цялото село го чака!…
- Георги ли?… Той почина… Бог да го прости!…
Лицето на странника още повече потъмня. Баба Гина повече не пита нищо. Светлият ден се преметна като ранен гълъб и зарови лице в праха на земята. Сълзите й изчезнаха. Гласът й се изгуби в къси, чести въздишки. С мъка се изправи, подгърби се, с несигурни стъпки мина край градинката с цветята, насочи се към вратника и занарежда тиха молитва:
- Ох, сине, Георге, сладкото ми пиле! Защо не се върна при мама? На кого остави бащиното си имане?…
Политна, не се задържа и падна върху трънената ограда. Кучето сви опашка и я приближи. Дигна муцуна към слънцето и зави…
1939
