НА МОРЕ
Степан (макар и 27 годишен, но все така го наричаща майка му) се приготвяше за път. Всички дрехи от шкафа и гардероба бяха нахвърляни на пода. Той избираше по-хубавите и грижливо ги нареждаше в разтворения куфар: едно черно сако, бял панталон, бели обувки и чорапи, кърпички за нос…
- Още?… - и той се въртеше из стаята, като търсеше с очи дали не е забравил нещо.
Не, всичко е готово. И той подсвирна с уста, запали цигара и се отпусна на стола.
Значи, най-после, ще види море синьо; тъмно, широко разстлано, сива примамлива далечина. Наистина, той имаше представа за него, но смътно, неопределено. Само от киното и картинки: залез на слънце, малки и големи параходи, буря, лодки, гемии, чайки и - на края всичко се сля в едно. И мачтите, и платната, надути от вятъра, и високите комини и ятата от бели и сиви чайки, извили се над водата. Той затвори очи.
- Степан! -викаше с мек алт майка му от кухнята - Степан, хайде на вечеря.
Той погледна часовника: 7 и 5 м.
- Не, не ми се яде…
И наистина, можа ли да се яде когато човек е развълнуван, когато го очакват толкова много прелести, някоя романтична любов, която брадатите и безсърдечни критици не могат да разберат, когато едва след един ден ще се разкъса гълъбовия хоризонт и над него ще се открие примамливата далечина на морето.
- Ах, море! - и той се протегна самодоволно надлъж с една закачлива усмивка на устата.
„Цепи, корабе, тез вълни…”
Този цитат на Байрон колко го опияни. Изведнъж желанието да отиде само до Варна се изпари и се яви жаждата да пътува, пътува непрекъснато, с дни, месеци, година.
- Ами, ако са удавя!-като светкавица му премина през главата.
Не, той няма да влиза на дълбоко. Или съвсем няма да влиза във водата.
Ей така ща стои на брега, прав, с ръце на гърдите и ще гледа, как другите - цап-царап - се къпят. Наистина.
- Степан, хайде де… - повторно го подкани майка му.
- Е, разбери не ми се яде. - нервно й отвърна той и излезе.
*
Късно вечерта, едно такси и Степан бързо се намери на гарата. Мравуняк от хора го пресрещна. Всички бързаха да напуснат прашната и задушлива София. На село, на море или в планината - където и да е.
Пътуването му се стори дълго и отегчително, хората скучни и мълчаливи.
Всеки се клатушкаше, канеше се да заспи, седнал или прав, като кон, ала безуспешно.
Така премина късата нощ.
Настъпи утрото: бодро, весело, усмихнато.
Заредиха се полета, подранили стада, узрели, пожълтели ниви, скали, река и пак полета, осеяни с високи слънчогледи, всички като по заповед обърнали мълчаливите си лица към слънцето. Молитвено, с една тиха тържественост посрещаха те слънцето - безименния цар на живота, който държи в ръцете си всички твари на този и онзи свят.
Тренът спираше за малко и пак политаше с трясък и шум из равнината.
Накрая се показа вода: светлосиня, прозрачна (широко разстлана).
- Море!
- Не, езерото е… - се обади мързеливо някой. - Но пристигаме вече . . . - и същият се прозина така, че дори от другия край на вагона му отвърнаха със смях.
И пътниците се приготвиха за слизане.
*
Степан се изми в хотела, бързо нетърпеливо се преоблече и излезе. Той разглеждаше жадно, с любопитството на дете хората, с обгорели, почернели лица, и къщите, и улиците, и малката тясна ивица от морето.
Искаше така, изведнъж всичко, всичко да види и изживее.
Отиде на пристанището, огледа са в мръсната зелена вода, изкачи се на вълнолома и от високо вдъхна хладния солен морски въздух. Някакъв параход бавно се отдалечаваше; две-три чайки извиваха над него.
После Степан влезе в градината, избиколи една-две алеи, и хоп на брега. Взе лодка и сам отиде навътре в морето. Вълните го люлееха и той си припомни детинството, люлката, майчината гръд.
На края - кога мина денят, той не усети.
Вървеше из главната улица като опиянен, няколкото оркестъра го зашеметиха. Той не знаеше къде да влезе. И - една осветена табела, с едри червени букви го привлече:
ДАНСИНГ- ВАРИЕТЕ
Вход свободен.
Всички маси бяxa заети; по средата няколко двойки танцуваха. Джаз банда гърмеше, смееха се хората, високо разговаряха, чукаха се с бирените чаши. Личеше радостта, безгрижието по лицата им. Някои ставаха и се губеха в зиналата врата отляво. Там със същите букви пишеше:
ТОПКА-БУЛ… РУЛЕТКА.
И Степан побърза да влезе; нали трябваше всичко да се види, всичко до край да се изживее.
Около две продълговати маси се бяха натрупали хора; в ръцете си те държаха беди и червени копчета.
Един от играчите бързо му обясни:
- За едно, 36… Ако ви върви, опитайте!
И той опита. Постави на червено 100 лв. - загуби. Пак на червено 100 - загуби. Не, трябва да промени. И той постави на черно, ала малкото дяволско топче показа червено. Пак загуби.
Той се смути; челото му се покри с пот. Той избърса с ръка потта и извади всичките си пари.
Някой като че отзад му нашепваше: „Слагай, сега ще спечелиш”. И той слагаше, но напразно. Банкнотите една след друга се топяха. - „Слагай, сега ще спечелиш”, повтаряше същият изменнически глас.
И той слагаше бързо, едно след друго, докато в ръката му останаха само 4 банкноти по 100 лв.
Тука той спря. Притъмня му пред очите; всички хора вече се въртяха в кръг, като малката дяволска топчица.
Той мачкаше нервно останалите банкноти и мислеше:
- Ще стигнат, поне за път.
И си замина, още същата вечер….
Варна, 1. VIII. 1927 г.
