Цветан Илиев

За първи път името му срещнах в книжка от поредицата „Смяна”. Неговата поема „Китай - това сте вие” се открояваше със своеята оригиналност и класическо съвършенство. Тя бе заявка за най-високото място в българската поезия сред съзвездието на големите Пеньо Пенев, Андрей Германов, Валери Петров и др., които ще продължават традицията на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, традиция, при която се раждат творбите, неподвластни на времето.

Втори път срещнах името му в списание „Български воин”. Не помня по какъв случай бях там, но редакторът, а може би беше самият Гетман, извади току-що получената поема „Старшина” от Орлин Орлинов и я зачете с удоволствие. Бях удивен от силата на това произведение. Не ще и съмнение, Орлин Орлинов се очертаваше като голям български поет, роден поет. Естествено, непринудено, неусетно неговото име се настани в сърцето ми. С нетърпение и интерес следях вестници и списания, за да прочета най-новата му творба. Първата ми грижа, когато влизах в някоя книжарница, бе да потърся негова стихосбирка.

Когато Орлин Орлинов започна работа във в. „Отечествен зов” - Враца, много се зарадвах, защото той щеше да бъде близо до нас и можехме да се срещаме и да разговаряме. Когато той напечати моя цикъл със стихове за СССР под наслов „Далечна и близка”, аз бях радостен не толкова от отпечатването, колкото, че моите стихове са минали през високия критерий на големия поет. А това означаваше подадена ръка, рамо, което бе толкова нужно за ония от дълбоката провинция.

Бях съпричастен и с успехите му, и с мъката след гибелта на неговия син - „един потънал малък капитан”. И колко съм се радвал, когато получи награда за поемата за Васил Левски. На негова среща с читатели в Кнежа рецитирах „Ода за СССР”. Много пъти я бях рецитирал преди, но за първи път пред самия автор. Вложих целия огън на сърцето си, цялата си любов към великата съветска страна, за да получа неговото горещо „Много ти благодаря!”

Станах много чувствителен, когато по един или друг начин неговото име се загърбва, подценява.

Истинско възмущение изпитах, когато в книгата с личности, допринесли за развитието на Врачанска област, бяха нацвъкани имената на разни бизнесмени само, защото са дали пари за изданието, а името на Орлин Орлинов го нямаше.

… И ето ни в дома му на улица „Пиер Дегейтър” в София с Георги Душански. Гостувахме на поета, за да го поздравим лично по случай неговите 80 г. Посрещна ни много любезно, разрушил всякаква дистанция между нас, за да може след това да потече един искрен, откровен разговор за времето, в което живеем, за поезията, за приятелството. Заровил се в спомени, Орлинов ни разказа, че когато са били на Боровец, е виждал как баща му Орлин Василев се е разхождал с Трайчо Костов, който бил много ценен от Георги Димитров.

Но на поета направило впечатление, че големият партиен и държавен функционер бил замислен, тъжен, явно стресиран от нещо. Тогава поетът за първи път се уплашил, разбрал, че става нещо страшно.

“В поезията - казва Орлин Орлинов - трябва да има протест, съпротива, да звучи „Марсилезата”. Стига ребуси и метафорични мъгли.”

Попитах го дали и той, както Тихомир Йорданов, се чувства „забравен” поет. “Да, но без кавички” - беше отговорът.

Орлин Орлинов ни подари стихосбирките си „Карнавал” и „Обувки от Рая”. На раздяла ни покани по-често да му гостуваме.

Тръгнахме си, но с нас си взехме и поета с духа му, с чувствата му, с идеите му в двете чудесни стихосбирки.

2012 г.