Йордан Атанасов

Спомням си: луд съм изглеждал, когато
ме вдигна внезапно небето ти…
И след толкова зими, обходил земята,
виждам - пламъкът друг е,
но грее сърцето му.

Всъщност за тебе си струва човек да живее.
Цвят, кокиче в моите зими безкрайни.
Слънцето сменя сезони,
щом се разсмее.
Но ти оставаш все недостижима.

И тайна.