ПРЕНЕБРЕГНАТИ СТИХОТВОРЕНИЯ
НАГОРЕЩЕНО БЯЛОТО
От дългото прехласване пред слънцето
загубих усет за нюансите.
От ситата мъгла на тъмнината
метален привкус въздухът доби.
Не бих приела услужливостта
на борината - слънчево подобие.
Така и думите с напукана кора
кървят от принудително съзряване.
Вълните са оръфали брега.
Сега почиват в скута на сирените.
Едно безкрайно, бавно спускане -
перо на птица с кърваво око.
***
На двайсет години бях пухено мека.
Сега съм наострен бръснач.
Върви си по своя пътека човека
ту в ласкаво слънце, ту в здрач.
И свиква полека-полека човекът,
че има и болка, и край.
О, нека и моята тънка пътека
се вие през ад и през рай.
Ту падам, ту ставам. В ухание меко
от спомени нежни кръжа.
Гневя се, прощавам. И все по-далеко
от лудия свят се държа.
НА ОСОБЕНО МНЕНИЕ
Като дивак от пещерната ера,
с лък и стрела изхранвал се довчера,
ако попадна в утрешния ден,
ще го разглеждам с поглед удивен,
защото в него чудеса ще има,
сега за моя ум недостижими.
Останала назад навярно с век,
все пак ще знам: създал ги е човек,
дори с крила да стига до звездите,
цветя космични да бере в лехите.
Но аз ще търся с ум недоверчив
дали подлецът не е в него жив,
дали от радост чужда не линее,
дали да страда истински умее,
дали познава себе си добре,
какво приема, пред какво ще спре.
И само ако видя, че в гората
до благодушен лъв лежи сърната,
аз ще повярвам, че ще дойде ден
да стане и човекът съвършен.
НЕПРЕДВИДЕНА БЛАГОДАРНОСТ
Върнатите стихове захвърлям,
сита на редакторски съвети.
Да почака да ги разберете,
ще помоля гладното си гърло.
Съчинявам стихове в трамвая
и от клоните над мене капят
жълтите банкноти на листата -
че съм с празен джоб, съвсем забравям.
Неуспехът! Колко ли поети
ще си спомнят стаите студени
с благодарност, че са в тях родени
често най-добрите им куплети.
ОТЧАЯНИЕ
На всички, които
убиват с любовта сu
Дълго обсаждаха крепостта на душата ми.
Сълзите им проядоха като ръжда
тежките порти на моята твърдост.
Стоновете им разклатиха високия зид.
И ето ги - нахълтаха.
Вбиха копита в меката пръст
като диви коне.
А цветята,
под слънцата на нашите погледи расли,
окървиха нозете им.
Замириса на смърт.
Опнали шии, жилави бурени
като саби прерязаха
моя дух поразен.
ПРЕДИ РАЗСЪМВАНЕ
Денят е някъде наблизо.
Довършва нощната си смяна
луната с тъмни сенки под очите.
Започва моят дневен пост.
Будилникът приглася на сърцето,
а то е като пеещо дърво
с накацали по него мисли.
Да можеше мирът да бъде люлка
и помъдрялото човечество
като дете безгрижно да заспива,
а нежните камбанки на цветята
да го приспиват с ароматния си звън…
ПРИЗНАНИЕТО
На Атанас Далчев
Каква невероятна среща!
Вълнувах се пред огледалото
за дрехите си, за лицето си -
това, което толкова отдавна
не бе се случвало със мене…
И не че беше млад човек -
към заника на своя плодоносен ден
вървеше бавно тоя мъж.
А по-тревожно тръпнеше душата
от дните на младежките копнения.
В очакване на съдбоносни думи
аз сложих в двете му ръце
плода на толкова години -
усърдните си часове,
които като алхимик
превръщах в самородно злато.
И той разбра - което никой
до днес не бе разбрал.
Позна ме,
защото си приличаха сърцата ни.
И как се върнах вкъщи тоя ден!
Прескачах стъпалата, лудо тичах
и пееше в гръдта ми по-голяма
от свода на небето радостта.
Макар че нищо той не обещаваше.
СПОМЕН І
Бяла пола с игриви плисета -
развява ги дръзко августовски вятър.
Не смеят да ме погледнат в очите момчетата,
нещо предизвикателно мъжете подмятат.
А аз си крача, заплеснала се в реката:
стрелват се в подмолите хитрушаните мрени.
Напразно ги гонят с пръти децата,
нагазили в плитките води до колене.
От двете ми страни - грейнали къщи.
Очите ми - омагьосани, сърцето ми - влюбено.
Не се насищам с душата си да поглъщам
старобългарската копривщенска хубост.
СТЪЛБИЧКАТА
Когато преживяното затвориш в слово,
угасва огънят на живата му плът:
като хербарий - мумия на цвете,
като ухаеща вдлъбнатина
върху легло от тялото,
което е било, но не е вече.
Това е стълбичката, по която
аз се катеря към спасението
от думи, погледи и помисли,
когато са разплискали водите
на езерната ми вглъбеност.
ТЪРСЕНЕ НА РАБОТА
Отпращат ме всички врати.
Удушени
от килимите на стъпалата,
моите стъпки издъхват.
Вихрушка ме впримчва
като откъснато листо,
което разтреперано описва
последния си кръг
над мократа земя.
…………………..
Високо над всички етажи
през пердето, от звезди прогорено,
нощта влиза при мене.
В тъмната стая
под рентгена на света
дишат белите дробове на котлона.
